Ако разберете ,че сте осиновени...

форумът е много интересен и понеже темата ме засяга много лично, бих искала да споделя с вас и моя опит. Родена съм на 07.01.1971 г. и съм дадена за осиновяване. Баща ми, който беше прекрасен човек, почина, когато бях на 3 години, а жената, която настоява да й казвам майка, ме биеше и наричаше хранениче. Трябваше всеки ден да й благодаря, че не съм в Майчин дом и че нямало да стана курва като майка си. Този ужас продължи дълги години. Когато реших да се омъже, тя ме изхвърли от къщи и заведе дело за разсиновяване, защото била ме осиновила, за да я гледам на старини, а не да се омъжвам. При делото разбрах, че случайно делото за осиновяването е изчезнало от архива на съда, в гражданските регистри има единствено отбелязване, че съм осиновена, но оригинален акт и досие липсват. Разбрах и че са ме взели на два месеца от дома, а тогава са разрешавали осиновяване след шестмесечна възраст на детето. Много са проблемите. Считам, че не би трябвало на жени над 40 години да им се разрешава да осиновяват деца, възрастовата разлика между тях и децата става много голяма, когато децата трябва да създадат собствени семейства, осиновителите им вече се нуждаят от грижи за себе си. Някой път отглеждането в подобна среда уврежда много повече от отглеждането в дом. Поне аз това бих предпочела. Вярно, имам образование, възпитание и т.н., но бих заменила всичко това за отсъствието на ада, който преживях. Затова преди да осиновите дете, замислете се кой има повече нужда от осиновяването - вие или детето...

Здравейте, всички които четат тази част от форума.


Извинявам се, че не пиша на кирилица, но живея в чужбина и нямам кирилица на този компютър.

Ето накрато какво искам да споделя с всички. Не съм осиновена. Аз оставих детето си за осиновяване. БЯх на 17 г. когато забременях. Невъзможна любов. Провиницален град, студентка в София. КОгато разбрах, че съм бременна, се зарадвах много. Обичах бащата истински. Родителите ми направиха всичко възможно да ме убедят да оставя бебето: когато те разбраха, че съм бременна, беше много късно за аборт. Бащата ме изостави, щом разбра че съм бременна. Приятелките, на които разчитах, изведнъж изцехзнаха от хоризонта. Чувствах се съвсем сама и загубена. Последния месец прекарах в болница, за "прикриване на бременността", както те го наричаха. Не се гледаше с добро око на такива като мен преди години... Не упреквам майка ми, смятам, че и тя страда заради решението си да ме убеди да оставя детето. Тя дойде с мен, когато отидох в нотариата да подпиша документите за отказване от детето. Беше момиче, роди се 3.250 кг и 51 см.
Цяло чудо е, че не умрях в следващите няколко години. Изпаднах в ужасна депресия, почти не се хранех. ОКоло 10 години след това създадох свое семейство. Имам дъщеря на 11 години. ВИе вярвате ли във възмездието? Аз да. Разведохме се със съпруга ми преди около 3 години. Все си мисля, че Господ искаше да ме накаже. И то, възмесдието удря индиректно, нали: дъщеря ми разсте без баща.
Преди около 3 години наех детектив и отрких бащата на детето, което оставих за осиновяване. Живее с третата си жена и има един куп деца от всичките си бракове. Останах невероятно разочарована от детектива, защото той му беше казал кой го е наел. Преди да си тръгна от офиса му, детективат ми намекна, че може да издири дъщеря ми. Не се възползвах само защото не можех повече да разчитам на неговата дискретност. Заминавахме за чужбина след десетина дена.
Не бъдете крайни и се замислете преди да съдите. Бих дала всичко от себе си само да можех да върна времето назад. Първата ми дъщеря е на 20 години. Не искам да я търся и да причинявам болка на нея и на семейството което я е отлгедало. Всеки ден мисля за нея и се моля да има добър живот, да е жива и здрава. Жадувам да я прегърна и да и кажа колко я обичам. АКо тя ме открие един ден, знам, че ще искам да буда неотлъчно до нея, знам, че ще искам да и дам каквото мога и от каквото тя се нуждае: приятелско рамо, съвет, усмивка. И вечно ще вуда благодарна на семейството, което я е осиновило и отгледало.
Това е. Само исках да кажа: не съдете прибързано, не пожелавам никому този ад и тази вина дето ме раздира всеки ден и всяка нощ.

Здрасти, Лена
Искрено съчувствам на болката ти!В началото като прочетох постинга ти изтръпнах - и моята майка и била на 17, когато ме е изоставила. Надявам се и тя да чувства нещата като теб, аз поне така бих се чувствала. А за непрекъснатата болка съм сигурна, че лек няма да има , докато не откриеш дъщеря си. Пък после - един господ знае как ще се развият нещата...

здравейте на всички. Лена, историята ти много ме трогна. може би съм много пристрастна, но мисля, че е било добре да потърсиш дъщеря си. аз разсъждавам от другата страна. много бих се зарадвала, ако моята истинска майка ме потърси. от детската лекарка в Майчин дом знам, че също като тебе много трудно се е решила да ме остави и постоянно е плачела. никога не съм я упреквала. просто преди години нещата са били много различни. дори сега в някои части на страната...на тази възраст - след 20 години, човек може разумно да прецени нещата. ако наемеш друг детектив, той може дискретно да разбере, момичето знае ли, че е осиновено, как живее. наистина ако има нужда от тебе сега, може да поправиш грешката. сигурна съм, че винаги имаме шанс да поправим нещата. първо разбери положението и тогава вземи решение, защото цял живот ще страдаш така... успех!