Прекарах 6 години от живота си (разпределение) в един североизточен град. Град далеч от столицата но с традиции и култура. Само за сведение, симфоничният оркестър е основан в 1892 година (преди това е имало и други "1860 г. оркестър с брашовски цигулки и кларинет - Бърни Бърнев, Цанко Марков, Кънчо Жеков, Димитър Филков, Христо Чалгаджията и др) . В този град оставих сърцето си. Това беше първото и единствено място на което съм живяла извън родния си дом и се чувствах щастлива.
И в 199 и някоя си година едно момче овчарче, потомък на видни Кремиковски строители на социализЪма (железни селяндури) заяви, че не е виждало по-затънтено място от този град. Горкото, то не беше виновно. За него градът беше просто територия различна от панелката в Дружба и аверите-еволюирали каруцари. И при него всички доводи бяха безсилни. Тази зелка, имаше своя истина. Тогава не можах да се преборя с него. Искаше ми се да съм висока 1,90 и да тежа 100 кг. Сега все по-често се сблъсквам с подобни зелки. Простотия, завладяваща и нагла, която те кара да се чувстваш безсилен. Простотия войнстваща, която признава само своята истина и дори не се опитва да разбере за какво става дума. Простотия, която дори не си прави труда да прочете какво са написали опонентите И (или не може да вникне в написаното).
Дори не знам защо пускам тази тема ..