От каква възраст имате съзнателни спомени ?

Първият ми спомен и на 1 годинка, на вратата на бунгалото в Слънчев бряг мама ми прискрипа (и счупи) два пръста. Помня болката, вратата и паниката и.

Имам спомени от 2-3 годишна възраст, но са доста неприятни- развода на родителите си.

По принцип имаме съзнателни спомени от около 4 годишна възраст. Това се дължи на факта, че центъра в мозъка ни (хипокампус), свързан с паметта  до тази възраст не е добре развит. Разбира се, има и изключения. Преживени особени ситуации оставяти трайна диря в съзнанието ни.
Ясно открояващото се събитие в спомените ми е от едно земетресение, когато съм била на 4 години.

3 години и половина. Спомням си мама бременна с брат ми. 

моите спомени са ми от доста малка, някъде от 2 годишна  спомням си как седя в коша на количката на сестра ми, т.е. отдолу.  Ако си спомняте имаше  едни такива  мн мн мн големи червени и сини  всички имаха такива... сестра ми реве нещо горе, а аз си гледах пейзажите

Моите първи ярки спомени са ми от 3 годишна. Помня как зимата отидохме цялото семейство на Пампорово  и тогава за първи път се спусках на шейна от толкова високо и шейната летеше толкова бързо. Седях с по-голямата ми сестра в шейната, която ме държеше здраво.Пищях неистово от радост... 
А поселе се скъсах от див рев, когато искаха да си тръгваме обратно за вкъщи.
После  от този рев ме боляха сливиците и все се държах за гърлото и майка ми помисли, че съм болна и ме тъпчеше няколко дена  с мед...

И аз се присъединявам към групата на тези, които имат спомени от около 3 год. възраст. Моите са откъслечни - дворът на баба ми и майка ми, която носи новородената ми сестра (а аз си мислих, че ми носи шоколад и малко се разочаровах  ) и някои други отделни сцени. А преди това - нищичко не помня 

и аз

2 годинки. Бях на море с родителите ми техни колеги.
Имаше една люлка, за която бяха завързали въже и дърпайки го
ме люляха. Помня го, защото един ден около мен нямаше никой,
а аз исках да се люлям. Хванах въжето, залюлях люлката, приближих
се да се кача и ..... бум ...... си разбих устата.

Имам ясни спомени от 3-4 годишна.

Имам много ясни спомени от няколко конкретни събития в периода, когато съм била 2.5-3 годишна. И много повече спомени след 4-4.5 години.

Със сигурност имам спомени,но на колко ли съм била

от около 2.
Още спях в бебешко креватче и не можех да изляза от него, от онези металните с плетена мрежа. Спомням си и как дерях холната масичка с една метална количка - бръм бръм... и как вечерях почти цяла кофичка кисело мляко.
Спомням си пътя до яслата, двора на яслата, оградата, магазина с бонбоните, съседския двор, на мйка ми бюрото, на баща ми бюрото, големия жълт самосвал, после градината, че бях отговорник по грамофонните плочи, как миришеше на хлор, къде ми стояха четката  и пастата за зъби, как бях балеринка.
Спомням си съседите в блока, как си разбих главата във фикуса на съседката с кълбо напред на леглото, че имаше един художник, който живееше на последния етаж, че бях влюбена във Владо, дето живееше над нас, че пералнята стоеше в антрето, че баща ми пушеше на терасата, че задният двор есента беше пълен с жълти листа, че баща ми ме изгуби в парка с колелото, пътят от вкъщи до центъра на града и че минавахме покрай стадиона, че едни приятели имаха преходен хол с плъзгаща врата, на която висях.
Имам чувство, че си спомням и голямото земетресение, но не съм напълно сигурна.
И всички тези спомени са до около 3,5г. Знам го със сигурност, защото дотогава сме живели в друг град и тези спомени са останали непокътнати, няма наслагани с свремето допълнителни случки и събития на същите места. Неотдавна бях в този град - о! чудо! оградата на яслата си е същата, само дето я гледам от 1 м. по-високо. Клекнах и походих патешки 3-4 метра, вероятно  за почуда на околните. Чувството беше опияняващо.
Чувството ми за оринтация в пространтството явно е отлично, както и визуалната памет, защото всичко си е както го помя, само че по-старо. Затова и не исках да се заседя по-дълго. Исках да запазя спомените си такива, каквито са били и досега.
Един от най-отчетливите ми спомени е как ходя, хваната и за двете ръце от майка ми и баща ми.. и хем е хубаво, хем не много удобно...