Достатъчно ли е да има обич ?

Е, и аз това се чудя. Обаче имам две приятелки и няколко познати, които "имат чувства" към човека до себе си, ама нито се разбират, нито общи интереси имат, нито отношение и уважение от отсрещната страна. Еми явно им е достатъчно, без значение че нервите им не са никак в ред и живеят в една мъгла за бъдещето и децата им тихо страдат от домашните скандали.

Да живееш въпреки себе си, заради него и в името на вас е абсурдно. Това, че в един момент от живота си срещаме някой, пламва привличане, започваме връзка, привързващо е. Трябва да си пълен непукист и завършен егоист , за да не изпитваш нищо, дори когато започваш да откриваш страшната истина, че той е толкова различен. В такъв един момент се появява някакво чувство на вина , ще го нараня, ако си тръгна и си потърся щастието.
Според мен наистина взаимната любов променя хората (в някаква степен все пак, никой не е избягал от себе си напълно), но не осъзнато, не борейки се, а просто без да се усетим.
Няма как човек, който те обича да ти позволи да живееш заради него. Това за мен не е обич.

Тезата за двете половинки я разбирам,не като две неразделни части,а като взаимодопълващи се,половинки,които гледат по един начин на някакви неща,разбират нещата по еднакъв начин,живеят устремени към еднакви неща.В този смисъл. А не,че ако едва ли не половинката те остави, си оставаш незавършен човек. Много е трудно да намериш човек,който да споделя твоето светоусещане и твоите разбирания....но все пак не е ли това по-добрия вариант ?

Може ли обичта да  свърже двама души,които нямат еднакви гледни точки,близко светоусещане и себеусещане,стремящи се към различни неща в живота, разбиращи щастието и съжителството ако не по еднакъв поне по сходен начин ? Възможно ли е въпреки всички тези различия обичта към човека до теб да отпразнува победа? Или ако не победи, то значи,че я няма ?

Обичта не е събирателно определение за чувство...тя е всичко онова,заради което се споделяш с даден човек(светоусещането,амбициите,приятелството и т.н. и т.н. и т.н.)...Невъзможна е връзка,крепяща се на някакво усещане/чувство (вина,страх,страст и т.н.)

п.с.
както казах,всеки тълкува понятията за себе си различно и нещата са строго индивидуални

Не е достатъчно , за цял един живот, с един човек.
Привързаността според мен е чувството което отцелява повече от обичта,при съвместно съжителство

За какви победи на любовта говорите, не разбирам?
Как така качества на мъж "да не пие, не бие и не ходи по жени" са достатъчни, за да се обичате и да има любов? Нали с този мъж трябва да възпитавате дете, да му предадете усещането си за света, да го образовате, да го научите на толкова много неща, които смятате, че са ценни. Е, нали с този мъж трябва да сте близки като образование, като сходство на интереси, на разбирания за живота... Сигурно има и добри мъже, за които е достатъчно да бачкат някъде тежък физически труд, да се прибират в крайния квартал, да пийват по едно шишенце ракия в 8 вечерта /без да бият после/, да обичат в събота да играят цял ден табла пред кварталното магазинче и да вечерят пред телевизора. Сигурно има и такива кротки и добри мъже, но за мен това не е човек, с който мога да прекарам живота си, просто не са моят тип. Е, за какво трябва да се бори любовта тук? Да свикнеш и да преглътнеш себе си и интересите и живота си и да се обичате с такъв човек, а децата ви да станат същите кротки хора, които си вегетират кротко...

Е на това му казвам аз компромис със собственото светоусещане. Някои сигурно го могат, аз не мога. Вярвам, че човек трябва да е щастлив и удовлетворен от живота си. А това го постига със себеподобен. Всички останали борби за любовта са плод на женските фантазии и прекаляване с любовни романи. 

Е не мога да  повярвам,че дойде момента да се съглася с malko_mishlence. 

Точно това исках да кажа. Тръгваш с един човек,харесва ти,мислиш,че това е човека.Обичате се,уважавате се,разбирате се /разбира се с компромиси и от двете страни / но в един слънчев ден ти виждаш и осъзнаваш,че този човек не е това,което ти мислиш - тоест не споделя твоите възгледи за някои неща, не мисли като теб по много въпроси / които за теб са важни за бъдещето,за реализацията ти,за благополучието на двойката ви/ .., осъзнаваш,че живее по начин,който на теб не ти допада , не би могъл да си представиш да речем да живееш така още дълго занапред. Но виждаш и знаеш,че не можеш да го промениш..човек не се променя. Тогава какво ? Това осъзнаване значи ли,че си спрял да го обичаш или,че никога не си го обичал ?Обичта превъзмогва ли тази проспаст между вас ?

Е, добре, а другия какво осъзнава?  Нали ако и той поне малко иска да направи крачка към теб, ще стопите до някъде разминаванията, ако само единия превъзмогва, това не са взаимни чувства. Не може единия да обича себе си и собствените си навици повече от желанието за връзка, а другия да вземе ролята на жертва. Може и да се опита да го направи, вярвайки в чувствата, които в момента изпитва, но в един момент ще му писне и ще обвини другия за собственото си нещастие. А на него може да му дойде като гръм, защото до момента е смятал, че всичко е наред, поради непрестанното съобразяване на другия с него.

Зависи в случая кой тогава обичаш повече-себе си или обекта на желанията...взимаш решение(рационално или емоционално) и въпроса приключва по един или друг начин,естествено след като "платиш сметката" за взетото решение и все пак не е задължително да отрича съществуващи чувства и обратното(така да го кажем)...

Да,това е бащата на детето ми!

Тц, необходимо, но недостатъчно условие е.

Не, не е достатъчно.
Необходимо, според мен, но не достатъчно условие за дълъг, щастлив и удовлетворителен живот заедно с някой.
Според мен, едно добро начало, но нищо повече.
Ако разликите в социално, битово и морално развнище са сериозни, това, със сигурност предполага един доста дълъг път, който се предполага, че двамата трябва да изминат един към друг, редица компромиси, които понякога минават границата на неудовлетворението, а понякога и на нещастието.
Понякога става, понякога трудно, понякога невъзможно.

Паси,нали знаеш,че мъжете / поне мъжете в моя живот / винаги научават за проблема последни.Търпят досадните разговори по темата но не смятат,че това е нещо,което застрашава връзката.Единствено когато видят дебелия край тоест,че губят жената до себе си тогава се чукват по главата и разбират наистина,че има проблем,който трябва да се реши.
Приятелят ми мисля,че е щастлив.Не намира май незадовлитени за него неща във връзката и за него всичко е ок. Тоест проблема остава едностранен.И въпроса е доколко може да се разреши / макар,че аз твърдо вярвам,че вълкът нрава си не мени / , тоест не искам да променям някого и да моделирам някого както аз искам за да ми е добре. Просто ми е чудно ..... дали обичта в живота на една двойка е самодостатъчна за да има щастие и пълноценно изживяване на връзката. Защото при мен в два случая се оказва,че не е . Може повредата да е в мен.....знам ли.
Но има и нещо друго - аз съм човек,който тръгне ли си веднъж връщане назад няма.Дори тогава когато се прокрадва идеята в главата ми... сложа ли край никога не се връщам там от където съм си тръгнала. Защо трябва да стане късно за да се промени и осъзнае нещо...?

Ще ви задам въпроса по друг начин. Мъжът Х е мъжа, с който сте.Носи ви цветя,грижи се за вас,помага ви вкъщи.Носи топлина в живота ви.Но това е всичко.Не споделя вашите разбирания за живота,за възпитанието,за реалицазията,за приятелството,за забавленията,за развлеченията и за много други неща. Той държи на своето,вие обаче на вашето- тоест искате друг живот,който осъзнавате,че с този мъж няма как да имате. Хипотетично някъде в света има мъж , който ще сподели вашите виждания, ще намирате в еднакви неща смисъл, в еднакви неща начин за разтоварване, по еднакъв начин решения на проблемите, ще се допълвате като виждания и начин на живот.Това ще ви събере, а в последствие дали ще има любов или не е божа работа...., може пък той да има недостатъци,които не можете да преглътнете...защото всички имаме.Но все пак когато имате проблем той ще знае с две думи за какво иде реч...,защото с него ще можете да си казвате нещата с очи.
Та ... в този ред на мисли...какъв мъж бихте предпочели? Трудно е да се задава въпроса така тъй като никога не знаем кого ще обикнем.То просто се случва. Но... когато обичта не ви стига за да се чувствате добре и да знаете,че това,което живеете е вашият живот ?

ПС : Споделянето на светоусещане и духа на двама души не е ли по-важното ?

Обичал си го, но това не е достатъчно, за да прекараш живота си с този човек и да живеете и двамата пълноценно. Такива ситуации са тежки и изискват промяна на живота, на постигнатото до този момент, на много неща. Обикновено решенията са две - късаш и почваш отначало. Правиш компромис със себе си, защото те е страх да разрушиш всичко /особено, ако има и деца или смяташ, че си на възраст някаква/ и си караш така, примирявайки се или обвинявайки другия с годините, че не е това, което ти искаш. В живота обикновено се случва второто, защото хората се страхуват от непознатото и неизвестното или смятат, че трябва да се задоволят с това, което имат в момента, защото може и по-добро да не намерят. Реално погледнато обаче всичко, което ни се случва е нещо, което сме избрали да е така, направили сме избор да го приемем и да живеем с него.

Голяма каша се забърка тук. Да разбираш някого не е същото като да го подкрепяш. Например, мога да разбера защо един мъж иска по цяла събота и неделя да гледа мачове или да е с приятели навън, но да не подкрепям (и да не одобрявам) тези му желания. И обратното - да не го разбирам, но да го подкрепям за нещо, което е важно за него.

Имаше и едно друго ключово изречение

 -
Накратко, проблемът е твой - живееш не с човека до себе си, а с някаква своя представа за него. Човекът си е все един и същ, само твоята представа за него се е оказала невярна. Той дори не подозира какво ти си мислиш за него и в какъв филм го вкарваш. Значи, не е "виновен" човекът, че не е отговорил на твоите фантазии. Топката е у теб и ти решаваш.

Питаш какво бихме предпочели. Аз предпочитам всичко - и любов, и привързаност, и представи, които в общи линии се покриват с реалния човек.