Халит Ергенч и новата продукция "Великолепният Век" ( Muhteşem Yüzyıl) тема 2

Здравейте ,дами!
Явно няма нищо ново за филма и си позволих да Ви занимая с част от нещата ,които е правил Сюлейман и предполагам и те са една от причините да го наричат Великолепни.
Свикнали сме да казваме ,че началото на светска Турция е дадено от Ататюрк.
Всъщност не е точно така. Сюлейман І Кануни е може би един от най-ревностните носители на идеята за изравняване на светските и религиозни закони.
Източници на османското светско право са така наречените кануни .Първоначално кануните са били неофициални актове, които се съставят само за сведение на султана. В последствие обаче те стават задължителни при решаванито на държавни проблеми и правни спорове в практиката на кадийските съдилища. Това е много важно нововъведение, защото някои мюсюлмански духовници са на мнение, че няма необходимост от специални закони, които да издава дивана, след като шариатът дава възможност за решаване на всички юридически казуси.
Всъщност Сюлейман е изравнил влиянието на дивана и шериата.
Позволил си е и да премахне пожизнеността на длъжността на  шейх юл-ислям-религиозния водач. След султан Сюлейман І неговите наследници на престола постепенно преустановяват издаването на кануни и канунамета. За османско светско законодателство може отново да се говори към средата на ХІХ век, когато в империята се извършва реформа в законодателството.
С всички тези нововъведения се е целяло в администрацията да влязах хора ,които да са умни ,интелигентни и знаещи.Може да са синове на овчари и говедари ,но щом са кадърни им се е давало висока длъжност .В Турция всеки човек е свободен да изгради както пожелае житейската си участ, независимо от положението в което е роден. Счита се, че добрите качества не могат да бъдат дадени по рождение или да бъдат предадени по наследство, но гледат на тях отчасти като на небесен дар, отчасти като на плод на добро обучение и постоянен труд и ревност. ..
След края на управлението на Сюлейман Великолепни това съществуващо положение се изменя постепенно.
Султанът е върховен съдия. Султанският върховен съд става все по-труднодостъпен за покореното население с разрастването на корупцията сред османското общество след края на управлението на Сюлейман Великолепни.
Държавният съвет на Османската империя (Диванът) е едновременно висш орган на управление и висш съд, който е призван да поправя несправедливостта. Диванът е последната надежда на раята, когато има някакъв спор с местните кадии. Диванът е заседавал един път седмично.
Всъщност за времето си Сюлейман е бил с доста прогресивни разбирания и може би
една от причините е и Роксолана.

pavlinaio ,много полезна информация,благадаря ти ,пиши още Колкото по-вече неща научаваме за Сюлейман и неговото време,толкова
по-добре ще разберем действията му,но зависи много и  от гледната точка на сценаристката За мен забавянето се дължи именно на нейната прецизност не само в избора на актьорите,но и за самата постановка,реквизит,а това изисква доста време.

На мен ми е странно ,че забавят избора на Роксолана.
Все пак царуването на Сюлейман е тясно сварзано с нейното царуване над него.
При наличието на такъв голям избор на актриси, сигурно търсят нещо по-специфично ,за да се бавят толкова. Другия вариант също е възможен, да са избрали ,но да търсят изненадата.
Някой знае ли кой е продуцента на филма ,защото всъщност той е важния?
От него зависи избора и на артисти, затова ако го знаем и знаем кои филми е продуцирал ,може да предположим какво се търси в актрисата.

pavlinaio     мерси за интересната информация
Наистина ,много дълго се проточи избора на Роксолана   Мисля,че около Нова година узнахме за новия проект на Халит-вече става година от избора му за ролята на Сюлейман- време доста дълго(а за нас и тягостно  ),
Дано по скоро стартират 

Сценаристката има доста незавидна задача. Все пак ще се изправи пред историците ,които са големи особняци. Всеки дърпа историята към себе си. Историята на Турция е още по-особена ,защото се казва ,че не е писана от турци ,а от чужденци. Самите турски историци все още не признават селджукските турци ,като част от Османската история.
Не мога да разбера тяхното желание да започва историята на Турция от 1300г. или 1299г.
Все едно ние да не признаваме Велика България на Кубрат.Ще бъде интересно да видим,
каква ще бъде историята написана от турските историци.
Може би има пречки и от такова естество при написване на сценария.
Сюлейман обаче е признат от всички историци ,че царува в периода на  създаване на Световна Империя.

продуцент е  Timur Savcı

продуцентската къща - TIMS Productions - на английски

има инфо за филмите, сериалите   

Всъщност Халит и Берг и друг път са работили с тази продуцентска къща.
Филмите им са интересни.Гледам "Мечтатели " и ми харесва.Той се излъчва заедно с филма на Туба.Двата сериала са еднакво харесвани и постоянно си сменят местата в рейтингите.
Значи продуцентите са добри, а това означава според мен  ,че и екипа ще е на ниво.
Доколкото мога да "прочета" от 29.11. ще започват новите епизоди на "Малки тайни" и сигурно за това забавят "Великолепния век"

Историческа справка “Асеновград  през 15- средата на 19  век”
 
       Споделяйки съдбата на стотици български градове и села, в началото на 70-те години на 14 век Станимака / дн. Асеновград, Пловдивска област / и нейната околност попадат под властта на османците. Крепостта, тази все още трудно превземаема твърдина, била използвана за последен път от претендента за османския престол Муса Челеби през 1410 г. След това е обречена на забрава и разрушение.  
       Докато в началото на 15 век градът и крепостта са арена на кървави междуособни борби, според известната приписка в Ловчанския ръкописен сборник Бачковският манастир приютил заточения Търновски патриарх Евтимий и част от неговите ученици.
       Битието на града по време на петвековното османско владичество трудно може да бъде осветлено в истинските му измерения, защото историческите извори за епохата са от една страна оскъдни, а от друга – еднотипни  по произход и съдържание. Основно това са данъчни регистри и пътеписи. Документите, произлезли от султанската канцелария, представляват кратки и разширени описи на населението с цел облагането му с фискални и други задължения.Според тези регистри през втората половина на 15 и 16 век Станимака е значително селище, включено в санджака Паша и има над 350 ханета жители. Около 1560г. султан Сюлейман Великолепни вакъфира града заедно с много други селища в Тракия в полза на джамията и имарета Сюлеймание в Истанбул.
      От информацията в тази документация става ясно още, че градът залага на традиционния си поминък – лозарството  и винопроизводството не само да оцелее, но и да трупа благосъстояние. Безпристрастните данъчни описи свидетелстват също така, че в етнодемографско отношение градът се радва на стабилност – до  края на 17 век едва 21 ханета мюсюлмани се заселват трайно да живеят тук и то без да имат особена тежест в обществения и икономически живот на селището.      
     В подкрепа на сухите цифри от османските регистри се явява информацията на пътешественици, преминали през града по това време. Според словоохотливия Евлия Челеби, който минава оттук през 1670г., ” чудесната крепост Станимака ” има две предградия, разположени от двете страни на реката, които са свързани с мостове.Той споменава също за над 100 дюкяна със всички видове занаяти, за два хана и три църкви.
     Още по-впечатлен от Станимака е френският лекар Пол Люкас, който я посещава през 1706. Той с учудване описва големите бъчви, в които жителите съхраняват своите “ отлични вина ”.Отбелязва с удивление и факта, че тук “ има 12 черкви, без да броим ония, които са наоколо по съседните планини ”.
      Следователно в първите два века на османското владичество – най-кризисните за много български селища – Станимака  демонстрира завидна устойчивост. Най-общо казано, традиционно доходния поминък-лозарството, пословичното трудолюбие на местното население, даващия известна сигурност вакъфски статут, както и съхранения в етническо и конфесионално отношение човешки потенциал са причина за това.
       В това време градът се разделя със средновековната си слава на бранител на прохода и пътя към Беломорието, но се сдобива с друга слава-тази на “ Малката Света гора ”. Освен Бачковския, в непосредствена близост до него са оцелели от Средновековието още два манастира-Мулдавския и Горноводенския, споменава се в преписките също така за манастира “Св.Йоан Богослов” при с. Червен. Наред с тях функционира и гъста мрежа от енорийски храмове и параклиси .
     Силните позиции на църквата обуславят особеностите на възрожденския процес тук. В началото на 19 век след кърджалийските размирици / 1793 г. и 1810 г. / и чумни епидемии Станимака преживява сериозни демографски промени. От придошлите от околните села българи е образуван цял нов квартал – Циприхор.Част от новите жители на селището се поддават на гръкоманското влияние, но друга иска не само да запази, но и да изяви българщината си. Така смятаният от мнозина за “Малката Елада” и бастион на гърцизма град през втората половина на 19 век става арена на ожесточена борба за духовна,просветна и културна равнопоставеност между мощната в стопанско отношение гръцка и гръкоманска прослойка и българското население. След ожесточени стълкновения през 1866г. е построен първият български храм “Св.Димитър”, впоследствие се откриват български училища/1861-63г./ и се създава читалище/1873г/.
      Упоритите църковно-просветни конфликти ангажират обществените сили на българите, но това не означава, че те не се включват и в революционните борби. В региона в средата на 19 век действа четата на Ангел войвода,която е имала свои ятаци в града. Предполага се, че Жельо Тянев Карааланов също за известно време бил хайдутин. Ключова фигура в организирането на общественото недоволство в руслото на въоръжената съпротива е Отон Иванов.Той не само е един от основателите на българското читалище в града, но и инициатор за създаването на първия таен революционен комитет тук през 1873г. Повторният опит на Отон Иванов да организира готовите за революционна борба българи е през пролетта на 1876г,непосредствено преди избухването на Априлското въстание. Въстанието не избухва нито в Пловдив, нито в Станимака, но голяма част от участвалите в съзаклятието са арестувани и хвърлени в затвора.  
        Руските войски, начело с ген.Дандевил влизат в Станимака на 6 януари 1878г. и слагат край на петвековното османско владичество.Според преписки и спомени на съвременници целият народ, заедно със свещениците и хоругвите посрещнали освободителите с тържествен камбанен звън. За съжаление радостта от освобождението е кратка. През пролетта на 1878г част от припланинския регион е обхванат от т.нар.Сенклеристки бунт, при чието потушаване намира смъртта си прапоршик Г.В.Вишняков. Гробът му е двора на храм “Св.Димитър”. След това според несправедливия Берлински договор града, както и цялата област са включени в рамките на Източна Румелия.Започва борба за съединение с Княжеството,в която българите от Станимака вземат дейно участие. Под ръководството на поп Ангел Чолаков,Никола Кръстев и др.тук е организирана чета от 2 000 души,която активно се намесва при обявяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885г.С този исторически акт се поставя началото на новата история на града.

Любопитни факти:
У нас ятаганите се свързват основно с издевателствата, извършени от Османлиите. Негативното отношение към този тип оръжия е абсолютно незаслужено, защото въпреки че е характерен за войните на Османската Империя, ятаганът е бил предпочитано оръжие и на българските борци против турските нашественици, от хайдутите през 18 век до четниците от Илинденско-Преображенското Въстание от 1904-а. Този тип сабя заслужава да получи по-добро отношение и да бъде изучена по-подробно.

Общи Характеристики

Друга погрешна представа, която много хора имат за ятагана касае вида на оръжието. Противно на широката и погрешна представа, ятаганите не са сабя със силно закривено назад острие, завършващо с разширение на върха. Острието на ятагана е по-особено от повечето останали хладни оръжия поради факта, че е извито напред, а не назад. Освен това, към върха то постепенно се стеснява, а не обратното. Ефесът също се отличава с особена конструкция. Липсва какъвто и да е гард, а самият ефес е изработен от два чирена, най-често от кост или моржови бивни, които завършват в долния накрайник с така наречени "уши", които удивително наподобяват бедрена кост. Очевидно е, че ятаганът е по-особена форма хладно оръжие и като такова знания за произхода му биха били от основно значение са цялостното му разбиране.

Произход

Ятаганът е сравнително нова форма - само на около пет века, но според най-популярната теория води началото си от дълбока древност. Първообразът му вероятно е една от най-древните саби: египетския копеш, който също имал странна извивка напред. Когато Александър Македонски и войските му влезли победоносно в Египет, те харесали формата на копеша и я усвоили, като на гръцки сабята станала известна като копис. По време на похода на македонците на изток, кописът е достигнал Централна Азия, където от него са произлезли няколко централноазиатски и индийски кинжали и саби, включително и кхукрито, ножа на непалските гурки. Тюрките усъвършенствали кописа в съвсем друга насока и от пехотинска сабя, удължавайки и стеснявайки острието, създали кавалерийска.

Разпространение и Видове

С тюркските завоевания ятаганите са били разпространени навсякъде, където тюрките са подчинявали територии под управлението си. Срещат се от Балканите до Северна Индия. Тези в Северна Индия най-често са с дръжки от индийски тип. Вероятно, обаче, това са старинни остриета, на които е била сменен ефеса в по-късен период според предпочитанията на по-късните могулски благородници. Освен в Индия ятаганът е бил използван и в Египет. На картини от западни пътешественици-художници от 19 в. се виждат нубийски стражи (в онези времена всеки чернокож в Египет е бил окачествяван като нубиец), препасали ятаган в пояса. Вероятно там ятаганите са станали популярни с идването на армията от балкански наемници, от която е започнала забележителната кариера на най-великия египетски владетел след Саладин: Мохаммад Али (мисля че съвпадението с прочутия боксьор е чиста случйност), чийто армии разбиват модерната войска на султан Махмуд II. В Анадола ятаганите са с по-слабо изразени уши и дръжките често са изработени от рог. По черноморското крайбрежие на Мала Азия и в близост до Кавказ се среща редкия така наречен Черноморски Ятаган, който е особен с това че извивката напред е по-силна, че има канали по острието и че ефесът е странен. На Балканите ятаганите се отличават по това, че ефесът им е изработен предимно от бяла кост, като за повечето е използвана кост от моржови бивни. Също така характерни за балканските ятагани са относително големите "уши" накрая на ефеса. Изключение правят гръцките ятагани, при които ушите не са толкова големи или почти отсъстват, и които имат по-изправени остриета.

История на Ятагана

Не се знае кой точно е първия ятаган, но един от най-старите е вероятно този на Сюлейман Великолепни, който е и може би най-красивия: дръжката му е изработена от слонова кост и върху нея и рикасото на острието има богата златна украса, на която са изобразени феникс и дракон. Тази сабя се пази в музея Метрополитан в Ню Йорк. Въпреки това ятаганът не е предпочитаното оръжие на османските владетели, които са изобразени винаги с турска сабя килидж на манускриптите. Ятаганът не е бил и от любимите оръжия на на знатните, поне първоначално. Най-вероятно той е бил по-скоро хладно оръжие за по-бедните мюсюлмани, които не са могли да си позволят доспехи и килидж. За разлика от повечето саби, ножницата на ятагана няма никакви приспособления за окачване на колан, тъй като ятаганът е предназначен за носене в силяха или направо в пояса. Тя се изработва от две парчета дърво, които се покриват с кожа и се захващат заедно с помощта на метални гривни. Самите остриета са най-често изработени от обикновена стомана, а не от дамаска, за разлика от сабите от турски и персийски тип, което говори за първоначалната скромна позиция, която тези саби са заемали сред хладните оръжия. Понякога се срещат остриета от дамаска стомана - предимно от усукан дамаск, но понякога и от същински дамаск, известен още като пулад или вууц. Дължината на острието е обикновено в рамките на 50 см при по-късите варианти до 1м при най-дългите. С времето обаче ятаганите се утвърдили и дори и по-богатите в Османската империя започват да ги носят. Със засилването на интереса на богаташите към това оръжие се увеличава и украсата по ятаганите. Между двата чирена на ефеса започват да се слагат ленти, изработени от сребро и понякога позлатени. Случва се и дръжката да е изработена от слонова кост, или пък обкована в сребро. Върху лентата се инкрустират различни скъпоценни камъни, много често и корали. Ножниците също получават украса от сребро, най-вече в началото и края, т.е. в тези места, които са изложени при носенето в пояса. Понякога накрайниците на ножниците имат декоративен елемент на самия връх, стилизиран змей (или делфинче, в случаите когато са изработвани в морски градове). Самите остриета също са украсявани със сребърни или златни инкрустации и надписи. Най-често тези надписи съдържат годината, в която ятаганът е изработен, и стихове от Корана. Много рядко, при по-късните ятагани се случва да има надпис с името на притежателя, например "Хасан е най-големият герой". Почти никога няма надписи с името на майстора-оръжейник.

Бойна Употреба

Тъй като тюрките са номадски народ, най-вероятно първите ятагани са били кавалерийски саби предназначени за сечащ удар. Формата на острието подкрепя такава теза. Има хипотеза, че разширението в долната част на ефеса е за да може тя да приляга в дланта и да бъде нанасян прободен удар. Това твърдение е абсолютно неоправдано, тъй като остриетата на ятаганите не са заострени като за прободен удар, а отделно са и прекалено дълги и не биха били удобни. Със сигурност, обаче, по-късите и широки ятагани са се използвали и като пехотно оръжие.

Очевидно ятаганите са имали отлични качества, защото почти на всяка гравюра с хайдути или снимка на революционер се вижда поне по един. В НВИМ се пазят доста копия, с повечето от които нашите прадеди са воювали за освобождението на отечеството. Това значи, че ятаганите са сред най-славните хладни оръжия в българската история. Като към това прибавим и красотата на тези изящни саби, те заслужават обичта на колекционери и патриоти.

Теодор Вацев

Библиография:

- Stone, George Cameron, "Glossary of the Construction, Decoration and Use of Arms and Armor in all Countries, and in all Times," New York, 1999 .
- Daskalov, Nikola, and Viara Kovacheva, "Weaponry of the Past," Sofia Press, 1989.
- Дойчинов, Любомир, "Хладна Красота", Клуб Оръжие, Юли 2001.

Лукреция ,

Лукреция    
    

Здравейте ,дами!

По повод ятагана на Сюлейман. Пази се в музей в Ню Йорк и е подарен от наследница
на Сюлейман. Дъщеря му се жени за великия везир, който Роксолана набеждава ,че е в заговор срещу султана и го убиват. Просто всички мъже ,роднини на падишаха ги избиват ,за да не посегнат на живота му и наследници обикновено са оставали от женските клонове на рода. Та, това момиче, n-та наследница, се е казвало Михримах и е получило ятагана в наследство. Бил е много красив , истинско произведение на изкуството. Дръжката му  от слонова кост, а върху нея и рикасото са изобразени феникс и дракон от чисто злато. Един от малкото запазени в "чист" вид.
Ятаганите са изработвани от стомана ,която е дамаска стомана.Има теория ,за произхода на дамаската стомана, демек че си е старобългарска технология.
Просто това те навежда на мисълта ,че преди хиляди години сме населявали едни и същи места ,но сме тръгнали по различно време на запад. Другото странно е ,че стигаме само до Балканския полуостров. Съдба!

Любопитни факти:

За Вас домакини!

40 нюанса на патладжана  

 Пиде
Леко сладката турска питка, поръсена със сусам - мека, овална, със златист цвят - е една от иконите на националната кухня.

Ако Ирландия е свързвана с четирсетте нюанса на зеления цвят по земите си, Турция може спокойно да потърси национална идентичност в четирсетте традиционни начина за приготвяне на патладжани. От забъркването им в мезета, салати и зеленчукови пюрета, до вариациите в пълнежите им и божественото им смесване в имамбаялдъ, той е добра метафора на турската традиционна кухня.
 
В нейната десетвековна кулинарна култура се събират Далечният изток, Централна Азия, Иран и Средиземноморието.

Когато през X век тюрките влизат в контакт с иранско-ислямската култура и се завъртат в орбитата на тази средноизточна цивилизация, едни от първите им придобивки са трите Б-та: булгур, бюрек и баклава.

Още през следващия век се появява "Диван-Лугат ал Тюрк", турско-арабски речник, в който наред с материалната култура авторът Махмуд ал Кашгари дава безценни и систематизирани сведения и за турската кухня. Той разказва за юфката, екмека, баклавата, за техниките на готвене като тандър (всъщност тандурито), сача и гьомека - печенето на хляб в гореща пепел.  

Когато тюрките се местят на запад към Близкия изток, те взимат най-доброто от вече усъвършенстваната иранска кухня. Съдейки по персийския произход на думите, това са яхнията и кебапът, или тайните на задушаването и печенето на скара.

1453 се оказва разломна година не само в исторически, но и в кулинарен смисъл: Константинопол пада и на негово място се появява Истанбул. Цялото готварско изкуство, научено до този момент, достига върха на своята виртуозност в двореца "Топкапъ".

Сюлейман Великолепни надминава себе си, като организира кухня с невиждана дотогава специализация. В двора си той създава една разточителна и великолепна практика, прототип на днешните stations в ресторантите. "Персоналът" му наброява 1370 души, разпределени в отделни помещения за супи, кебапи, пилафи, питиета. Традицията дотолкова се развива, че в средата на XVIII век има шест вида халва, приготвяни от шест отделни майстори, със стотици чираци на разположение. През Отоманския период тези хора осигуряват кетъринга за 10 000 души.

Кухните на султанските палати са не просто помещения за готвене, а институции, изградили сложна йерархия и отношения с гилдиите на рибарите, месарите, млекарите, сладкарите и хлебарите.

Нещата в съвременна Турция може вече да не стоят точно така, но хранителната култура си остава забележителна, дори на масово ниво. Дори да избира ресторант със затворени очи, човек намира храна, приготвена с внимание, уважение и добри продукти. Сред последните, ясно е, често се срещат патладжани.
 

Рецепти
ПидеСмесвате две чаени лъжици мая с половин лъжица захар и две супени лъжици вода в малък съд, бъркате, докато маята се разтвори. Оставяте настрана сместа в топло и сухо място за десетина минути. В голям съд смесвате брашното със солта. Правите кладенче в средата, в което изсипвате около 250 мл вода, две супени лъжици зехтин, още толкова кисело мляко и сместа с маята. Разбърквате първо с дървена лъжица, после с ръце десетина минути, докато стане гладко, меко и еластично тесто. Оставяте го в намазана със зехтин купа и го валяте в мазнината. Покривате купата и я оставяте на сухо и затоплено място за два часа да втаса. Загрявате фурната на 230 градуса. Месите втасалото тесто още 3-4 минути. Разделяте на две еднакви части и ги оформяте на два правоъгълника с размер 15 на 30 см. Поставяте ги в тавички за печене, намазвате ги с яйцето и ги поръсвате със сусам. Оставяте ги за 20 минути отново на сухо и топло място, докато се вдигнат с 1-2 см. Печете 20 минути, докато станат със златист цвят. Можете да нарежете пидето на тънки ленти, които да поднесете заедно с мезета.


Хюнкяр беенди Това е ястие, което според популярната легенда трябва да е короната на турското кулинарното изкуство. В груб превод името му означава „харесва му на падишаха“. Историята му, поне според преданията, е като на тортата "Захер" - готвач получава неочаквана поръчка от високо и докато се чуди как да се справи, проявява своя кулинарен гений. Само разликата е, че поръчителят не е Клеменс Метерних, а анонимен турски падишах.
Готвачът запретва ръкави и дава най-доброто от себе си. Прави пюре (естествено, от патладжани), върху което нарежда парченца крехко агнешко, и залива със сос от чушки, домати и подправки. В побългарения си вариант ястието се поднася с настърган кашкавал.  

Нарязвате килограм агнешко бутче на малки парчета и го оставяте да къкри час и половина с две глави ситно нарязан лук, 50 г масло, два обелени и накълцани домата, сол, черен пипер и дафинов лист. Изпичате два килограма патладжани и ги обърквате като за кьопоолу. Правите сос бешамел, като разтапяте 50 г масло в тиган и запържвате в него 100 г брашно до златисто, след това бавно добавяте половин литър мляко. В соса добавяте патладжаненото пюре и бъркате още шест-седем минути на бавен огън. Месото се сервира в средата на съда, патладжаненото пюре - около него.

Адана кебап
Смесвате добре 500 г агнешка или телешка кайма с една глава накълцан лук и по лъжичка чили, червен пипер, сол и черен пипер. Оставяте сместа да почине десетина минути. Приготвяте шишове, като ги намазваме със зехтин. Разделяте каймата на 8 части. Оформяте ги като суджучета на шишовете. Слагате ги на скарата. Нарязвате наполовина осем зелени чушки и четири средни домата и ги оставяте на грила. Шишовете се поднасят с питки и печените зеленчуци. Традиционна гарнитура е и нарязан на тънки филии зрял лук, омесен с кълцан магданоз.

Шекер пааре и сутляч
Султанки, тюрбанки, кадънки, сарайки, кадън гюбек - десертите с нежни имена и много шербет са запазена марка за турската кухня. Шекер пааре са сиропирани курабийки. Всяка домакиня, и бедна, и богата, ги прави в Турция. Лесни са - маслено тесто, яйчица, бакпулвер и заливка със захарен сироп.

СутлячТри чаши вода, чаша ориз, литър прясно мляко и чаша захар се смесват и варят до сгъстяване. Изсипват се в пръстени купички и се запичат, докато отгоре стане лека карамелена коричка. Поръсват се с канела.

Шекер паареСмесвате 150 г масло, едно яйце, един жълтък и 120 г пудра захар с пакетче ванилия, сол и една трета чаена лъжичка сода. Добавяте 320 г брашно. Оставяте тестото за два-три часа в хладилника. С остър нож го разделяте на 50 парченца. Правите ги на топчета и ги нареждате върху намазана с мазнина тава на достатъчно разстояние едно от друго. В центъра на топчетата забождате по един суров фъстък. Печете ги при 190 градуса около 15 минути, докато станат златисти. За сиропа нагрявате 400 г вода с половин килограм захар. Добавяте сока на един лимон и лимоновата кора и го оставяте да ври 4-5 минути. Топлите курабийки се пускат в сиропа, след което се нареждат върху решетка да се отцедят.


БаклаваБаклавата е сред най-популярните десерти не само в Турция, но и по света - според последни статистики Анкара изнася 210 тона годишно - сладкиши на стойност 1.7 милиона евро. Съвсем обяснимо - пълнена с ядки и сиропирана, тя е сладкият финал на всяко ядене и като че се явява именно тогава само за да те накара да тръпнеш в очакване на следващото хранене. И на неговия финал.

В намазнена тава разстилате две-три кори, като ги напръсквате с разтопено масло и орехи, смесени с канела. Маслото е ключова съставка и е важно да е с добро качество и обилно. След това слагате още две-три кори, и отново поръсвате с масло и орехи - и така докато свършат корите. Преди печенето нарязвате баклавата на квадратчета. Печем в предварително загрята до 200 градуса фурна до красив златист цвят. Приготвяте сиропа със захар, вода, и нарязан на кръгчета лимон. Оставяте го да ври на слаб огън, докато се сгъсти като по-рядък мед. Заливате опечената баклава с горещия сироп, слагате я отново в топлата фурна и я оставяте още 10 минути, за да поеме сиропа.
  
Кратък речник на турската кухня


Булгур
Едър или дребен, този основен житен продукт на кухнята от Анадола се прилага подобно на ориза или кускуса. По-големите зърна се използват за пилаф, по-дребните - за смесване с кайма и най-често - за кюфтетата с формата на бейзболна топка.

Домат
За информация, изобщо не присъства в турската кухня от древността, появява се масово чак в средата на XIX век. Днес зелените са много популярни за туршия, а червените се срещат практически навсякъде.

Йени бахар
Вездесъща подправка, приготвяна от карамфил, индийско орехче, канела и щипка джинджифил. Тя напомня, че все пак става дума за ориенталска кухня и се прибавя към сармите и пилафа.

Канела
Не готова на прах, а подобните на пурети твърди пръчици, които се рендосват непосредствено преди да ги поръсим. Много често в месните ястия и яхнии, най-често - в сладкишите.

Кимион
Подправка, която свързваме с индийското къри или с мексиканското чили кон карне. В Турция обаче тя се среща много често, най-вече в каймата. В южната и източните части на страната тя щедро се посипва и върху безмесните и рибните ястия.

Лозови листа
Да, става дума за сармичките, тук - долма. Само с ориз или с месо. В по-далечни времена са се използвали листа от лешник или дюля. Най-добрите листа са тънки и нежни, като се вгледаш, се различават вените им.

Мастика - съкъз
Прозрачна смола, извличана от дребно, вечнозелено дърво, култивирано на гръцкия остров Хиос, а днес - в цялото Средиземноморие. Малки топчета с големина на грахово зърно, оваляно в пудра захар. Ключова в турския сладолед, сладкиши и разбира се - алкохолни питиета. Както и в локума. Давали го на жените в харема за свеж дъх. Задължително преди среща със султана.

Моласа, или пекмез  
Кондензиран сок от грозде, фурми, нар, смокини или черница. Тъмният, гъст и лепкав вид се дължи на карамелизацията, която се получава от многократното кипване със захар. Изсипва се бавно от буркан. Използва се в някои по-усъвършенствани рецепти за постигане на лека сладостна жилка във вкуса на ястията.

Нар
По време на империята нарът имал функцията на лимон - да дава кисел вкус. Днес той се среща в сиропи, пекмези и за украса на много десерти.

Нахут
Това бобово растение е познато в други географски райони под различни имена - хумус например. Заради хранителния му заряд на Запад дълго време са го смятали за вегетарианския заместител на месото.

Розова вода  
Просто разреден разтвор от розово масло. Без нея ашурето във всичките му различни композиции, приготвяни от бобови, зърнени растения, сушени плодове, ядки и много захар, е немислимо.

Сусам
Най-старата подправка. Мазните, златисти и уханни семенца ни карат да обърнем внимание на симитите - гевреците, разнасяни в различни формати из сокаците на всички турски градове.

Чесън
Преди всичко пресован на пюре със сол, той без изключение участва в млечните сосове, мезетата и манджите. Ако е в сезона, когато е пресен, през юни и юли, той винаги ще е на масата в чаша вода.
 
 
 








 

pavlinaio, Лукреция      благодаря за инфото 

след оръжейната и кухнята малко мода за баланс 

Валиде Султан 



сигурна съм, че в сериала ще е не по-малко шармантна