За фантазиите тип "бягство от реалността"

Мисля, че обичайно децата си "присвояват" любимия герой - аз съм Супермен и аз като такъв направих това и това (което може само Супермен). Това, което описва Стелфи ми изглежда точно обратното - приписва своите постижения и качества на Супермен. Вместо да си присвои качествата на любимия герой, детето му дава своите качества. Това е нещото, което ме озадачава. Ако беше за някое от моите деца, сигурно щях да търся начин детето да си "върне" обратно качествата и постиженията, например чрез "ТИ си вдигна панталоните, ти излекува кончето, ти си много умен...". Вероятно дори бих опитала да отдалеча детето от въпросния герой, например да пратим Супермен някъде на гости.

Разиграването на сюжети и ситуации е ясно. Но това е втората част на поста й, а аз акцентирам върху първата.
 Синът ми имаше период, точно около тази възраст, в който колите ставаха само за блъскане една в друга или в стената. Все едно правеше краш-тестове. После започна да сменя "жертвата" - започна да пробва в други повърхности, засилваше ги от различни височини.

И като го изпратиш какво ще се постигне? Ако има проблем той няма да спре да съществува,  а само ще спре да съществува онова, което ни го показва.  А и тук говорим за малко дете, което макар да знае, че е отделна личност все още си се съпреживява като неразривна част и от семейството, и от играчките. Пълното отделяне става в по- късна възраст. Не случайно на около 2- 3 години децата не си дават играчките на други деца, повече играят до другите деца, а не с тях и тн. Не ми изглежда полезно да мерим с мерните единици на възрастните и по- големите деца. Ако дете на 7 постъпва така въпросите ще са съвсем други.

  чак се умилих като си го представих. Твърде възможно е в главата му да се е случвало същото, което ни разказва и сина на Stelfy , но самата игра е била достатъчно шумна и атрактивна, за да има нужда и от пояснения кой кой е и какво прави в момента.
 И пак казвам, това е мнението ми по принцип и без някакви претенции. Един свестен педиатър би могъл да хвърли светлина по подобен казус и то много бързо и качествено. И най- важното, в светлината на цялостното развитие на детето, а не на учебници по психология или наблюдения на съвсем други деца в детска градина по време на едномесечен стаж.

Бояна и Andariel, мерси за интересните постове


Бояна, струва ми се, че или той още не е дораснал да си измисли играта докрай, или е възможно след като аз вече съм му я директирала той я е възприел такава, каквато е и си я играе по един и същи начин...
Днес правих опити да го провокирам да разиграе сюжета докрай сам - "О не, пак ли е паркирал неправилно!? Какво да правим сега!?", но той вече си знае какво става и води паяка да вдига нарушителите... Макар паяка да си е негова интерпретация, аз обикновено слагам скоби...И заведе някакви пострадали в болница, вместо да ги лекува на място според моя модел.
Случвало ми се е като го питам какво следва след определена ситуация той да ми задава контра въпрос - което ме навежда на мисълта, че или не може да го доизмисли сам на този етап и има нужда възрастен да му подскаже и да развият заедно играта, или е свикнал/очаква от мен да му подам готов сценарий и той да не се напряга да мисли.... Не знам кое е вярното... Знам, че ако е самичък няма да се развие кой знае колко играта, но ако възрастен му подскаже 2 хода напред с радост се включва и участва...

Ако никога не се намесвам със някакво спонтанно, лично включване в съвместното ни занимание се чувствам някак стерилна и все едно отбягвам предложението му да си поиграем... Ако аз му казвам какво да прави все едно му ограничавам мисълта?
Иначе - старая се винаги, когато го усетя че ми задава въпроси, само за да ме държи на разположение, да го провокирам да мисли и сам да отговаря "М-м, интересен въпрос? Ти как мислиш?" (примерно) или "Според теб как точно се лекуват рани? (ако очаква да му суфлирам точка 1,2,3,4 след като вече 10 пъти сме го преповторили" , но може би не е достатъчно, не знам...


Иначе разбирам това, което казваш за рисуването с черно и жълтите слънца по принуда...
Т.е. това, че го уверявам, че Светлин е направил дадено нещо може да не го кара да го вярва, а просто да потисне другото в себе си. Ами ако пък го повярва наистина?
Аз освен всичко напоследък гледам като го похваля за нещо (извън контекста на Боб), да акцентирам на това, че именно Той се е справил с нещо, че Той е бил съобразителен, бърз или каквото там и да се изкефи на себе си...
Напоследък малко по-малко го споменава Боб, знам ли...
Макар че днес следобяд ми тикаше в ръката картонената му фигурка и един флумастер и аз държейки ги заедно трябваше да рисувам така, все едно "Боб рисува!"...
Абе изглежда така, все едно иска да вдъхне живот на героя, който толкова харесва... Да излезе извън рамките на филма (който всъщност гледа не по-дълго от минута и то ако аз съм там) и да го накара да засъществува в реалния живот...
Или просто си играе игра от типа на "Айде сега аз съм Йода, ти си Принцеса Леа и аз казвам еди-какво-си, а ти ми отговаряш еди-как-си...

Но както Andariel правилно ме е разбрала това, което ме притеснява е не че приписва приказни качества върху себе си, а че дарява собствените си постижения на героя все едно... Едва ли не се омаловажава по този начин...

Но наистина знае, че той е Светлин, а не Боб! Примерно днес си сочи пантофите и твърди, че са на Боб. Аз казвам "А ти кой си?" Отговаря ми, че е Светлин. "А тези пантофи твои ли са?" Казва, че са негови и след като питам за потвърждение "Значи това са пантофите на Светлин, така ли?" той казва че "Да, на Светлин са"... но са и на Боб...
Абе много е объркано... Струва ми се, че още е много малък за такава психо-игра и не води до резултата, който си представям а се въртя в кръг или стигам до задънена улица...

П.П. Настоящата му педиатърка го е виждала един или два пъти. Хал хабер си няма от него...

По- добре да му приписва това, според мен. След време ще видиш, че ще започне да му приписва и някои щуротии, и ако не на него, то на някой друг герой.

Какво да повярва, че не той, а Боб има постижения? Едва ли. Боб е част от неговия вътрешен свят, т.е. част от него. А и самоцелните хвалби обезценяват похвалата, защото детето вижда, че е насила. имаше един много хубав пример за това как да избегнем оценъчното общуване с децата. Ако едно дете рисува и му кажеш, че рисунката му е великолепна то ясно усеща и знае, че това е лъжа. детето и малко и не може да рисува добре, но вижда, че рисунката на мама прилича на нещо, че е по- красива, вижда и рисунките в книжките. По- голямата похвала е да го попиташ какво е нарисувало, и какво се случва тук и там в рисунката. Т.е. щом се интересуваш от подробности явно ти е важно, работата, която върши представлява някаква ценност за теб и така наистина се обръща внимание на детето.

Същото е и с останалите похвали. Едно е да изпаднеш в естествено луд възторг, че детето е проходило или проговорило, а съвсем друго да го хвалиш под път и над път за обичайни неща. Увереността се повишава с по- голяма самостоятелност или повече отговорности, повече задачи, а не толкова с увеличаване количество похвали. Това според мен.

 
Е, щом ти водиш солидна част от играта, което си е напълно в реда на нещата на тази възраст,  не виждам защо се притесняваш. Веднъж си казала "И сега Боб прави еди какво си" и той си го повтаря като схема. Виждаш, че и да го оставиш сам той си преповтаря играта, която вече сте играли. Нито му ограничаваш мисълта, нито му ръководиш играта. Казах, че един сюжет може да говори за детето ако си го измисли само. Това в малко по- късна възраст. И тогава пак детето разиграва сцена от някой филм, но я разиграва с елементи на разсъждение и акцентира върху нещо актуално- "Боб има рожден ден", "Боб отива на детска градина" и тн.
И повечето игри си остават само игри, както и детските рисунки си остават просто рисунки. Ако детето веднъж намаже целия лист с черно никакви изводи не могат да се вадят.

За педиатъра споменах като за наистина квалифицирано лице и нямам предвид личния лекар в поликлиниката, а онзи който го вижда по- често за имунизации, проследяване и тн. Нашенските, и не само,  детски психолози, в голямата си част са способни да нанесат големи вреди върху родителската психика. и го правят най- вече с това, че не могат добре да преценят докъде се простират компетенциите им и кои проблеми могат да се дължат на проблеми със здравето, например.п Досега не видях нито едно познато дете било на психолог и логопед, което да си тръгне без диагноза. За сметка на това видях дете, което е с очеваден проблем, което е оценено като напълно ок за възрастта си. Имам и редица други аргументи, но не искам да ти спамя темата. Добър лекар, който следи детето и/или добър педагог в ДГ преценяват достатъчно добре нещата и при нужда не се свенят да обърнат внимание на родителя.


Ти сама познаваш детето най- добре и вероятно наистина е малко, за да се вадят изводи от игрите му. не случайно по- горе изразих учудване, че толкова малък измисля толкова сложи истории. Играйте си с кеф и не се анализирайте без нужда. Ако някой ден има нещо проблематично ще го видиш, убедена съм. И то ще го видиш не само в играта, а и в редица други неща. Радвайте се на детството, безгрижното детство!

ПП Извинявай за дългия пост.

Не съм забелязала досега някое нормално дете да се съмнява в искреността на родителската или на някой друг авторитет похвала. Или пък на малка възраст целенасочено  да сравнява своята рисунка с тази на майка си. То, и възрастните не са особено подозрителни към похвалите, затова ласкателите не са изчезнали още.  Сто пъти предпочитам хвалено дете, отколкото нехвалено. В нашата култура сме много скъпи на похвалите от страх да не би случайно да разглезим детето, а после се чудим защо децатаа се превръщат в неуверени и потиснати възрастни.
Дори детето да забележи разликите в рисунките, майката винаги може да му хване ръчичката и така да рисуват двамата и да го окуражава с думите, че колкото повече расте, толкова по-хубави рисунки ще прави.

честно, ако аз водя играта с Боб, бих го направила единствено за да го пратя този Боб някъде на дълга ваканция. по-точно детето да го изпрати. Нещо като "няма Боб, няма проблем". Пък, ако нещата не вървят добре ббез Боб, може и да го върнем замалко.

Възможно е да не съм се изразила правилно, но аз не съм увеличила количеството на похвалите (самоцелни и за обичайни неща пък съвсем), по-скоро се опитвам да изпреваря събитията и преди да ме информира как Боб е направил нещо си (примерно чакал е търпеливо майка си близо 10 минути да изпрати колет в пощата), аз преди него да отбележа, че нещото е направено от Светлин и то точно така описателно и с внимание към подробностите, та той сам да стигне до извода, че: а/постижението е ценно, б/постижението е негово дело => в/светлин е ценен и способен (не някой друг).
Не знам дали така по-ясно се изразих...


Работата е, че никога не съм казвала, че Боб прави нещо си. Това си беше негово лично изобретение. Но той е способен с месеци да повтаря и да се интересува от нещо, което му е влязло в главата, така че може и наистина Боб да е просто схема, знам ли...


Напротив, благодаря ти! 


Ами аз преди много време казвах да оставим Боб да си почива, че искам със Светлин да си играя сега, не само с Боб и той действително го оставя да си почива... Но до следващия път Т.е. след известно време пак се сеща за него и го връща от почивката принудително

Но факт е, че напоследък по-рядко го споменава де...

Колко често гледа Боб?
  

Супер рядко. На няколко седмици по веднъж и вниманието му се задържа за няколко минути...

A защо просто за известно време не поиграете на 100% неговата игра? Не "Боб това, Боб онова", а наистина да го наричате Боб, да го маскирате като Боб и изобщо да му дадете възможност да е Боб. Тогава вероятно "ще си начеше крастата" и сам ще спре.
На 4г. щерката искаше да е Пипи. Не се идентифицирала с Пипи по описания начин, а искаше да бъде Пипи и се обличаше като Пипи, и настояваше така да й казваме, даже така се представяше понякога. Ами пипосвахме я известно време, даже и помагах в избора на маскировка. И мина много бързо. На 5 беше калинка. Ходеше навсякъде облечена в калинково костюмче. Това костюмче, впрочем, спаси от полудяване и двете ни в тежък момент на тотална изолация след варицела, последвана веднага от скарлатина. Дори като почнах да я извеждам, си ходеше като калинка и хората много й се радваха. Това внимание, обаче, много бързо я пресити и костюмчето замина в небитието.
После е била Зина - принцесата-воин и, естествено, Блум от Уинкс. Интересът й винаги рязко е спадал веднага, щом е получавала пълна маскировка, даваща възможност за "пълна идентификация".

не знаех, дали да пиша - не съм компетентна, пък и ситуацията при нас не е точно като на авторката, но моята щерка е с доста богато въображение - преди няколко месеца имаше въобръжаемо другарче - бобър, после бобъра изчезна, наскоро се сетих за него и я попитах, къде е, каза ми, че се бил оженил. Сега тръгна след дълга почивка на детска, та се появи една малка Дара (дъщеря ми се казва Божидара, викаме й Дара), за която тя трябвало да се грижи в детската, защото тя била на 8, а малката Дара на 3... да не говорим, че постоянно е ту пума, ту коте, ту куче, постоянно трябва да я питам, какво точно е в момента, играе много поведенчески игри самичка, от доста малка - може би от около 2 годишна - в тези игри тя постоянно е някой друг - я мама на патетата, я татко, я батко, я кака, я учителката - все неща, които в този момент са й направили впечатление, изобщо като се замисля, в по-голямата част от времето тя е някой друг... за сега не го намирам за притеснително, въпреки че подобни изживявания със сина си не съм имала, та по този повод бих подкрепила съвета на Wilma Flintstone  - щом иска да е Боб, нека да е Боб - нека си изживее бобстването, пък после ще дойде някой друг  

Уж четох по-голямата част от темата, а не виждам за колко годишно дете става дума? Защото по един начин ще се интерпретира такова поведение при 3 годишно и по друг при по-голямо.
Нали си наясно, че детската фантазия не знае граници, границите ги налагат обучението и възпитанието. Ако няма някакви тревожни отклонения в поведението, ако е спокойно детето ти, проявата на въображение по-скоро трябва да те радва, отколкото да те тревожи.
Сетих се още нещо - реалността понякога е скучно  място за пребиваване.

на две и половина, лентичката в подписа.
На мен затова ми чудна тази история, защото на тази възраст децата дори твърде много използват "аз, аз, аз", готови да се тръшкат, ако някой се опита да им оспора това аз. То, хубаво има въображение, ама лично на  мен ми идва вповече.

Благодаря, Andariel. Местоимението "аз" се появява в речника на децата около 3 годишна възраст.
Преди тази възраст те обикновено  говорят за себе си в трето лице. Няма нищо неестествено.

Дзвер, моят син е като твоята дъщеря. От около 2 месеца имаме морско свинче и непрекъснато го имитира, иска да го наричам "свинчо" и скимти. После гледа някое детско и в следващия час е грижовно мече, Бен Тен, нинджа или каквото и да е. За нас е задължително да го наричаме по име според ролята, която играе. Понякога трае няколко минути, а друг път със седмици, но аз не го намирам за ненормално.

Ние пък от скоро не само, че си имаме Луиджи вкъщи, а и трябва да сме Сали и Матю (героите от колите) - а имам дъщеря А, сега