Обичате ли стихове? - 10

Търся едно стихотворение на Недялко Йорданов. Мисля, че миналата година, когато беше болен го беше писал и в него нещо се шегуваше със себе си. Как бил целият в системи, а мед.сестрите като самодиви се въртели около него.
Може ли някой да помогне?

Все тебе търся, приятелю,
когато ме стегне чепика,
когато се смея на-ужким,
а щурецът в душата ми вика.

Когато ми писне от тези
с фалшивите думи и чувства,
когато навън е студено,
а вътре е празно и пусто.

Все тебе търся, приятелю –
за уморения кораб пристанище.
Да позакърпиш платната ми.
Да ме гушнеш тихомълком на рамото.

И няма нужда да ти се правя
на по-добра и на по-красива.
Ти винаги ме приемаш такава,
дори когато не ме разбираш.

Твоето тихо присъствие
е като водата от извора,
дето цял живот всички го търсим,
но само избраните го намират.

Златина Великова

ВЕСЕЛО!

Легнал съм като Хаджи Димитър
само че не на тревата...
Три самодиви над мене прелитат
и ми разказват играта.

Първата с остра игла ме пробожда,
втората слага система,
с третата бавничко се разхождам...
И първата пак ме поема.

А зад стъклото месец изгрее...
Градът си шуми, не заспива...
Нямам идея, нямам идея
за някаква съпротива.

Казват: Това е сложно, тревожно...
Господи, как ми се случи!
Направо съм бесен от невъзможност...
С тези ужасни маркучи.

Е, няма как... Продължава играта.
И ще лежа, ще си трая
Ще търся духа на Караджата
и ще си пиша до края!

21 март 2015
Военна болница

skarletini,благодаря!

Изгубени във времето

Изгубихме се някъде във времето,
отдавна си тиктакаме със спомени,
поклащат се лениво от броенето,
секунди несъзнателно отронени.
Сега стоим изправени пред нищото,
погълнати от мисли и задачи,
остана само пепел във огнището,
отминала надежда скрито плаче.
Причува се мелодия сред вещите.
Дали ще може да запали свещите?
„Бясно карай на червено,
направи за мене нещо откачено ...“
Това май не прилича на поезия
и повече прилича днес на чалга,
отдавна ни е хванала амнезия,
и всичко вече само е носталгия ...

Долу-горе

Слизам надолу по улици стръмни,
ходя замислен след облака бял,
ярко редуват се светли и тъмни,
ивици дълги от радост и жал.

После започвам да следвам отметките,
лепнати трайно надлъж и нашир,
драскам по камъни с гланц от подметките,
фигури странни със син тебешир.

Пътят нагоре изглежда лирически,
бутам стотинка със клонка от бъз,
стигам до криви пътеки оптически,
леко огряни от лунния кръст.

Повтарят се неслучените мигове.
Прозява се денят след всяка рима.
Това, което нямам, днес ми стига,
но липсва ми това, което имам.
Дано да разбереш, че е утеха,
когато всяка нощ е гилотина.
Това, което нямам, ми го взеха.
Но липсва ми това, което имам.
А то е много малко. Всъщност – нищо,
което би могло да се докосне.
Не става дума нито за огнище,
а още повече – за вяра в господ.
Какво ли ти говоря, ти си рана.
Синджир си на сърцето – бясно куче.
Как исках точно тебе да те нямам.
Но имам те. Във всеки миг неслучен.

Мартин Спасов

Здравейте,предимно пишех кратки съобщения на моят любим колко го обичам,но него вече го няма!И това което мога да напиша сега е само болка и тъга.

Съдба,кажи ми защо отне ми любовта,защо с мен така се подигра!Да обичам и да бъда най обичана на света и да остана сама.Сега се лутам без посока,търся верният път,но покрай мен е непрогледна тъмнина и не виждам надежда,не виждам лъч светлина.Но знаеш ли Съдба едно ще ти кажа ти отне ми го,но не ще го заличиш от моето сърце до последният ми дъх ще бъде той обичан,до последният ми дъх дори и след това.Ще бродя,ще го търся и знаеш ли Съдба щом го аз намеря не ще искам веч да се преродя ще бъдем заедно там в безкрая до края на вечноста,и няма веч да ни разделя смърта!

Elpidaa

*** лятно е
     и жарко
     по тялото
     морето
     е
     оставило
     солените
     си
     устни
     пясъчност
     в очите ми
     примамва
     гларуси
     вълните
     се
     събуждат
     погалени
     от
     нощен бриз
     се любят
     и
     проникват
     в мене

     лятно е
     и жарко***

elpidaa

ЕСЕННО ПРИЗНАНИЕ

Георги Константинов

На този свят, в житейската гълчава,
най-силно съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятелят, Смъртта...

Любимата - със име и без име.
Любимата със много имена.
Зелена светлина, изгряла зиме.
Среднощно слънце. Утро със луна.
Задъхан вик в мълчанието пусто.
Бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън...

Приятелят - различен и еднакъв.
Със свои грижи и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.
С когото двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден...

А пък Смъртта... За нея нямам думи...
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.
Да, има Смърт! Но нека е такава -
да свърши с мен, но не и със света!
И някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятелят, Смъртта.
 

Здравейте, чак сега откривам тази чудесна тема, но правя бърз запис да я следя.
Ето някои от моите фаворити:

ДОБЪР ВЕЧЕР

"Добър вечер, скъпа моя малка!
Добър вечер!" - ти повтарям аз.
И целувам черната слушалка -
чуваш ли сълзите в моя глас?
Чуваш ли ме? Много съм далече -
ветрове и нощи ни делят.
Аз при теб се връщам тази вечер
да се стопля подир дълъг път.
И ако във стаята е душно,
ще излезем под дъжда навън...............
В топлата си пазва ще те гушна
и ще те целуна преди сън.
Аз притискам черната слушалка.
Чуваш ли ме? Вятърът е лош.
"Лека нощ, обична моя малка!
Моя тиха радост, лека нощ!"

                                     Дамян Дамянов

46

Очите и сърцето водят спор
кой повече над тебе има право —
очите те държат във своя взор,
към себе си сърцето тегли здраво.
То казва, че във моите гърди
те пази, недостъпно за очите;
противната страна със жар твърди,
че в техния кристал ликът ти скрит е.
Достига се до съд и той, в състав
от мисли, все живеещи в сърцето,
отсъжда кой е крив и кой е прав,
издавайки решение, с което:
        очите взимат зримия покров,
        сърцето — съкровената любов.
                                 Шекспир




Ще се завърнат ластовките черни
да свият над балкона ти гнезда
и пак, с крило докосвайки стъклата,
                навън ще те зоват;
 
но тез, що си възпираха крилете
да видят твоя чар, възторга мой
и имената наши да научат,
                не ще се върнат те.
 
Ще се завърнат орловите нокти
на твоя двор зида да изкачат
и по-красиви вечер цветовете
                отново ще цъфтят.
 
Но тези, по които росни капки
ний гледахме засмени да трептят
и падат като сълзи на зората,
                не ще се върнат те.
 
На любовта възпламналите думи
в ушите ти отново ще звучат;
сърцето ти ще се пробуди негли
                от своя сън дълбок.
 
Но ням и удивен и на колени,
тъй както пред олтар се тачи бог,
тъй както аз те любех, мила, вярвай,
                не ще те люби друг.
                           Густаво Адолфо Бекер

Пускам мои любими части от Лейди Лазар на Силвия Плат, която много харесвам, макар че е мрачна или именно поради това, че е мрачна:

"...Да умираш
това е изкуство - като всичко останало.
Аз го правя прекрасно.
 
Аз го правя така, че се чувствам ужасно.
Аз го правя така, че го чувствам реално.
Излиза, че имам призвание..."

и после

"...Хер Бог, хер Луцифер,
предупреждавам,
предупреждавам.
 
От пепелта
възкръсвам с коси като кръв
и гълтам мъжете със стръв."

Да нарисуваш птица

Вземи бои и четка
и първо нарисувай клетка
после с размах-два
добави отворена врата.
Нарисувай след това
нещо за красота
после нещо обикновено,
нещо хубаво
и нещо потребно
за птичето.
Намери дърво
и окачи на него твоето платно,
в градината
или в гората
скрий се зад това дърво,
не говори
и дори не се движи…
Понякога птичето бързо пристига,
но понякога много време не стига
за да се реши
да долети.
Не се обезсърчавай –
чакай,
чакай, ако трябва с години.
Всъщност твоето търпение
не е от никакво значение
за красотата на това творение.
Когато птичето долети,
ако изобщо прецени,
запази дълбока тишина,
и го чакай да намери своята врата.
Когато птичето мине през нея,
ти лекичко се протегни
и я затвори.
После
изтрий внимателно
клетката от твоето платно
без да докосваш на птичето
нито едно перо.
После нарисувай дървото
като най-красивото клонче
избери за своето птиче.
Нарисувай също зелени листа,
добави на вятъра свежестта,
на слънцето нежната топлина
и шумът на насекомите в лятната суха трева.
И после чакай птичето да реши да запее.
Ако птичето не иска да пее
това не е на добре,
защото значи, че рисуваш зле.
Но, ако птичето все пак се реши
и те удостои
със своята песен,
това е повече от добре
и означава, че ще ти даде,
едно свое перце,
с което да напишеш
името си долу, в ъгъла, под неговото краче.

Жак Превер

 
"Луда съм, бе, чисто луда!
Не разбираш ли?
Що си дириш белята и раната без лекуване? Евтин ли ти е съня?
Малко ли ти е алкохола?
Скучно ли ти е спокойствието
или жените, кротките, ти омръзнаха?
Ха, кажи, де?!
На огън търпиш ли, че ти се играе?
Сутринта се будя до теб,
до вечерта съм на другия край на света
и билета е еднопосочен.
Смея се и плача едновременно.
Голямо ми е сърцето и побира
и болката и щастието наведнъж,
пък те си вдигат наздравици, че ме има.
Ти, както напълно ме имаш,
така и изобщо ме нямаш.
Не си отглеждай илюзиите,
не ги подхранвай с розовички мечти.
Луда съм!
За живот съм луда!
Вятър и вода не се спират.
Как мен ще ме спреш!?
От тях съм направена
и пътищата са ми вени.
На свирепа любов носиш ли
и на ухапвания?
Вълчица съм - един ми стига,
до мен да тича,
див до самозабравяне.
Ама на всичко да търпи
и да е верен до костите.
По-малка любов не предлагай.
Висок е залога.
Покриваш ли?
Луда съм, чисто луда!
Да не кажеш, че не съм предупредила.
Ще тичам в крайности,
ще меня настроения,
ще чупя спомени, ще стрелям с думи,
ще лепя невъзможното.
Нов свят ще ти създам,
с един замах ще го унищожа
и друг ще ти построя.
Хаос ще ти влея в съзнанието,
да почувстваш сила и не от една,
от милион точки да видиш живота,
дето не си и знаел, че ги има.
Ще ти вържа възел от границите,
после ще ги изгоря като конец с уроки,
да не пречат,
да не вредят,
да не спират устрем, чувство и смисъл.
На компаса ще ти сменя севера
и ще ти разбъркам посоките -
да видиш, че все до едно място водят -
дето ти е сърцето.
С мен един живот няма да живееш,
малък е да ме побере
и голям - да ме изгуби в себе си.
Накуп и наведнъж ще живееш -
с един дъх в няколко паралелности.
И с жена-хамелеон и неуловима.
Що си дириш белята?
Намери си някоя кротичка и покорна.
Да си стои вкъщи и да ти гледа децата,
да ти угажда и да ти мълчи.
Аз съм фурия, облечена лудост и гола душа.
Всичко взимам,
всичко давам.
Половинчатост не приемам.
Готов ли си да прегръщаш буря?"
Валентина Йоргова