Страх при преглъщане на храна

Здравейте момичета,
Искам да ви кажа, че аз премнах през мноо тежко тревожно разтройство, не е като вашето- имам страх от безсъние, пиша само за да разберете, че какви ли не неща има по света и да ви вдъхна кураж, че с правилните АД(в моя случайн деанксит) и дълго време психотерапия нещата се оправят, макар и бавно, исках да ви пожелая успех и да се радвате на живота! Важното е да се подкрепяме в трудните моменти и да знаем, че те ни правят по-силни, мъдри и осъзнати(макар и да минем през ада понякога)
Прегръщам ви!

Здравейте имам същия проблем искам някой който има или го е преживял да ми пише тука аз ще го намеря по фб. Това не е истинския ми профил тъй като се срамувам да пиша за този проблем.. Иначе съм момиче на 18г с този рядък проблем

Здравейте,
Виждам, че темата не е много активна, но реших да пиша. Преди няколко години и при мен се появи този проблем - страх от преглъщане на каквото и да е. При мен започна спонтанно и доста ескалира, не можех да ям и да пия, не исках да излизам и изпитвах постоянен страх, дори от преглъщането на слюнката си. След дълго лутане по лекари установих, че нямам физиологичен проблем и най-накрая се реших да отида на психиатър. Изписаха ми хапчета и започнах да се оправям, да хапвам (преди това едва ядех храна на каша и пиех със сламка), възвърнах килограмите, започнах да излизам, започнах работа и изобщо нещата много се подобриха, но постепенно. При мен явно става по-бавно подобрението, но вече пия почти 3 години антидепресант в комбинация с антипсихотик - есцитил и флуанксол. Сега съм намалила дозата до минимум и мисля да опитам да ги спирам, защото вече се чувствам добре. От пролетта тази година започнах да ходя и на терапия при психолог и това много ми помогна. Моят съвет е не се отчайвайте и предприемайте нещо по-бързо. Аз доста чаках в началото, за да се реша да отида на психиатър, а сега и на психолог. Предполагам, че за това ми отне толкова време. Въпреки всичко нещата се оправят бавно, но виждам огромно подобрение в себе си. Подкрепата на близките също беше много важна за мен и за това не се срамувайте да говорите за проблема си, по-добре е да си кажете какво ви е, за да се опитат околните да ви разберат, когато не се чувствате добре.
Имала съм моменти в които мислех, че никога няма да се оправя и съм била отчаяна. Сега виждам, че все пак човек не трябва да се отказва.
Успех на всички с този проблем и ако имате нужда от това да поговорите с някого за него съм насреща.

Абсолютно! Психиатър и психотерапевт плюс време и търпение и нещата се нареждат! Много е тежко с тези проблеми, но има помощ!

Здравейте.Искам да Ви разкажа моята история свързана с този проблем "Страх от преглъщане на храна". Бих искала да помогна на повече хора с този проблем....Когато този проблем при мен се появи търсих в интернет информация за него ..статий,форуми..Доста хора бяха писали,че имат такъв или подобен проблем с преглъщането на храна ,но никой не беше писал как се е оправил от това чудо. Извинявам се предварително,че този пост ще стане малко дълъг.
По принцип съм от хората ,които обичат да си похапват.Храната е блаженство.Всичко започна един прекрасен ден,когато хапвах баничка и отхапах едно по-голямо парче от нея...Преглътнах доста трудно..Обвзе ме паника и ужас.За малко щях да се задавя.Преглътнах Слава Богу...Тогава си помислих "Ами ако се бях задавила и бях умряла.." Прибрах се опитах да хапна отново,но тази проклета мисъл ме беше връхлетяла "АМИ АКО"..Реших да си сваря картофи и да хапна понеже са мекички.В момента,в който се опитах да преглътна картофа ме обвзе отново тази паника.Бях до тук..Не можех да преглътна.Беше ме страх.Минаха няколко дни правих отчаяни опити да хапвам,но не успях да преглътна.Гърлото ми се стягаше,изпитвах паника и ужас.Развих панически страх и фобия от преглъщането.Спрях да се храня..След около 5 дни без храна започнах да се страхувам и от преглъщане на течности.Накрая след още няколко дни бях почти пред припадък.Бях в болница на системи.Опитах се да хапна супа ,но все същият нулев резултат.Бях изтощена,съсипана,разочарова от себе си и адски слаба и физически и психически.Чудех се "Защо това ми се случва?" , "Какво стана с мен"? Беше трудно...Майка ми се молеше да хапна, а аз просто не можех.Страхът беше по-силен от глада.Даже и сондите,с които хранят хората в болницата ,които са с анорексия не ме плашеха толкова,колкото това да започна да преглъщам пак храна.Тогава мислех ,че просто така ще си отида.Това ще бъде моят край.От неядене свалих за 2-3 седмици близо 13 килограма.Пред мен имаше 2 варианта - или да умра от глад буквално или да преборя този проблем.
Реших да се боря.Тук също вариантите бяха два - да посетя психиатър или да се опитам да се справя сама колкото и да е трудно.Психиатърът ми беше последният и най-краен вариант.Не исках да отида и да ми предпишат хапчета,защото знам после колко трудно човек се откъсва от тях и когато влезеш в този омагьосан кръг излизането е още по-трудно,но ако това беше цената да започна да се храня нормално....и до там щях да стигна.
Та реших да пробвам сама...Започнах с малки лъжици течен шоколад.Боже,спомням си първият път когато успях да преглътна шоколада беше като празник.Бях щастлива.Странно е ,че толкова малко и незначително нещо може да те накара да сияеш.Първата стъпка.След това си купих Нутрибулет и започнах да меля всичко там.Всякакъв вид храна я правих буквално на супа и започвах да се опитвам да преглъщам.В началото дори и от това ме беше страх.Облизвах лъжицата само.В момента ,в който ми попаднеше малко повече "храна- супа" в устата започваше отново..Паника,страх,ужас...Тогава реших да опитам нещо друго.Слагах "храната-супа" в устата си и започвах да се правя ,че я дъвча...не че имаше нещо за дъвкане,но така лъжех мозъка си ,че дъвча.Не усетно започнах и да преглъщам.Минах и на зрънчо след време..Смятайте какво си причиних на организма с цялата тази вредна храна ,но просто друго не можех да поема дори и да исках.След още месец на такава борба бях решена да започна да се храня и по мека храна ,но без да я меля...Започнах да хляб и сирене.Малки парчета,които дъвчех по 5 минути докато станат на каша и тогава пак едва,едва преглъщах.Бях забравиха буквало как се храни човек.Бях като бебе..Трябваше отново да се науча да се храня.На моменти пак се появяваше това чувство на страх и паника,но този път бях твърдо решена да не се отказвам.Намерих си нов начин...В момента на преглъщането свивах раката си в юмрук и стисках здраво.Мислех за болката,която си причинявам докато стискам юмрук и преглъщах.Опитах се да лъжа мозъка си,да не мисля за самото преглъщане ,в което бяха насочени всичките ми мисли.Така леко полеко аз започнах да хапвам.Бавно ,но хапвам.Такмо когато бях спокойна и доволна ,че се справям бях свидетел на двама човека,които се задавиха пред мен..Смятайте.Такава борба да избягаш от този страх и ужас и изведнъж да се сблъскаш с него пак.Но си казах няма...този път няма да се върна назад и да започвам пак от нулата и от всичко отначало.Пропуснах да кажа,че ме беше страх да ям сама в началото,но когато научиш мозъка да не се страхува и приемеш самият страх,не бягаш от него,а се сблъскаш с него тогава нещата се подреждат в твоя полза макър и бавно.Сега вече хапвам сама ,без страх.Ям бавно,спокойно.Това нещо,което ми се случи ме научи да не съм лакома,да се наслаждавам на храната и колкото изям толкова,а не да се тъпча като преди.По малко храна - повече енергия.Справих се без хапчета благодарение на себе си.За мен това беше голямо изпитание.За някой хора може да звучи адски смешно,но повярвайте ми не пожелавам на никого да изпита този страх.Само този,който го е изпитал може да каже колко е трудно.
Надявам се да помогна на някой ако се намира в тази ситуация.Не знам дали ще успех,но аз така се оправих.Борбата ми беше 5 месеца не е лесно,но искам да знаете,че има спасение.Трябва само да вярваш в себе си и да се довериш на тялото си.Извинявам се дъгият пост.Бъдете здрави и щастливи

Виждам Кики че това е доста време имам същия проблем ах мачително е по същия начин се мъча като малко бебе ужас разбирам те така сега съм аз