Познай коя е книгата - 15

Знаех си, че ще познаеш.

Чу се съскащ звук, докато отстраняваха кръвта, и тогава тя можа да види ясно аномалия, на каквато не се бе натъквала никога преди: шесткамерно сърце в човешки гръден кош. „Сянката“, която видя на ултразвука, беше всъщност допълнителна двойка камери.
— Снимки! — викна тя. — Но действайте бързо, моля.
Когато снимките бяха направени, тя си помисли: Боже, в кардиологията направо ще откачат. Никога не беше виждала нещо подобно, въпреки че дупката в дясното предсърдие изглеждаше позната. Беше се нагледала на такива.
— Конци! — каза тя.
Жак постави в дланта й щипка от неръждаема стомана, в чийто край бе хваната крива игла с черен конец. Джейн пъхна лявата си ръка зад сърцето, запуши дупката с пръст и я заши отпред. След това повдигна сърцето от перикардиалната торбичка и направи същото отдолу.
Бяха минали не повече от шест минути. Тя освободи реброразширителя и намести гръдния кош, като свърза двете му половини с тел от неръждаема стомана. Точно преди да сложи скоби от диафрагмата до ключицата, анестезиологът заговори, а апаратурата започна да пищи.
— Кръвното е шейсет на четирийсет и пада.
Джейн изрече нужните команди за случая и се наведе към пациента.
— Не си го и помисляй — изрече рязко тя. — Ако ми умреш, наистина ще се ядосам.
Внезапно и без никакво медицинско обяснение очите на мъжа се отвориха и се втренчиха в нея.
Джейн отскочи назад. Мили боже… ирисите му имаха безцветния блясък на диаманти, искряха толкова силно, че й напомниха луна в ясна зимна нощ. И за първи път в живота си тя беше толкова слисана, че не можеше да помръдне. Погледите им ги свързваха така, сякаш телата им бяха долепени едно до друго, преплетени и неделими.

Това да не е Братството на черния кинжал? А този с шесткамерното сърце е Вишъс?

Да, а книгата се казва Освободена любов. Твой ред е.

Чела съм поредицата, стигнах до 11-та книга. Много я харесвам.

Ако някой има готовност да пусне загадка, аз не мога днес и утре.

е, айде де   

Хайде пусни ти.

Айде

 — Ти я чуй, момче — обърна се той към мене, — ти хем се къпи, хем понаглеждай мускалите, па гледай и мен какво нещо ще изкалъпя. — И с тия думи.............дигна единия си крак и стъпи на оградата… — Ти само гледай… Повдигна се, тури и другия крак, изправи се, прекръсти се и извика:
— Гледай… Яла, боже, помози… Хоп!… — И се хвърли във въздуха, изкриви краката си на кравай и — бух! — сред басейна.
Снопове вода бризнаха нагоре и се посипаха по главите на вцепенените от учудване немци: вълнисти кръгове отскочиха от центъра към краищата, преляха зад басейна, хлътнаха пак назад и когато водата подир няколко секунди се утаи и избистри, всякой от находящите се в банята можеше да види уморителните жестикулации на .......... под водата. Той се повдигна нагоре, спусна си нозете, стъпи на дъното, изправи се със затворени очи и запушени уши, изтърси се от водата — пуф! — и пръсна вода през увисналите си мустаки — пуф! — и изцеди водата от косата и лицето си, отвори си очите, погледна ме и се засмя:
— Ха, ха, ха… а? Какво ще речеш?…
Аз не успях нищо да река, защото той се пусна хоризонтално над водата и почна с ръце да пляска повърхността, почна да плава по „гемиджийски“: пляс! — с ръката и ритне две текмета назад, пляс! — с другата ръка и още две текмета. Целият басейн закипя. Като че бяхме под някой водопад. Вълни запляскаха към краищата, вериги от капки бризнаха чак до насрещните стени.
— Туй се казва „по гемиджийски“ — извика през вълните тържествующият ...............; — чакай сега да им покажем „вампор“ на кое викат.
И като се обърна по гърба си, той почна да нанася такива немилостиви удари с нозете си по повърхността на разпенената вода, щото бризги летяха чак до тавана. Той завъртя бързо ръце, за да изрази колелото на парахода: „Тупа-лупа, тупа-лупа, фйюууу“ — и ................. изсвири с уста. Немците окаменяха на местата си. Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошъл, не постъпил още в лудницата възточен човек и аз забележих по лицата им не толкова негодувание, колкото съжаление. А ............., вижда се, прочете по лицата им безкрайно удивление на неговото изкуство и затова възлезе бързешката по стълбата, изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:

— Булгар! Булга-ар! — и още по-силно се удари в гърдите.

"Бай Ганьо"- Алеко Константинов. Този образ е трудно да се обърка

Не би могъл да е друг освен Бай Ганьо

Същия 😃

Добрее, ето нещо популярно и интересно

Никой не изрече нито дума, докато швейцарецът ги въвеждаше в сградата. Минаха през четири стоманени врати и два входа с електронни карти, спуснаха се по дълго стълбище и се озоваха във фоайе с два портала, отварящи се с цифрова комбинация. След множество електронни прегради стигнаха до широка двукрила дъбова врата в дъното на дълъг коридор. Гвардеецът спря, пак ги погледна и като мърмореше под нос, отключи монтираната на вратата метална кутия, бръкна вътре и набра поредния код. Вратите пред тях забръмчаха и резето се отвори.
Той се обърна към тях и за пръв път заговори.
— Архивът е вътре. Наредено ми е да ви придружа дотук и да ви оставя.
— Тръгвате ли си? — попита В.
— Швейцарските гвардейци нямат право на достъп до Тайния архив. Вие сте тук само защото моят командир е получил лична заповед от шамбелана.
— Но как ще излезем?
— Мерките за сигурност са еднопосочни. Няма да имате проблеми. — Швейцарецът се обърна кръгом и закрачи обратно по коридора.
В. каза нещо, ала Л. не я чу. Мислите му бяха насочени към двукрилата врата пред тях, към загадките, които се криеха зад нея.

Дан Браун,  "Шестото клеймо"?

Точно, твой ред е Майола Бени.

Подхвана я и влязоха в къщата. Изгасих радиото и можех да я чувам. Някои думи, не всички. Не ти трябваше да чуваш всичките думи, за да разбереш какво става вътре. Молитви и хълцания и пронизителни писъци. Бесни звуци. И Маргарет казва на малкото момиче да се пъха в килера и да се моли. Малкото момиче пищи и вика, че съжалява, че е забравила. След това — нищо. Майка ми и аз само се спогледахме. Никога не съм виждала мама да изглежда така зле, даже и когато татко умря. Каза: «Детето…» и това беше всичко. Влязохме вътре“.
Става и се приближава до прозореца, хубава жена в жълта плажна рокля без гръб. „Почти го преживявам отново, нали разбирате?“, казва без да се обърне. „Пак цялата се разтрепервам от вътре“. Изсмива се и обхваща лактите си с длани.
„О, тя беше толкова хубава. Никога не бихте я познали по тези снимки“.

Ако беше написала и реването като крокодил, щях да я позная от първото изречение, а така откъм средата. "Кери". Въпреки че съм я чела много пъти, не мога да претръпна към ужасния тормоз в нея.