Познай коя е книгата - 15

Мураками!
Подсети ме въздушната каквида, от която (не помня как) се появили две луни. И 1984 година е подменена от 1Q84-та.

С. изчака вратите на трамвая да се отворят и се стовари на най-близката седалка. Вече се беше стъмнило и нямаше много пътници. „Само да не се качи някоя окъсняла контрола“, помисли той и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Изкара парче оръфана кафеникава кожа, вяло наподобяваща портфейл, и измъкна от него билетче. За щастие, билетчето вече беше зараснало и по хартията бяха останали само леки вдлъбнатини.
С. продупчи билетчето, прибра го обратно в портфейла и се сгуши до парното. Така наречените безценни билети бяха не от обикновена, а от самовъзстановяваща се хартия. Малките процепи, които перфораторите оставяха по тях, зарастваха след няколко часа.

това е нещо българско, нали? Само тук май я има тая тъпотия с дупчещите се билетчета 

Софийски магьосници?

Генерала се изправи и се огледа, а някаква полуусмивка се опита да изпълзи на лицето му. На масата бяха останали само две топки една срещу друга. Едната беше бялата.
-   Какво ще се случи сега?
-   Девета топка в горен десен джоб – предположи Е.
-   В горен ляв – каза Г.
-   Ще се удари отстрани и ще се насочи към долния десен ъгъл –заяви Е.
Генерала се наведе над масата и се прицели със стика.
-   Това, което ще се случи сега, е, че мъжът и жената до бара ще се целунат – каза Генерала.
Тримата се обърнаха нататък и видяха как главите на двамата бавно се доближават една до друга. Чу се звук от удар на топки и устните им се срещнаха.
Генерала стоеше зад билярдната маса и държеше изправен стика в ръката си. На масата бе останала само бялата топка.
-   А може би това е най-важното – каза, когато те отново се обърнаха към него. – Винаги има по-голяма картина. Винаги има нещо отвъд системата, върху която сте се концентрирали. Никога не забравяйте това. Няма ясни граници. Животът не спира до ръба на масата. И винаги има повече от шест дупки, в които можеш да паднеш. Винаги има още нещо. Винаги, винаги, винаги.
Е. искаше да попита нещо, но реши да замълчи. Можеше да почака.
-   Последният ми въпрос – каза Генерала, - е къде влезе в крайна сметка деветата топка.
Те мълчаха. Никой от тях не бе забелязал.
-   Отбележете си вашия пръв и последен провал – заяви Генерала, оставяйки стика на масата.
-   От уважение към голямата картина, не може да следите цялата игра, само за да пропуснете последния удар. Свиквайте да забелязвате дори нещата, за които не си давате сметка, че са част от нея.

Знаеше, че часовника на всеки от присъстващите в кафенето показва, макар и с малко, различно време. Половин минута по-рано или по-късно нямаше никакво значение.
В крайна сметка хората бяха разделени един от друг не само от мястото, което заемаха. Те също така функционираха в различно време. В известен смисъл те оперираха в създаден от тях самите личен времеви балон. Част от задачата на Гай, както се бе изразил Генерала, бе да събере тези времена заедно, без да създава усещане за изкуствена среща.
Самият Гай не носеше часовник. Беше установил, че никога не му се е налагало да ползва. Беше толкова осъзнат за времето, че нямаше нужда от това човешко изобретение.
Винаги бе обичал вълнуващото почти пронизващо костите му усещане в минутата, предшестваща изпълнението на мисията. Това усещане беше резултат от осъзнаването, че всеки момент ще протегне ръка и ще сръчка земята или небето. Ще отклони от обичайният им и познат ход събитията, които само секунда по-рано са се движили в съвсем различна посока. Той беше като художник, който рисува великолепни и сложни пейзажи, но без четка и бои, а само с леко и прецизно завъртане на голям калейдоскоп.
Ако аз не съществувах, бе мислил неведнъж, щеше да им се наложи да ме измислят. Щяха да са принудени да го направят.
Всеки ден се случваха милиарди подобни движения, съответствайки едно на друго, уравновесявайки се едно друго, следвайки се едно друго в трагико-комичен танц на възможните бъдещи събития. Никой от участниците не забелязваше тези движения. А той виждаше промяната, която щеше да се случи, и с едно просто решение я проявяваше. Елегантно, тихо, тайно. Дори и да бе явно, никой не би повярвал какво се крие зад това. Но той винаги потръпваше преди изпълнението.
„Преди всичко – бе им казал Генерала, когато започваха, - вие сте тайни агенти. Всички останали са на първо място агенти и на второ – тайни, но вие сте преди всичко тайни и до известна степен – агенти.“
Гай вдиша дълбоко и всичко започна да се случва.