Линдичка, би ми било много интересно, ако споделиш какъв е бил проблемът при вас и какво в твоето поведение е довело до това (Разбира се, ако не смяташ, че е прекалено лично)
Детето ми е израстнало в обстановка на неразбирателство между мен и родителите ми, с които живеех до скоро (аз съм родител отглеждащ сам детето си) и тази обстановка често прерастваше до доста неприятни скандали (за да не навлизам в подробости, които вече са доста лични). Основна причина за тези ситуации беше различните възгледи, които имаме относно отглеждането и възпитанието на детето ми, за което те са помогнали много и аз съм изключително благодарна, но което искаха да държат под контрол. Практически аз не бях автономна в решенията, които трябваше да се взимат за детето. То осъзнаваше, че е причината за повечето разправии между мен и родителите ми и в него се породи чувство за вина, което прогресира в нещата, които посочих по-горе.
Отделих се от от родителите си и мислех, че нещата ще се пооправят - те се оправиха частично, но основните проблеми и начин на поведение остана и аз започнах да се замислям дали да не потърся помощ. Препоръчаха ми детски психолог. Отидох първо сама - говорих първоначално само за мен, после описах състоянието на детето и въпросите, които засегнахме бяха далеч извън ситуацията, която аз описах и мислех, че е основна причина за поведението на сина ми.
Несъмнено това е една от причините, но има и още. Това, че детето расте без мъжко присъствие, това, че аз прекарвам 24/7 с него и си въобразявам , че физическото присъствие е достатъчно, но не му обръщам нужното внимание, не си играя с него, нямам търпението да го изслушам, възпитавам го в дисциплина дори когато той е дисциплиниран, но е в обкръжение с други деца, които биха му повлияли аз превантивно се карам и на него, правя му забележки, опитвам се да го вкарам в моя стереотип на мислене (аз съм доста силна натура и трудно приемам чуждо мнение за вярно) и т.н и т.н
Та психоложката ми зададе 10тина неща, които да правя между които: да си играя всеки божи ден с него, да го изслушвам преди да кажа не, да му обясня причината поради която не съм съгласна с него и да се аргументирам за това защо не трябва да направи нещо, да се интересувам от това какво мисли, какво го притеснява, да му вдъхвам усещането, че се гордея с него, да го поощрявам , да го слагам да си ляга рано, да му огранича смарт устройствата, да го храня правилно и още и още. Елементарни неща, но събрани накуп като задачи, които трябва да се случат до септември не е чак толкова просто. И най-вече психоложката ме погледна и ми каза - не си мисли, че същата автоагресия не е присъща и за теб самата...коригирай първо теб самата за да помогнеш на детето си....И какво като имам панически атаки, те са си от стрес...Да ама не. Почнах да пия цветя на бах и серотонин. Атаките намаляха драстично. Започнах преди всичко да работя върху себе си и психоложката се оказа права.
После заведох него - слава богу той нямаше клинични показатели за по-сериозни травми, но трябваше да работим много - ежедневно и заедно, аз помогнах на него и той помогна на мен...преоткрих детето и себе си!
Нещата, които ми бяха казани аз знаех много добре на теория и реално можех да стигна до тях и сама.
Отказвах обаче да призная, че и аз имам доста от проблемите, които сочех като проблем при него и в момента в който го осъзнах и поисках да се променя аз самата, нещата полека лека се нормализираха. Сега имам едно прекрасно усмихнато момче, което се радва на живота и се смее, ежедневно ми казва колко много ме обича и колко му е приятно да прекарва времето си с мен....аз съм благодарна за това на психоложката, която посочи точната причина за мойте и неговите проблеми.
И благодаря, че разказа. Иначе и аз съм дете на родителите ми 
Ще й се обадя да я питам дали работи с пораснали деца 
Че какъв специалист ще си, като си взел материала за 1 година?? 
