"НЕСТАНДАРТНОТО ДЕТЕ, ИЗКУСТВОТО ДА ОБЩУВАМЕ", Владимир Леви, превел от руски Николай Бузин
"АКО НЯМАМЕ ДЕЦА,
ако няма надежда да имате и вие страдате ... Ако сте загубили и вече е невъзможно... Излишно е да говорим – ще ви разбере всеки, който има душа.
Но чуйте и мен. Аз изпитах и горчивината на бездетството, и ужаса на загубата, която ме нарани завинаги – мен, която днес съм щастлива.
Имам дете, което не съм родила аз, но което живее с мен и аз го обичам, мое чудо и моя всекидневна радост. Имам и други деца, които си имат родители, но са мои, защото ги обичам, и това е взаимно...
Чуйте ме: изобщо не мислете, че бездетството е равносилно на безмислено съществуване и че непременно води до безцелен, самотен живот, до безисходица. Това не е истина, това е мрачна, злобна лъжа. Смъсълът на живота е в любовта, а не в размножаването.
Забравете, макар и за малко, болката си и се опитайте да усетите болката на тези, които имат деца. Узнайте техните разочарования, които заплашват и онези, които са се заели с трудната задача да възпитат чужди деца. Узнайте и радостите на онези, които разкриват душата си пред другите – деца и възрастни, независимо от роднинството или някакви други задължаващи ги обстоятелства.
Ще разберете, че нито бездетството, нито плодовитостта в биологичен смисъл не са значими за човека. “И животното обича своята рожба”, и човекът има родителски инстинкт и роднински чувства. Всичко това е така. Обаче при човека собствените деца понякога се оказват чужди по дух, а чуждите – свои. Това се случва, че навежда на мисълта за някаква закономерност. И най-близкото кръвно родство съвсем не осигурява нито общност на интересите, нито сходство в характерите, нито взаимно разбиране, нито сърдечна привързаност; затова пък липсата на кръвна връзка съвсем не е пречка за всичко това. Близката душа може и да не срещнете в дома си, а през девет царства в десето или в друга епоха... случва се и собствените родители да захвърлят детето си или децата да предадат родителя си, но го спасява куче.
“Обичай ближния като себе си” – не винаги успяваме, но затова пък се стремим да обикнем някой далечен...
А работата сигурно е в простия факт, че близките не се избират.
Родителите не се избират. И децата също – раждаме ги и каквито излязат, както на лотария.
Прадедите не се избират, потомците не се избират... А любовта – сложен факт – любовта е избирателна. Духовното родство не се подчинява на физическото. Да, Природата повелява да обичаме и неизбраните родители, дадени от съдбата, и децата, родени слепешката. И самата Природа поставя всичко това под въпрос.
Дали в това е смисълът на човешкия живот – само да бъде продължен? Да предадеш на потомството някакви частици от клетките си, своите гени?... А по-нататък?
Доказано е, че само след две-три поколения тези частици безследно ще се разсеят, като се смесят с нечии неизвестни, ще се разтворят в чуждото и далечното. А след още десет – двайсет поколения нашите потомци ще разговарят на неузнаваем език и едва ли ще могат да си представят, че ние сме живели на този свят. Дори родните ни дъщери и синове могат да имат и съвсем неочакван вид, и непонятни душевни качества...
Всички, които живеят на този свят, са роднини, но истинското родство не e в гените, а в духа. Кръвното родство е само един от поводите за обич – най-древният и най-съмнителният.
Човешките инстинкти са силни, ала не размножаването твори човека. За този, който разбира това, чужди деца няма."