Кандидат осиновители сме със съпруга ми и преди два дни срещнахме детенце, което ...мисля, че ще осиновим. Съпруга ми се влюби в него, а аз ... не знам, но май блокирах. В един момент ме напуснаха всякакви усещания и чувства. Когато социалната работничка ми подаде детенце, от устата ми се изплъзнаха думите-"Рожба мамина" и се стреснах. Затворих се в себе си и от този момент не спирам да плача. Задавам си много въпроси. Съпруга ми е решен да си осиновим детенцето, а аз нямам отговор дали искам или не. Мислила съм си преди,че като доите момента , че когато срещна "нашето" дете ще го усетя. Сега обаче, не знам какво усещам. Има ли сме и други срещи и винаги съм била сигурна в чувствата си . Първият път, когато имах угризения и си мислех, че съм много лоша, защото не пожелах да се срещнем с детенцето знаех какво искам и бях сигурна в позицията си. Сега е друго. Сега само стоя и глупаво отговарям, като незрял пубертет- не знам.
Така ли е и с другите минали по този път? Нормално ли е да ме обземат страхове?
Лудницата е само в главата ми. Моля, посъветвайте ме нещо!