Проблема ми е, че изпитвам панически страх от пътуване. Постоянно се страхувам да не катастрофираме. Страхувам се, че повече няма да видя детето си. Докато пътувам, а аз пътувам всеки ден, колко и да се опитвам да не мисля за това, в главата ми постоянно се въртят ужасяващи картини, в които участвам в нелицеприятен вид /не знам как да се изразя какво точно мисля и чувствам/.
Не мога да си обясня тези страхове. Преди много обичах да пътувам и дори не съм си помисляла хипотетично възможността да ми се случи нещо, а сега...
Работата ми е свързана с това, виждала съм тежки катастрофи, разчленени тела, въобще последствията от самоувереността на некъдърници на пътя. Отделно медиите постоянно всяват напрежение, новините винаги започват с "Зверска катастрофа стана тази сутрин..." . А откакто родих мисълта, че няма да видя детето си е меко казано за мен мъчително болезнена.
Истината е, че сигурно отивам към патологичен случай. Всеки ден пътувам по 5 часа, защото съм командировка, по 2 ч. и пол. в едната посока. Не искам да мисля за това, искам да се отпусна и да дремна в автобуса, но не мога. Веднъж в една гъста мъгла изпитах направо подлудяващ страх. После плаках от облекчение, че съм се прибрала жива и съм прегърнала детето.
Мъжа ми знае , че се страхувам, но не предполага, че всяко пътуване за мен е като да съм на "влакче на ужасите".
Може би един добър психолог би ми помогнал... Но не знам как да се свържа.