Казах на мъжа си да си върви

Днес казах на мъжа си, че трябва да си събере багажа и да си върви. Сега ми е страшно тъжно и гузно, защото не съм сигурна дали постъпвам правилно.

Ето я  моята история:

Живеем заедно от 14години. През цялото време си бях изградила една самозаблуда, че сме много щастливи и се разбираме чудесно. Вярвах в мъжа си и го подкрепях безрезервно.

В началото бяхме студенти, аз учех и работех за да го издържам, защото той имаше амбиции да продължи кариерата си като преподавател в университет.

След като завършихме аз продължавах да работя и да го издържам, защото той не искаше да работи каквото и да е, а нещо полезно за собственото му развитие.
Междувременно плащах всички сметки в заведенията и всички почивки, просто защото той все нямаше пари и нямаше шанс да отидем някъде.
Признавам, чувствах се добре в компанията му, той вършеше всякакви домашни ремонти вкъщи.

Това продължи до момента, в който се родиха децата.
Не мога с чисто сърце да кажа, че и той е искал тези деца. Просто след седем години брак и моята възраст от 30 години, собствено жилище и стабилни доходи, не виждах причини да отлагам повече това дълго жадувано от мен събитие.
Поставих му ребром въпроса - или дете или да си заминава.  Така се появи първото, скоро след него и второто дете.
От този момент нататък грижите по домакинството ми се увеличиха тройно, сметките за плащане - също, а моят мъж ме гледаше отстрани и ми ръкопляскаше с ръце как добре се справям с всичко. Междувременно неговите собствени пари си отиваха по неговата собствена сметка, защото той спестявал за бъдещето. /После спестяванията му за бъдещето отидоха за напълно ненужна покупка на джип/

В последните 5-6 години вече не се радвам дори на фалшивата му любов, вече не виждам у дома да са свършени и най-дребните нуждаещи се от ремонт неща. Започна да се прибира след като сме си легнали и да излиза преди да сме станали.
Непрекъснато ме кара да се чувствам нещастна, необичана и неуважавана. Загубих усмивката си, а тя беше най-ценното лично нещо което притежавах.
Той самият се държи и постъпва изключително незряло и някак си тинейджърски.
И най-вече имах много тежки моменти, в които той не само не ме подкрепи, а дори се обърна срещу мен. Прощавах непрекъснато, а той все по-самодоволно си мислеше, че семейството му е като даденост.

До скоро, когато не ми стигнаха парите за да платя сметките. Тогава на молбата ми да ми даде пари, ми отговори че няма да ми даде, и че е трябвало да си направя по-добре сметката.
Скарахме се, поисках от него да учавства повече в семейството, да поеме някои ангажименти, да свърши някои по-неотложни ремонти.
Отговори ми, че съм луда, че никога не ми стигало това което е свършил за мен /вярно е, дори не си спомням кога за последно се случи това/, че пия някакви хапчета, че си имам любовник и само чакам да се изнесе. Каза ми, че ако искам щял веднага да си изнесе. Тогава си замълчах.
Но се замислих, коя съм аз, защо от години съм нещастна, трябва ли заради децата да мъкна на гърба си и моя мъж, с когото дори не си говорим.
Няколко дни след това имахме разговор и го помолих да си върви. Отговори ми че не знам какво искам, че съм объркана и преуморена, че винаги разчитал на мен, че ще се справя  и затова не  ми помагал. Започна да проявява вяла грижа за нещата в къщи. Няколко пъти изми чиниите, няколко пъти обърна внимание на децата. Няколко пъти ме попита как съм. И сметна че всичко вече е наред.
Да но аз продължавах да се чувствам нещастна и неудовлетворена.
Истината е, че все още го обичам, но не смятам, че той някога ще прояви желание да бъде част от семейството. Не смятам, че започне да се грижи за децата, не смятам, че ще започне да се грижи за мен, не смятам, че ще дойде момента в който той ще поеме поне част от сметките.

Можех да продължа да кретам нещастна още известно време, може би още пет, а след тях още пет години,  и след тях още пет. Ще чувствам как се задушава м и умирам  бавно ден след ден.
За да може децата ми да живеят с баща си.

Въпреки това днес отново му казах да си върви. Погледна ме учудено, и ми каза "Ама аз не мислех че го говориш сериозно".  Излезе по работа и не сме говори повече. Ние последните 2-3 години въобще не си говорим де, така че няма кой-знае каква разлика.

Искаше ми се да има някаква основателна причина, за да го направя - например да пие, или да съм го хванала в крачка. Но не, аз го правя заради себе си и това ме кара да се чувствам ужасно виновна.

Ох, благодаря ви много за думите.
От седмици си блъскам главата над въпроса да продължа ли нещата по стария начин или да взема това крайно решение. Ужасно се страхувам да не сгреша и да не лиша децата си от баща просто защото вече не върви между нас.
От друга страна точно  мисълта, че мога да видя децата си в подобно семейство ме наведе на мисълта за промяна. Аз самата съм израснала в подобно семейство, държа се точно като майка си и със сигурност не искам същото за децата.
Дали обаче, ако остана сама, мога да им дам нещо по-добро?

Съжалявам, ако звуча объркано, но и аз самата съм доста объркана.
 

Здравейте,

Оказа се не толкова лесно да изгониш мъжа си.
Той се вкопчи в мен и в илюзията че сме семейство. Отказа да си тръгне.

Направи се че ме разбира защо съм толкова ядосана, и започна да върши някои домашни задължения.
Заведе децата на разходка два пъти, изми чиниите веднъж.
Отиде до магазина за мляко, като преди това не забрави да ми поднесе портмонето ми за да му дам пари.
Страхът, че ще загуби топлия и уютен дом, весело подскачащите деца и платените сметки, го накараха да се стресне, но не толкова, че да се загрижи за трудностите ми със сметките, нито пък толкова, че да извърши подвиг и да излезе навън в студа за да прибере децата /най-вероятно си мисли, че на мен не ми е толкова студено, или пък защо въобще да го е грижа за мен/.
След така извършените дейности, ме попита спряла ли съм вече да му се сърдя, с тон като че ли си е изпълнил задълженията за години напред.

Отне ми години за да разбера, че съм свързала живота си с един лицемерен и егоистичен човек, а сега не зная как да се освободя от него.

Просто ми трябва практически съвет - как точно да го изгоня, какво да кажа или да направя за да си отиде най-накрая.

Радвам се поне, че си изясних точно какво искам - искам си моя живот с моите деца и без този човек у дома.

Клаушка Гарджета Пантофиус,

казала си го много точно, благодаря 
Чувствам се така, като че ли гледам още едно дете вкъщи, той самият се умишлено се поставя в такова положение, защото му изнася.

Девиатор,
вайканията ми, че нямам мъж - отговорник за комуналното стопанство са си точно на мястото. Не знам как е за някои, но според мен в едно домакинство всекидневно се извършват комунални  дейности - пазаруване, готвене, чистене, плащане на сметки, текущи ремонти, поддръжка на автомобилите и т.н. По принцип смятам, че всичко трябва да се разпредели между партньорите, нали затова са партньори?
Ти специално сигурно живееш при майка си и не ти се налага да мислиш за такива неща, затова за теб са без значение.

И да, винаги съм се съобразявала с това как се чувства мъжът ми, както и да не го обидя с нещо. Конкретно на въпроса ти, като жена, мога да кажа че най-голямото ми желание беше да имам деца от човека за който съм омъжена. След седем години брак и безброй изпълнени условия от моя страна, той все още не беше готов за деца. /по принцип искаше, ама да не е сега/.
Аз не можех да чакам неограничен брой години да порастне мъжът ми, затова му предложих избор - да продължим напред или всеки да си избира своя си път. И той избра да има деца.

Мотивация,
не съм се омъжила за домашен майстор, а по любов. Но за съжаление любовта не храни стомаха, тя само помага да се преодолеят проблемите. Когато обаче любовта си отиде, остават само проблемите.
И искам да те питам ти сама ли си сменяш изгорелите крушки. Защото ако не си ги сменяш сама, тогава не виждам как може да смяташ, че си компетентна да се изказваш по подобни въпроси.
И още нещо, като мъжът ми е идиот, за да ме търпи, като не иска да има деца и да учавства в комуналните дейности, защо се е вкопчил така в мен, нека да си върви. Аз не го спирам, ще му дам скъпоцениия джип, имаме втори луксозно обзаведен апартамент където да живее, само и само да си тръгне.
Ти, като си така разбираща, ми кажи защо още стои у дома 

КаЛей,

дежурната реплика на моя мъж е: "Нама страшно, ше го опрайм", или като е в по-добро настроение "Добре бе, пиленце, няма страшно, ше го опрайм". Казва я след всяко мое изречение, което започва с "Трябва да....".

На другия ден като го попитам, дали го е "оправил", ми казва учудено "Че ти кога си ми казала, аз не съм чул".

Това се повтаря почти всеки ден. 

Понякога се опитвам да контрирам с репликата "Кога ще ...", но ми се отговаря, че първо трябва да го обмисли как да стане. Естествено обмислянето отнема клонящо към безкрайност време. Например вече осма година се обмисля как да се скрият ВиК и отходните тръби в банята. Като че ли е ужасно трудно и сложно за техническо изпълнение и изисква висша инженерна мисъл.

Както и да е, преди много се ядосвах и се нервирах, заради купищата неизпълнени обещания. Ако не иска нещо да прави, може просто да ми каже. Аз ще си намеря майстори, които да ми свършат работа. Ама той не, "Аз ще го направя, никакви майстори, те са пълни некадърници и нищо не разбират".
Убеден е, че всичко може най-добре и само той единствен да го направи.
Последният път ме гледа унищожително и  се прави на обиден и с наранено мъжко самочувствие, че съм извикала монтажисти за гардероба, който месеци стои несглобен, а дрехите ни се търкалят навсякъде.

При мен има застой.

От една страна твърдо съм решила да не продължавам живота си с този мъж.

От друга страна той в момента прелива от старание да си изпълнява задълженията. Както споменах мисълта че няма да вижда децата доста го отрезви, наред с другите недостатъци на самостоятелния ергенски живот.

Сега просто изчаквам да му свърши ентусиазма /няма да е много/, защото не искам да рискувам след това да ме представи като истерична жена, дето го е изгонила ей така, без причина. Междувременно се консултирам с адвокат по бракоразводни дела и обмислям следващите си стъпки.
Не е лесно да променя стереотипи, които съм смятала за нормални цели 15 години.

Дразня се само на опитите му да правим секс, защото ми е неприятно човек на когото не вярвам да ме докосва.

Направо ме кафи как модераторката  е яхнала метлата  и е изтрила половината писания 

Отговорът е съвсем обикновен - защото съм редовна потребителка, пиша от години, но държа да си бъда анонимна засега

Още веднъж искам да благодаря на всички за мненията.  
Даже и на Мотивираната, защото се чувствах точно като нея преди години, пък се виждам сега докъде стигнах.

А що се отнася до мен, вече съм си взела решението и е само въпрос на време то да се осъществи.
Малко гузна се чувствам в момента, защото мъжът ми започна много да се старае да ми угоди, макар и без да влага душа в това.

Но, като гледам, че сте се отървали от ЕРД досущ като моя, добивам повече самоувереност.
Към това добавям и разговорите с приятелки, които имат живот като моя, но не са имали смелостта да предприемат тази крачка и които съжаляват за това година след година, докато изтече живота им.
Аз самата зная, че заслужавам да получавам обич, внимание и уважение, а не  да се примиривям с някаква посредствена връзка, та било то и с бащата на децата ми.

Искам да ви кажа, че подхвърлих на 5-годишното си дете за възможността да се разделим с баща й, а тя най-спокойно ми заяви "Няма нищо, мамо, ще си намериш нов тати."
И с това за нея въпросът е решен. /Определено няма да е оФца като майка си /
В такива моменти си мисля, че аз трябва да се уча от нея, а не тя от мен.

Никоя, по всичко личи, че си взела решение. Действай смело, без угризения на съвестта. А от отлагане просто няма смисъл.
Извинявай, ама с твоят "мъж" дори не сте и съквартиранти - просто защото съквартирантите си поделят всички разходи. (а и не само тях)
А във вашия случай изобщо не е така.
Прочетох темата от самото начало и оставам с впечатлението, че си силна и борбена жена.
А относно мъжа ти, нормално е да не иска да си тръгне - ще му се развали комфорта.
Да не говорим, че ще му се наложи най-накрая и да порасне, което него май не го устройва.
И в крайна сметка никоя жена няма нужда от такъв псевдо-мъж. Желая ти успех!

Не съм още,
толкова време съм търпяла, ще потърпя още месец - два.

Не защото смятам, че нещата ще се оправят, а защото ми е нужен конкретен повод.

 

Добре де, самият факт че вече ти е писнало да му вървиш зад задните части и да го гледаш като малко дете, не е ли достатъчен повод?
С изчакване няма да се променят нещата, както и магаренце каза, може съвсем да се оплескат.
На мен ми трябваха точно два часа да взема решение, че не искам моя мъж в къщата си и му го казах в прав текст.
Не защото е лош и се държеше лошо с нас, просто не е създаден са семейство. Не можеше да поема отговорности.
А на мен съквартирант не ми трябваше. Аз исках да имам съпруг и баща на детето си.
Господина точно за един ден се изнесе, е имаше и сълзи и молби, но аз не отстъпих.
Не съжалявам за постъпката си. А и имаше положителен ефект, относно отношенията ни.
Всеки си подреди живота си, по начин угоден за него, а ние си останахме приятели.
Желая ти нещата да се подредят, по най-добрия начин за теб!

Здравейте,

при мен има затишие.

Мъжът ми страшно много се старае да ми угоди, но така или иначе не успява.
Ако си мълча всичко е наред, щом обаче започнем да обсъждаме нещо веднага си проличават различията, които ни докараха до тук.
Заявих му още няколко пъти, че не смятам да продължавам живота си с него. Той отново и отново не ми вярва, че наистина го искам и започва да се старае още повече да ми угоди. Желанието ми е да се разделим мирно и тихо заради децата и не искам да действам "с рогата напред".
Пък и  някак си е тъпо точно преди Коледа.

catnadeen,

аз обичам много и брат си, но ако години подред живее у дома, не плаща сметките и аз поемам всички грижи около двете му деца, определено ще го помоля да си върви.
Да помогнеш на някого, когато вярваш в него, или когато е в труден момент, е едно, но когато този някой си е постлал да живее на твой гръб, е съвсем друго.
Нормално е в един момент да се огледаш и да си кажеш "чакай малко, коя съм аз? защо животът ми е такъв? не заслужавам ли да бъде по-добър? не заслужавам ли да бъда щастлива?"

Истината е, че не мъжът ми, а аз се промених. По-точно се огледах и се осъзнах.
Отказвам да се примирявам с посредствеността, която виждам навсякъде - в магазина, в работата, в политиката, в културата и най-вече у дома.
Не зная дали съм го оценяла правилно, но винаги съм вярвала в мъжа си  и че ако му помагам с каквото мога, той ще постигне успехи в областта която си е избрал.
Вместо това обаче виждам един посредствен мъж на средна възраст, с влошаващи се хигиенни навици, който е готов да живее на гърба на жена си, без да изпитва никакви угризения за това. /не мога да се сдържа да не цитирам:"Е, кво повече искаш, не стига че не ти искам пари за личните си разходи ..."/

Нормално ми се струва да искам да променя това положение, твърде неизгодно за мен.
А друг мъж в живота ми няма, и честно казано нямам желание да има, защото не искам да  допусна същата грешка.

И, разбира се, че за създалото се положение имам вина и аз, даже предимно аз, с желанието си да се раздавам, да угаждам и да се поставям на второ място.
Такова е възпитанието, което съм получила, гледайки живота на майка ми.

Трябваха ми 30 години, за да разбера, че не бива да смятам, че не заслужавам вниманието, което получавам.
Но, както се казва по-добре късно, отколкото никога.
 

catnadeen,

Не е нужно да имам друг мъж до себе си, за да правя сравнение.
Ето ще ти дам един малък пример. Тук във форума има един бъдещ татко, който казва :Най-доброто, което може да направи един баща за детето си, е да обича майка му" /цитирам по памет.
А ето каакво казва моят по случай изписването ни от болницата след раждането: "Е, баш днес ли трябваше да ви изпишат. Не можа ли да почакаш до нсъбота или неделя." И още се сещам от същия ден: "Нали каза, че ще ви изписват в 12часа, сега е вече един и ми се провали бизнессрещата. Направила си го нарочно."

Колкото до решението ми, то определено не е внезапно. Просто дълги години се мъчих да "поправя" нещата, но явно не се получава.

И последно, зная че животът ми няма да е идилия, нито пък вярвам в чудото неземно да намеря мъжа-мечта. Просто не виждам смисъл в това ден след ден да си тровя нервите с мъжът, който в момента си живее тихо и кротко на гърба ми. Поне знам, че ще имам един товар по-малко.

Здравейте, мили момичета,

Дано Новата година ви донесе много здраве, успехи и щастие.

Рени, ужасно съжалявам да видя, че и ти се чувстваш като мен.

При мен няма особено развитие. Аз продължавам да държа така, че да му стане ясно на моя мъж, че не желая да продължавам живота си по този начин.
Той пък продължава да си мисли, че е страшно незаменим.
Проявява някакво старание, премълчава когато му се карам,
но признавам, че нещата които ме дразнят у него стават все повече.

Например това,

                   че не се къпе редовно и дрехите му миришат на пот,
                    че щом се прибере вкъщи, моментално го заболява главата, или ужасно много му се доспива, или пък почва да се чувства страшно изморен,
                    че събира дребните, които съм дала на децата за касичката им, или пък случайно съм забравила извън джобовете си,
                    че винаги ми говори, така като че ли аз не знам какво искам, а само той знае и може да ми каже,
                    че непрекъснато ми казва "Спокойно, ще го опрайм" без да има намерение да прави каквото и да било. Ако случайно се стигне до момента на правенето казва "Бал съм мамата, уморен съм и нищо няма да правя"
                    че Новогодишния ми подарък беше... обещание, започващо със " Спокойно, ще оправим ..."
                    че няма пари да плати тока, но има пари да купи камера за видеонаблюдение и записващо устройство, за да записва, кой през нощта минава покрай скъпоценният му джип всъщност настоява да си ги разделим!!!/.
                    че се вози във въпросният джип през снега и леда с някакво чувство за превъзходство към останалите на пътя, а аз возя децата с обикновената ми стара кола с изтъркани гуми, рискувайки всеки ден живота им.


Има и още много, но и дотук списъка е твърде дълъг, така че няма да ви отегчавам.

Общуването ни никак не върви. Аз мисля и говоря за децата, за дома, за текущите задачи, за таксите които трябва да се плащат. Той мисли и говори за джипа си, за лов, за новите части, които ще си купи, за видеонаблюденито на джипа му и т.н.

Напрежението от финансовата криза усетих и аз и се чувствам доста притеснена от обстоятелствата, а той си свирка и само казва "Спокойно, ще го опрайм".
Много ясно, че на него всичко му е наред - нали не плаща за нищо.

Така или иначе сега съм дала последен шанс - обещал ми е за своя сметка да направи една малка реконструкция на къщата. Предупредила съм го, че това е последният му шанс. Ако наистина го направи, финансира го сам  и ми покаже, че може да се държи като мъж, то ще останем заедно.
Само че не вярвам да направи каквото и да било.
Още отсега започна с "Ще трябва да ми дадеш 100-200лв да почерпя архитекта. Ама ако искаш не ми давай, нали ще бъдем заедно, ти ще платиш."

Офф, сигурно ужасно ви отегчих.

Продължавам да се чувствам като в капан, вечер не мога да заспя от нерви, но ще стискам зъби до април, когато е крайният срок на мъжа да си спази обещанието.
Ако не го спази, готованковец повече няма да гледам и да храня.

изгони я тая гад мръсна

Ами, ей тъй, да си споделя...

Чак като гад мръсна не мога да го определя - няма скандали, побоища и алкохолизъм.
Обаче по-егоистичен и егоцентричен човек в живота си не съм срещала.

Все си задавах въпроса, как можех да съм такава овца и защо не съм забелязала до сега в какви ненормални отношения сме.
Сега вече знам отговора и той е стар като света - аз съм го обичала и съм му вярвала.
За него обаче просто съм била изгодна цена за да изпълни обществения си дълг - да се ожени и да има деца. Тъй като никога не ме е обичал, не му е било трудно да ме манипулира. Било му е изгодно да живее на мой гръб.

След като повдигнах въпроса за раздялата, ми каза "спокойно, ще видиш че пак съм си аз и всичко ще се оправи." Е, поне се оказа прав, че пак си е той.  
Наскоро се наложи да гледа детето цял ден, и като се прибрах вечерта се оказа че не му е купил нищо за ядене. На въпроса ми Защо?, ми отговори, че нямал пари. След което отиде на автомивка да си мие джипа, щото се напрашил през деня.

Това ми преля чашата, но с рогата напред няма да стане. Сега прилагам нова тактика  - неговата.
1. Изпратих децата на почивка при моите роднини. Мъжа ми беше против, но му заявих, че децата ще останат у дома само ако плати таксата за градината и детегледачката. Каза, че нямал пари -  значи нямаме друг избор.  Изпратих децата днес и не знам още колко ще ми липсват, но те определено бях щастливи от тази неочаквана ваканция.
Освен това са при моите роднини, а не при неговите, щото и те му искат пари за да ги гледат.
 
2. След като ги няма децата, няма нужда хладилника да е непрекъснато пълен. Довечера като си дойде моя готованко, и като каже с цялата си наглост "Сложи ми нещо да ям", ще получи люти чушки и сухари. Ако иска отново да има всяка вечер пържоли, то ще трябва сам да си ги купи. Сега ме е яд, че платих сметката за тока, трябваше да го оставя да го изключат. Но поне ще го лиша от кабелна ТВ.

3. Ремонта на къщата - отначало започнахме заедно да мислим и го планираме. Постепенно обаче, той започна да се налага с желанията си, твърдейки, че "не можел да ми се довери за такива важни решения".   Голям мъж бре, само по важните решения е той.
И ми заяви, че трябва да му дам парите които съм събрала за ремонта, за да знае с какво разполагаме.
И тук обаче удари на камък. Заявих, че аз нямам абсолютно никакви средства, и всичко което иска ще трябва сам да го финансира.

Ами това е засега. Много поздрави на всички  

Здравейте,
засега удържам фронта, при това много успешно.

На всеки негов намек нещо да се купи, отговарям с "Аз нямам пари".
Цялата ми заплата си стои в джоба и се чувствам великолепно.

У дома вече спряха телефона и интернета /заради неплатени сметки.
Скоро ще спрат кабелната, а след известно време и ел.енергията.
Мъжът ми вечеря варен ориз /само това намери в шкафа/. Аз вечерям навън, преди да се прибера.

Обаче и мъжът ми е корав, гладен стои, но не се предава един хляб поне да купи.
Още не съм го сюрпризирала с новината, че вече тъй ще бъде. Чакам да видя ще направи ли нещо по ремонта и тогава.

ПП: И децата са много добре, радват се на неочакваната ваканция.

Трябва да ви кажа, че то голям кеф било да се прибереш вкъщи когато си решиш, да не правиш нищо и да си държиш заплатата в джоба.
Направо си отживях   И било толкова лесно да манипулираш някого когато не го обичаш вече.

Нито съм готвила, нито съм чистила, нито сметки съм плащала. Прибирам се, ям каквото е донесъл мъжът ми /купува някои неща/,  къпя се и лягам да спя. Ако реши нещо да ми каже, му се скарвам че съм уморена и имам нужда от почивка.  

Ако реши да ми постави някоя задача за ремонта на къщата, му казвам  че това са мъжки работи и аз такива важни решения не мога да взимам.

Той все пак изми чиниите след двуседмично чакане , днес чисти, мие и подрежда.

Обаче си личи, че всичко е насила и го прави само да ми замаже очите. Защото онзи ден се изтърва да каже" Айде, к`во се правиш на ощипана Мара, няма ли най-накрая да платиш интернета".  И това ако не е нахалник, здраве да е . Иначе пред другите така се докарва, че едва ли не вкъщи той носи, той меси, той на ръце ме държи и хората се чудят от какво съм недоволна.

 Е, не мога да скрия възхищението си, сега разбираш колко му е добре на човек нищо да не плаща и да не върши нищо в къщи. Такъв нахалник не съм виждала, а егоизма му щом надделява и над потребностите на децата, няма място за него у вас. Направи си първо кефа, с неговите камъни по неговата глава да види как е, па тогава го изгони, виждам, че само дебнеш да свърши срока на ремонта и да му събереш багажа Такъв паразит не ти е нужен, че не пиел и не биел не го прави златен.
 Казват, че любовта е сляпа, но ти вече си прогледнала. Успех ти желая и щастлив живот!

Здравейте,

не съм писала отдавна как се развиват нещата при нас.
Ами развиват се по обичайният ред.

В началото той започна да влага някакви пари в ремонта на къщата, но продължаваше да се държи все така безразлично към мен. Отказа да ми даде пари за сметките, въпреки, спряха ни кабелната, телефона и интернета. На думите ми, че нямам с какво да ги платя, ми отговори, че трябва да съм му благодарна, че не ми иска пари за личните си разходи и т.н. и т.н. /Така или иначе въпросът с парите е само върхът на айсберга.

За тези два месеца в които не съм писала, аз много се промених - разхубавих се, купих си нови дрехи, започнах да излизам с приятели, да спортувам и се превърнах в привлекателна и желана от другите жена.

Той не ми обръщаше внимание, допреди две седмици, когато изведнъж у него настъпи някаква невероятна промяна.
Започна да ме обвинява, че имам връзка с друг и заради това се държа така у дома /нямам всъщност/. Тормозеше ме, обвиняваше ме, твърдеше че имам връзка с човек с когото на практика нямам нищо общо.
След това ми обясняваше колко много ме обича и как съм единствената жена за него. Принуждаваше ме да имаме сексуални отношения, изнудваше ме да се държа добре с него и ме караше да се преструвам, че ми е приятно. На свой ред се държеше така, като че ли го е грижа за мен. Носеше ми цветя и подаръци.
Заплашваше, че ще се самоубие ако го изоставя и след половин час ми обясняваше, че трябва да поработя върху себе си, за да се разбираме по-добре.

Не мога да изразя с думи непрестаниият му психически тормоз на който ме подложи в продължение на дни.
Тази сутрин в работата ми ме чакаше скъп букет с цветя, който изхвърлих в коша.

Снощи бях решила да му кажа да си събира багажа и да се изнася, но не ми достигна смелост. Не зная как точно да го направя, пък и се страхувам малко.

Искам да се освободя от този човек, но не зная как точно да постъпя, какво да кажа, да се изнеса ли от жилището, докато той го напусне?

Хубавото е поне, че децата са на село, при моите роднини и то за цялото лято.

Не, не ме е изнасилил, не ме е удрял и не е прибягвал до физическо насилие. Ако беше го направил, щеше да е много по-лесно за мен.

Просто използва думи и действия, с които ме принуждава да правя неща, които не искам. Не мога да изпадам в подробности, но се уверих, че насилието може да бъде не само физическо. Всичките му действия са внимателно обмислени, на публични места проявява подчертано внимание към мен, тонът с който ми говори, дори когато заплашва, че ще се самоубие е изключително тих, равен и спокоен.

Вярно е, че търпях две седмици, но той ме шокира и изненада. Беше взел един нож и заплашваше, че ще си отреже ръката в знак на това, че много ме обича и не може да живее без мен. Беше изпратил хора, които да ме следят къде ходя и после ми държеше сметка. Ровеше в чантата ми, в телефона ми, опитваше се да ми вмени вина за някакви несъществуващи връзки.
В същото време ми изпращаше любовни sms-и и цветя в работата и, особено пред външни хора, ми се обясняваше в любов.


Просто днес вече съм по-спокойна, разговарях с адвокат за конкретните действия, които да предприема.
Въпросът е в това, че съм много нерешителна, страхувам се от бъдещето и не зная какво ме очаква.
Живяла съм в семейство, където е имало домашно насилие, включително и физическо и съм виждала майка ми как търпи всичко.
Едва сега, след толкова години осъзнах, че и аз имам някаква стойност и не бива търпя някого,  само защото искам децата ми растат с двама родители.

Преди имах колебания и известна надежда, че нещата могат да се подобрят. Признавам и, че през цялото време съм обичала мъжа си и съм му прощавала всичко, търсейки вината в себе си.

Сега обаче съм сигурна, че с този човек не желая да имам никакви семейни или приятелски отношения. Не желая да ме докосва, не желая да ми говори, не желая да живея заедно с него

Жилището, в което живеем е мое, довечера ще му кажа да се изнася,  но просто не зная как да постъпя, ако откаже да се изнесе от него.

Наистина вечерта и нощта бяха много дълги.

Казах му че искам да се изнесе и повече не желая да живея с него.
Наистина в началото имаше разни сцени, заплахи, откази и т.н. както си му е реда.

Това което окончателно ме обърка обаче беше когато буквално се размаза по пода, молейки ме да му дам още един шанс да ми покаже колко ме обича. Твърдеше, че за него няма живот без мен и нищо друго няма значение. Дори се разплака.

Изглеждаше искрен и просто не зная какво да мисля и как да постъпя.

От една страна наистина не искам да живея с него и едва ли отново ще мога да му се доверя.  Вече не изпитвам към него нито любов, нито нежност, нито доверие или приятелски чувства.
От друга страна обаче, ако думите му са искрени, имам ли право да лишавам децата от любящ баща и отдаден съпруг.

Работата е в това, че аз съм израстнала в семейство където домашното насилие беше нормално ежедневие.
Нямам никаква представа какъв трябва да бъде живота в едно нормално семейство и единственото за което мисля е моите собствени деца да не стават свидетели на сцените, които аз съм виждала.

Най-напред искам да благодаря на всички, които вземат така присърце колебанията и  проблемите  ми. Чета много внимателно всички мнения и се опитвам да мисля върху тях.

Признавам, че съм страшно нерешителна и все искам да дам още един шанс, точно така както Лято го е описала.

Трудно ми е да изгоня човек, който със сълзи на очи ме моли да му простя, засипва ме с цветя и любовни послания, посреща ме със запалени из апартамента свещи. Точно така, както съм го виждала по филмите и както съм си мечтала винага и да бъде.

Обаче, въпреки че аз този човек не го обичам, не понасям да ме докосва и всичките му романтични жестове не значат нищо за мен, не мога да го изгоня просто ей така.
Някак си ми се струва некоректно, също като да откажеш да купиш хляб на някой който стои гладен пред теб и те моли за храна.
 

   Никоя, понеже и аз съм много нерешителна и все мисля и премислям, търся няква средни варианти. За това ти предлагам да му кажеш да ти време за размисъл, да се разделите временно, да не те търси известно време. Кажи му, че имаш нужда да преосмислиш вашата връзка, искаш да останеш сама със себе си, както и за него би било добре да си изясни ситуацията. И така веднъж като се изнесе, ще ти е по-лесно да го отсвириш после А решение виждам, че си взела, не се разколебавай. Живота е твърде кратък, наслаждавай му се! Към този мъж нямаш вече чувства, няма и надежда се върнат такива, работата е умряла отдавна, шансове знаеш, че няма смисъл да се дават, а и вълка козината си мени, но нрава не!

Здравейте,

поне виждам, че не съм само аз в такова положение.

Нежеланието на мъжа да си тръгне, си го обяснявам с първоначалния шок и въпроса "ами аз сега какво ще правя сам".
Според мен след като отмине първоначалният шок, всичко ще си дойде на мястото.

Зная, че на моя мъж никога не бих се доверила отново и не желая да прекарам живота си под един покрив с него.
Това обаче не означава, че трябва да викам полиция и да се държа агресивно докато той ме засипва с цветя и обяснения в любов.
Когато отмине този му период, той ще започне отново да ме притеснява и тогава ще го помоля да се разделим, първо уж временно, а после за постоянно.


Иначе към настоящият момент той се старае много да го приема обратно - цветя сутрин и вечер, любовни послания, чисти, готви, подрежда, седи си вкъщи.
И всичко това за мой ужас, защото не понасям нито цветята му, нито обясненията му, нито присъствието му у дома.
За да няма недоразумения категорично съм му заявила, че вече не се смятам за негова жена, не го обичам и не желая да живея с него. Че не ме е грижа нито за чувствата му, нито за нуждите му.
Това, че му е трудно да го приеме не е мой проблем /т.е.проблем ми е, но не чак толкова голям/


А иначе вечерно време започнах отново да излизам с приятелки, без да му давам обяснения къде и с кого ходя. Опита се да ме проследи един два пъти, но след грандиозния скандал, който му спретнах, вече не смее.


... Какво да ви кажа, имам чувството, че отново живея. Чувствам се отлично, смея се, забавлявам се и най-вече имам невероятно желание за секс /естествено не с мъжа ми/.
На мнение съм, че сексът е едно от най-важните неща в личния живот на всеки един човек, а доскоро не изпитвах никакво желание.