Колко време е нормално жената да е в траур?

Една година. Повечето обаче удължават срока, точно защото знаят, че все ще се намери някой да попита "редно ли е...".
А какъв е нормалният срок за един вдовец, а Борисе? Половин - един час след погребението?

Общоприето е 40 дни. Тогава се ходи на гроба и там се оставя черния шал и лентичките, които слагат на мъжете. След 40 ден вече може да се почиства къщата, да се пренарежда, да се подарят или занесат в църква дрехите на починалия.
Има и друго - ако преди 40 ден забравиш да сложиш черния шал преди излизане от къщи - край на траура. Не се връщаш и не го слагаш повече. Значи мъртвия така е пожелал и ви е накарал.
Иначе за дансинг и гадже - индивидуално е. Може да ти е мъчно за някого и да търсиш близост, може само да сте се търпяли.
Както казваше баща ми - живота е за живите и е само един. Както си реши жената, тя си знае.

Общо приетия срок за траур е 1 година. Друг е въпроса  как го чувства вътре в себе си...може да скърби цял живот за него и пак да си излиза по кръчми и дискотеки.

Въпросът ти е много относителен.
В моите очи това зависи донякъде и от възрастта.Млада жена,колкото и да е обичала мъжа си в един момент все трябва да се върне към живота.Същото важи и за мъж-вдовец.Няма определен срок,но тогава,когато преживееш скръбта-може да е месец,може половин година,може една,може никога да не я преживееш.

Борисе-на хората устите никога не спират.Не те трябва да са водещото,ако си решил да излизаш с вдовица.

От личен опит говоря....Останах вдовица на 24 години.По това време с мъжа ми живеехме поотделно и бяхме пред раzвод(аz живеех със сегашния си съпруг).Въпреки това в очите на хората и по документи аz бях вдовица.Нямам и нямах  понятие какви са хорските представи....Майка ми почна да ми говори,че сега една година трябва да си седя вкъшти,да не се обличам раzголено(раzбирайте с къси ръкави или иzряzано деколте) и т.н....Не я послушах,в смисъл че не се zарових в пясъка,не съм иzлиzала на дискотки и кафета,но по други причини,имах малко дете...Омъжих се една година след това zа човека с когото имах връzка и не съжалявам...
Ако ме интересува6е мнението на хората,штях да се раzделя с приятеля ми,да живея с родителите си и цял живот да съм нештастна и да се самообвинавам и чувствам виновна,zатова,че съм жива....На чуждия гръб и сто тояги са малко...Никое обштество няма право да определя подобни "неписани zакони".Преzирам теzи,които съдят другите по теzи zакони...Това е повърхностно и жестоко,всеки има право сам да се справи със zагубата си и не виждам zашто вдовиците се слагат в отделна категория...

Този пък въпрос от къде ти дойде???
Човек носи траура и мъката в душата си и не е нужно да ги афишира пред цялото общество, още повече в някакъв ограничен времеви период, който  бил "приет".
Нито да се насилва да ходи на дискотека, нито пък да се спира....
Ама кажи, що питаш все пак...?

И аз знам за 1 година... Но много си зависи от жената...Познавам жена, която все още скърби за починалия си преди 30 години мъж, познавам и жена, която 3 месеца след смъртта на съпруга й получаваше любовно-мръснишки смс-и от друг мъж... За мен и двата варианта са неприемливи, но вторият направо ме отвращава. 

Защо само за вдовиците е въпросът? 

Счита се, че душата на умрелия е на земята до 40 ден. После ако ще и жив/а да се заровиш или пък да се размажеш от танци по дискотеки, няма да те види. Но етикета ще си стои, винаги ще казват: Пък той/тя, дето преди ....време погреба съпруга/та си, снощи ... еди какво си.
Не вярвам на това за 40-те дни, да си кажа. 


Все се сещам за обичаите в Индия преди (май и сега има такива неща в определени провинции) - при смърт на мъжа, жената се изгаря с трупа му  . При смърт на жената - мъжа си взима нова. 

Е, то дължината на траура зависи и от умрелия, де. Ако е бил лайно приживе, колко да го жалят, а? 

Ne знам кое е нормално. Аз не харесвам траур. За мен не е начин да изразиш чувствата си. А и изобщо не се чувствам длъжна да изразявам,че страдам. А за излизането по ресторанти ( по дискотеки не ходя) имам съвсем друго виждане. Починалият се е отървал от този свят, а аз да го оплаквам ден и нощ- не, не е за мен траура.

Боре, спрял си да люпиш семки пред блока явно. Браво!

По темата, май една година, ама това е много относителна работа.

Аз преди няколко дни разсъждавах на тази тема заради участието на Ива Екимова вдовицата на Дими от Сленг в предаването Здравей, България. Може от там да е изскочил въпросът на Борис. Бях много възмутена от това , че се опитаха да накарат жената да се чувства виновна и да се оправдава. Всеки сам за себе си знае, чувства и разбира как да преживее мъката написах писмо и до редакцията и за да не се повтарям, ще копна тук моето мнение по въпроса
Всеки нормален човек скърби или поне се чувства тъжен при загубата на  човек, а когато това е много близък човек чувствата са не много, а  стотици, хиляди , милиони пъти по- силни, по -обсебващи, по-  погубващи. Вярвайте ми винаги съм била състрадателна, но докато човек  не изпита тази болка върху себе си и идея си няма  за какво иде реч.  Няма нищо общо с това което до този моменти си чувствал и мислил, че е  мъка. Това го споделят всички минали през този ад.
 Една такава загуба винаги кара човек да преосмисли живота си, да оцени  кое е важното, специалното и незаменимото в тоя живот,да загърби  дребнавото, егоистичното и показното. Скърбящият човек се чувства  самотен, изоставен, объркан и още хиляди неща. И както всеки сам  решава как да се справи с даден проблем, така и всеки САМ и по свой си  начин успява или не да се справи с тези завихрящи чувства Никой няма право да казва на  някога как трябва да чувства, да скърби ,да уважава и т.н.Когато човек скърби е нормално да избягва прояви, изяви,  демонстрации, но е вярно , че точно  тези неща дават по- бързо  възможност да се хванеш за нещо и да продължиш живота си точно, за да  си достоен за човека , който си загубил и да осъществиш мечтите му.  Кой има нужда от слаби, дезориентирани, депресирани хора- нито  обществото, нито починалия, нито близките на тези хора

Извинявам се, ако съм била многословна,но донякъде съм пристрастна.

Душевният траур може да трае цял живот, не знам някой дава ли си сметка, че по някой път не можеш да прежалиш даден човек дори да са минали много години! Някой по горе е писал, че се отвращава от дама, която след три месеца е почнала да пише любовни послания на друг мъж, не съм съгласна да се заклеймява, никой не знае какво става в душата й, може това да е нейният начин да не се побърка. Всеки тъжи, страда различно и ние не може да съдим който и да е, никой никога не е влезнал в душата на другият. А това с жалейката лично на мен ми е смешно, може цял живот да си покрит в черно и пак да не ти пука за починалият, лично мнение. По този повод ще цитирам по памет една приказка от македонският край: "Живей да те ядам, умри да те плачам" нещо подобно беше.

И аз за нея се сетих - Ива Екимова. Веднага я подпукаха.