Здравейте, преди няколко месеца бях споделила във форума, че служебно срещнах мъж, с който имаме голяма разлика във възрастта. Привличаше ме много и така започнахме да се виждаме. Аз съм на 25 години. Та той е изключително нежен, внимателен, изслушва ме, говорили сме с часове, прегръдки, секс, разходки... Всичко е чудесно. Прекарваме доста време заедно. Разведен е. Нямаме някакви конкретни уговорки относно отношенията ни, но то се подразбира от факта, че знам, че се среща с други жени - това ми го е споделил още в началото. Тоест никакво обвързване и поддаване на емоции. Как стоят нещата за мен? Това положение напълно ме устройваше доскоро, докато не осъзнах, че след всяка наша среща се чувствам все по-самотна. И не защото поддавам емоционално, а защото си дадох сметка, че се виждам с този човек само, защото съм сигурна, че няма да пожелае задълбочаване на отношенията ни.
Сега малко за мен. Преживях много тежка 5 годишна връзка, която приключи преди около вече почти година. Беше кошмар. Посягания, изневери, обиди, унижения и т.н. Защо стоях? Защото бях наивна. Защото бях "много влюбена". Защото вярвах, че проблема е в мен, че трябва да се променя, че трябва да си заслужа любов и т.н. Като цяло не се бях сблъсквала с такъв тип хора и не можех да повярвам какво ми се случва, отделно бях изолирана от приятели и семейство. Не искам да навлизам в подробности, защото ме боли, когато си спомням, но в най-общи линии преживях Ада.
Какъв е проблема? Проблемът ми е, че към днешна дата си давам сметка, че сякаш съм се заключила в себе си и се самонаказвам. Лишавам себе си от доверие в другите, лишавам себе си от възможността да се влюбя отново. И не го правя съзнателно. Дадох си сметка, че не допускам никой мъж до себе си. Не че не срещам такива - а когато ги срещна ги отблъсквам. Без да го искам. Без да го правя нарочно. Просто след като срещна мъж, който смятам, че може да ми хареса - интелигентен, красив, с добро отношение, сега като връщам назад последните месеци си давам сметка как спирам да си вдигам телефона, намирам си оправдания да не излизам. Дори не мога да се отпусна и да покажа себе си такава, каквато съм. Винаги съм скрита зад някаква маска. И колкото и да ми се иска да се отпусна и да бъда себе си не мога. Говоря по-самоуверено, отколкото се чувствам. Изразявам се остро. А не съм такъв човек. И с това поведение усещам как отблъсквам мъжете. "Аз съм силна", "аз не се нуждая от никого", "аз сама се справям с проблемите си", "не са ми нужни чувства, които да объркват ежедневието ми". Преди няколко месеца срещнах мъж, който е привлекателен, добронамерен, интелигентен. Държи се изключително добре с мен. Но например, когато бях в някакво меланхолично настроение преди няколко седмици, той ми предложи да излезем, при което аз категорично отказах с аргумента, че сама трябва да се справям с лошите настроения. Преди, когато бях в онази ужасна връзка всеки ден ми се повтаряше, например след шамар или обида: "научи се да бъдеш по-силна". И имам чувството, че всичкото това ме е пречупило до степен, в която вече не мога да допусна никого до себе си. Дори и да ми вдигне чантата с покупките. Отстрани вероятно изглеждам като човек, който на всяка цена иска да се справя сам, който няма нужда от никого, който не желае връзки и любов, който не знае какво е нежност. А истината е, че повече от всичко копнея да бъда обичана, копнея за нежност и любов. Но в момента, в който се появи потенциална такава аз се скривам (без да го искам) зад една голяма стена и не мога да допусна никого. Така си и обяснявам отношенията, които имам с мъжа, с който се срещам - успях да се доверя и да се отпусна с него, просто защото знам, че няма как да се задълбочат нещата, знам, че няма как да ме нарани - има естествени бариери пред мен - възрастта му, срещите му с други жени и т.н. А всеки, който е потенциална заплаха да се влюбя аз отблъсквам. А вътрешно толкова искам да обичам и да бъде обичана... Но всеки път като си го помисля се сещам за кошмара, който преживях.
Пиша тук, защото вие първи ме накарахте да се замисля за това, че по този начин се самонаказвам. Не помня в каква ситуация - някой ми го беше написал в една публикация. Дайте ми съвет - било то от опит или ми препоръчайте литература на тази тематика. Искам да поработя върху себе си и този проблем, който имам. Искам да започна да допускам хора до мен. Да мога да бъда себе си. Уморих се да отблъсквам всеки мъж, който посмее да ме доближи. В себе си наистина смятам, че нося много нежност и любов. И знам, че преди просто сгреших човека, на който се доверих. Но не искам от едната крайност на наивността да съм в другата - на постоянна враждебност, непукизъм, безразличие и т.н. Благодаря ви предварително за съветите! Критиките също са добре дошли. В една предишна публикация именно критиките ме накараха да се замисля. Макар и след няколко месеца.
Виж целия пост
Сега малко за мен. Преживях много тежка 5 годишна връзка, която приключи преди около вече почти година. Беше кошмар. Посягания, изневери, обиди, унижения и т.н. Защо стоях? Защото бях наивна. Защото бях "много влюбена". Защото вярвах, че проблема е в мен, че трябва да се променя, че трябва да си заслужа любов и т.н. Като цяло не се бях сблъсквала с такъв тип хора и не можех да повярвам какво ми се случва, отделно бях изолирана от приятели и семейство. Не искам да навлизам в подробности, защото ме боли, когато си спомням, но в най-общи линии преживях Ада.
Какъв е проблема? Проблемът ми е, че към днешна дата си давам сметка, че сякаш съм се заключила в себе си и се самонаказвам. Лишавам себе си от доверие в другите, лишавам себе си от възможността да се влюбя отново. И не го правя съзнателно. Дадох си сметка, че не допускам никой мъж до себе си. Не че не срещам такива - а когато ги срещна ги отблъсквам. Без да го искам. Без да го правя нарочно. Просто след като срещна мъж, който смятам, че може да ми хареса - интелигентен, красив, с добро отношение, сега като връщам назад последните месеци си давам сметка как спирам да си вдигам телефона, намирам си оправдания да не излизам. Дори не мога да се отпусна и да покажа себе си такава, каквато съм. Винаги съм скрита зад някаква маска. И колкото и да ми се иска да се отпусна и да бъда себе си не мога. Говоря по-самоуверено, отколкото се чувствам. Изразявам се остро. А не съм такъв човек. И с това поведение усещам как отблъсквам мъжете. "Аз съм силна", "аз не се нуждая от никого", "аз сама се справям с проблемите си", "не са ми нужни чувства, които да объркват ежедневието ми". Преди няколко месеца срещнах мъж, който е привлекателен, добронамерен, интелигентен. Държи се изключително добре с мен. Но например, когато бях в някакво меланхолично настроение преди няколко седмици, той ми предложи да излезем, при което аз категорично отказах с аргумента, че сама трябва да се справям с лошите настроения. Преди, когато бях в онази ужасна връзка всеки ден ми се повтаряше, например след шамар или обида: "научи се да бъдеш по-силна". И имам чувството, че всичкото това ме е пречупило до степен, в която вече не мога да допусна никого до себе си. Дори и да ми вдигне чантата с покупките. Отстрани вероятно изглеждам като човек, който на всяка цена иска да се справя сам, който няма нужда от никого, който не желае връзки и любов, който не знае какво е нежност. А истината е, че повече от всичко копнея да бъда обичана, копнея за нежност и любов. Но в момента, в който се появи потенциална такава аз се скривам (без да го искам) зад една голяма стена и не мога да допусна никого. Така си и обяснявам отношенията, които имам с мъжа, с който се срещам - успях да се доверя и да се отпусна с него, просто защото знам, че няма как да се задълбочат нещата, знам, че няма как да ме нарани - има естествени бариери пред мен - възрастта му, срещите му с други жени и т.н. А всеки, който е потенциална заплаха да се влюбя аз отблъсквам. А вътрешно толкова искам да обичам и да бъде обичана... Но всеки път като си го помисля се сещам за кошмара, който преживях.
Пиша тук, защото вие първи ме накарахте да се замисля за това, че по този начин се самонаказвам. Не помня в каква ситуация - някой ми го беше написал в една публикация. Дайте ми съвет - било то от опит или ми препоръчайте литература на тази тематика. Искам да поработя върху себе си и този проблем, който имам. Искам да започна да допускам хора до мен. Да мога да бъда себе си. Уморих се да отблъсквам всеки мъж, който посмее да ме доближи. В себе си наистина смятам, че нося много нежност и любов. И знам, че преди просто сгреших човека, на който се доверих. Но не искам от едната крайност на наивността да съм в другата - на постоянна враждебност, непукизъм, безразличие и т.н. Благодаря ви предварително за съветите! Критиките също са добре дошли. В една предишна публикация именно критиките ме накараха да се замисля. Макар и след няколко месеца.
Не бързайте, фокусирайте се върху себе си, дайте си време, нещата ще се случат от само себе си. 