Здравейте, мили хора.
От много време страдам и не мога да взема решение какво да правя с живота си. Тъй като винаги мисля за чувствата на другите, най-накрая оставам аз наранена. Стигнах до един момент, в който не виждам наистина нищо хубаво и накъде изобщо отива живота ми, та заради това и пиша тук.
Благодаря на тези, които ще отделят време да прочетат написаното по-долу и които няма да ме съдят, или да бъдат прекалено остри към мен.
На 27 години съм, омъжена. Омъжих се миналата година. Излишно е да споменавам през какво съм преминала с подробности, но някои наистина е нужно да бъдат разказани.
Запознах се с мъжът си в Англия, бяхме заедно на бригада там. Когато се върнахме, тъй като бяхме от различни градове, връзката ни беше главно от разстояние. Разбира се, виждахме се, но само уикендите, тъй като и двамата работехме. До един прекрасен момент, в който той не ми предложи да се сгодя за него и да се преместя да живея в неговият град. Разбира се, приех. Нито един от двамата не е от богато семейство, тъй че нямахме много възможности. Заживяхме на квартира. Семейството ми не прие добре това, че се преместих - с тях не се виждах често, тъй като все нямаше как, тъкмо завършвах бакалавърската си степен и наистина нямах възможност да ги виждам толкова често. В един момент се отчуждихме едни от други. Дълго време не успях да си намеря работа, в градът в който живеех с мъжът си. Тогава един хубав ден разбрах, че съм бременна. Реакцията му беше повече от показателна още тогава, но аз още тогава реших да му простя. Той просто не беше готов. Разбира се, направих аборт. Плаках и страдах много. Той не го прие навътре. Думите му бяха - "Прави каквото намериш за добре, както ти прецениш". Тъй като бяхме млади още, нека така да го наречем, тепърва, в разцвета на връзката си, му простих. Но на себе си не успях. Беше ме страх, да не остана самотна майка, тъй като неговата реакция не беше много обнадеждаваща. Разбира се, нямах и работа, споменах го вече. Главно си стоях вкъщи, чистех, вършех цялата домакинска работа и чаках съпругът си да се върна от работа. Нямах познати, не излизах никъде. Той не обича да се разхожда и като цяло тези дейности, тъй че просто си стоях затворена. Не исках и да излизам навън, тъй като нямаше и къде да отида. Нито един познат нямах. Чувах се с приятелките си по телефона, пред семейството си се правех, че всичко е наред и така живота си минаваше. Пред семейството си се правех, че всичко е наред, но всъщност не беше. Семейството ми, никой от тях не знае за аборта ми. Но ... започнаха караниците между нас, тъй като аз в един момент не исках да стоя затворена, исках да излизам, да имам живот. Виждахме се главно с негови приятели, неговото семейство, моето рядко виждах, тъй като бях на неговото благоволение, когато прецени да ме закара да ги видя. Кола нямах. Градовете бяха на 100 километра далеч един от друг. Явно още от тогава мъжът ми свикна, че аз винаги го чакам, сготвила, изчистила, това все пак бяха моите задължения. Но държанието му не беше правилно. Карахме се, много. Говореше ми неща, които казваше, че споменава само в ядът си, но това бяха неща, които наистина човек трудно можеше да забрави. Намерих си работа в крайна сметка, и започнах хем да работя до 19ч. , хем като се прибера да готвя, чистя, оправям, за да може той да седне да яде като хората. След около една година се наложи той да напусне работата си, тъй като беше по заместване и парите нямаше как да ни стигнат, за да останем там. Имаше апартамент, в който можеше да отидем в моят град. Апартамента беше на майка ми, тя живее в друга държава. Родителите ми са разведени. И в един момент се преместихме в моят град. Баща ми му помогна да си намери работа, аз си намерих сравнително добра работа и така помислих, че живота ни се оправя, но не. Започнаха изказвания от сорта на - "Половин година те гледах, докато беше в моят град, трябва да си ми благодарна, че си жива". Твърдеше, че го казва в ядът си. Затварях си очите. Започваше да се държи арогантно, да говори лошо за семейството ми, за мен самата, твърдеше че насила съм го накарала да дойде в моят град, а нещата не стояха така изобщо. След около година предложи да отидем отново в Англия, за да се опитаме да изкараме пари и да си купим апартамент. Звучеше много обнадежден и се съгласих. Заминахме. Там трудно намерихме работа,този път не беше бригада. Някакси той се пречупи. Аз работех, той по едно време спря. Излишно е да споменавам, че всяка къщна работа аз съм я вършела. След това спрях да работя и аз, докато не се преместихме в друг град в Англия, защото перпективата беше по-добра. Започнахме работа и двамата, за добра компания, плащаха добри пари. Докато един ден не разбрах, че съм бременна. А реакцията му беше - "Искам тест за бащинство". Това го приех да шега, тъй като работехме заедно и живеехме заедно. Фактически , аз никъде не ходех , без и той да е с мен. Но живеехме в къща с още две момчета, и той тогава ми заяви, че не знаел аз какво може да съм правила с тях. Почувствах се обидена и наранена, но аборт не исках да правя. Нямаше повече заради него и заради това, че не е готов аз да загубя най-важното нещо за мен. Реших, че дори и самотна майка, ще съм майка. Споделихме на родителите си, те бяха много щастливи от това. Заговори се за сватба. Тогава започнаха проблемите ... получих кръвоизлив. Ходих по клиники, по спешни центрове, но всички лекари казваха, че нещата са наред. Купихме си билети за връщане. През това време той се държеше ужасно с мен ... казваше ми, че се преструвам, че нищо ми няма, че лекарите са го казали, а аз се правя. Прибрахме се. Той си отиде в своят град, аз в моят. На другият ден имах преглед при генеколог, но през нощта ... получих втори кръвоизлив и ... заедно с баща си отидохме в спешният център в моят град. Загубих детето. Плаках, страдах, мъчех се. Станах 38кг, бях на ръба, но ... тогава мъжът ми ми се извини, плака с мен, обеща че повече никога няма да се държи така, както тогава. И аз повярвах. Бях загубила твърде много вече. Преместихме се отново в неговият град, тъй като той успя да си намери работа по-бързо от мен. Аз все още се възстановявах. Лежах на системи. Не след дълго се мотивирах, исках да му покажа, че аз мога да стана нещо в този живот. Дълго той ми повтаряше, че дипломата ми не ми служи за нищо, че пари с нея не изкарвам, как може да съм изхабила 5 години от живота си в учене. И какво ли още не... Никога , заклех се пред себе си той нямаше да ми каже, че трябва да съм благодарна, че съм жива. Намерих си добра работа, на висока позиция. Но преди сватбата започнаха проблемите. Семействата ни се изпокараха, за пари, разбира се. Проблемът дойде от неговото семейство, тъй като те твърдяха, че моето семейство е плащало по-малко. Тук споменавам само баща ми, тъй като майка ми не присъстваше на сватбата и не допринесе за нея. Мъжът ми зае страната на семейството си. Карахме се ужасно, тогава започна да ми сочи вратата на квартирата и да ми казва - "Като не ти изнася, ето я вратата". Чувствах се като бездомница. Но ... останах с него. Омъжих се. След време баба ми и дядо ми купиха апартамент в градът, в който съм родена. Пледложиха ни да се върнем пак тук, и да живеем в него. Както споменах, алтернативата беше квартира до живот, или апартамент, който можеше да се нарече наш. И отново се преместихме в моят град. Аз му помогнах да си намери работа, и така нещата уж започнаха отново да вървят. НО не ... държанието му пак ставаше ужасно, пак използваше нараняващи думи, епитети, изказвания ... Не след дълго си събра багажа и ми каза, че иска развод. Това стана миналият месец. Аз от край време се опитвам да говоря с него, да се промени, да се променим и двамата, да се постараем, но не ...
Тогава бях като попарена , не знаех какво да правя, плаках цяла нощ, той не ме утеши.
На другият ден си беше събрал багажът, и след като се върнах от работа той поиска да поговорим. Започна да плаче, да ме моли за още един шанс. Аз му го дадох. Но нещата не се промениха.
Моят съпруг е човек, който не оценява нищо, каквото направиш за него и който няма уважение къв никого.
Едва ли и само аз съм била права в тази връзка, но не съм била и толкова крива.
В момента не знам какво да правя с живота си.
Човекът до мен ме е наранил, унижил и продължава.
А аз все още не съм способна да си тръгна от него.
Страх ме е , не от това да съм сама, а от това, че трябва да бъда разведена.
Преживях тежък развод при родителите ми, но просто ... никога не исках и не си представях да се разделим.
Мислех, че след като сме женени, той ще приеме нещата по-сериозно, но те всъщност станаха по-зле.
Ревнува, винаги е, но сега наистина ревността му е нелепа. Работя в офис, обличам се според дрескода за голяма компания. Той постоянно твърди, че аз имам друг, че го лъжа и какво ли не. Оплаква се че е в този град, оплаква се че не харесва работата си.
А аз ... работя, понякога от вкъщи, работата ми е много отговорна, чистя, пера, готвя, мия, чистя.... само и само мир да има и да не се караме, но той ...
той нищо не оценява.
Градът , в който съм родена е малък град, тук всички се познаваме. Клюкарят за какво ли не.
Страх ме е от това какво ще говорят за мен, тъй като знаете - хората говорят, но не знаят истината. Те просто я съчиняват.
Аз знам, че човекът до мен няма да се промени, аз знам, че така никога няма да бъда щастлива, но ...
някакси, не мога да се откъсна от него. Дори в момента не знам и какво да кажа, ако заговоря за евентуална раздяла... Той няма къде да отида, в смисъл, освен при семейството си в неговият град, където няма работа , няма квартира, няма и много пари.
Но така ли да продължи живота ми?
Страх ме е и от това, да не съжалявам после, ако ... се разделим.
Страх ме е и от това, че не знам, дали някога ще намеря подходящият човек за мен.
Но най-много ме е страх, че живота ми просто минава ... а аз ... малко по малко просто умирам, нещастна.
Моля ви, помогнете ми.
Виж целия пост
От много време страдам и не мога да взема решение какво да правя с живота си. Тъй като винаги мисля за чувствата на другите, най-накрая оставам аз наранена. Стигнах до един момент, в който не виждам наистина нищо хубаво и накъде изобщо отива живота ми, та заради това и пиша тук.
Благодаря на тези, които ще отделят време да прочетат написаното по-долу и които няма да ме съдят, или да бъдат прекалено остри към мен.
На 27 години съм, омъжена. Омъжих се миналата година. Излишно е да споменавам през какво съм преминала с подробности, но някои наистина е нужно да бъдат разказани.
Запознах се с мъжът си в Англия, бяхме заедно на бригада там. Когато се върнахме, тъй като бяхме от различни градове, връзката ни беше главно от разстояние. Разбира се, виждахме се, но само уикендите, тъй като и двамата работехме. До един прекрасен момент, в който той не ми предложи да се сгодя за него и да се преместя да живея в неговият град. Разбира се, приех. Нито един от двамата не е от богато семейство, тъй че нямахме много възможности. Заживяхме на квартира. Семейството ми не прие добре това, че се преместих - с тях не се виждах често, тъй като все нямаше как, тъкмо завършвах бакалавърската си степен и наистина нямах възможност да ги виждам толкова често. В един момент се отчуждихме едни от други. Дълго време не успях да си намеря работа, в градът в който живеех с мъжът си. Тогава един хубав ден разбрах, че съм бременна. Реакцията му беше повече от показателна още тогава, но аз още тогава реших да му простя. Той просто не беше готов. Разбира се, направих аборт. Плаках и страдах много. Той не го прие навътре. Думите му бяха - "Прави каквото намериш за добре, както ти прецениш". Тъй като бяхме млади още, нека така да го наречем, тепърва, в разцвета на връзката си, му простих. Но на себе си не успях. Беше ме страх, да не остана самотна майка, тъй като неговата реакция не беше много обнадеждаваща. Разбира се, нямах и работа, споменах го вече. Главно си стоях вкъщи, чистех, вършех цялата домакинска работа и чаках съпругът си да се върна от работа. Нямах познати, не излизах никъде. Той не обича да се разхожда и като цяло тези дейности, тъй че просто си стоях затворена. Не исках и да излизам навън, тъй като нямаше и къде да отида. Нито един познат нямах. Чувах се с приятелките си по телефона, пред семейството си се правех, че всичко е наред и така живота си минаваше. Пред семейството си се правех, че всичко е наред, но всъщност не беше. Семейството ми, никой от тях не знае за аборта ми. Но ... започнаха караниците между нас, тъй като аз в един момент не исках да стоя затворена, исках да излизам, да имам живот. Виждахме се главно с негови приятели, неговото семейство, моето рядко виждах, тъй като бях на неговото благоволение, когато прецени да ме закара да ги видя. Кола нямах. Градовете бяха на 100 километра далеч един от друг. Явно още от тогава мъжът ми свикна, че аз винаги го чакам, сготвила, изчистила, това все пак бяха моите задължения. Но държанието му не беше правилно. Карахме се, много. Говореше ми неща, които казваше, че споменава само в ядът си, но това бяха неща, които наистина човек трудно можеше да забрави. Намерих си работа в крайна сметка, и започнах хем да работя до 19ч. , хем като се прибера да готвя, чистя, оправям, за да може той да седне да яде като хората. След около една година се наложи той да напусне работата си, тъй като беше по заместване и парите нямаше как да ни стигнат, за да останем там. Имаше апартамент, в който можеше да отидем в моят град. Апартамента беше на майка ми, тя живее в друга държава. Родителите ми са разведени. И в един момент се преместихме в моят град. Баща ми му помогна да си намери работа, аз си намерих сравнително добра работа и така помислих, че живота ни се оправя, но не. Започнаха изказвания от сорта на - "Половин година те гледах, докато беше в моят град, трябва да си ми благодарна, че си жива". Твърдеше, че го казва в ядът си. Затварях си очите. Започваше да се държи арогантно, да говори лошо за семейството ми, за мен самата, твърдеше че насила съм го накарала да дойде в моят град, а нещата не стояха така изобщо. След около година предложи да отидем отново в Англия, за да се опитаме да изкараме пари и да си купим апартамент. Звучеше много обнадежден и се съгласих. Заминахме. Там трудно намерихме работа,този път не беше бригада. Някакси той се пречупи. Аз работех, той по едно време спря. Излишно е да споменавам, че всяка къщна работа аз съм я вършела. След това спрях да работя и аз, докато не се преместихме в друг град в Англия, защото перпективата беше по-добра. Започнахме работа и двамата, за добра компания, плащаха добри пари. Докато един ден не разбрах, че съм бременна. А реакцията му беше - "Искам тест за бащинство". Това го приех да шега, тъй като работехме заедно и живеехме заедно. Фактически , аз никъде не ходех , без и той да е с мен. Но живеехме в къща с още две момчета, и той тогава ми заяви, че не знаел аз какво може да съм правила с тях. Почувствах се обидена и наранена, но аборт не исках да правя. Нямаше повече заради него и заради това, че не е готов аз да загубя най-важното нещо за мен. Реших, че дори и самотна майка, ще съм майка. Споделихме на родителите си, те бяха много щастливи от това. Заговори се за сватба. Тогава започнаха проблемите ... получих кръвоизлив. Ходих по клиники, по спешни центрове, но всички лекари казваха, че нещата са наред. Купихме си билети за връщане. През това време той се държеше ужасно с мен ... казваше ми, че се преструвам, че нищо ми няма, че лекарите са го казали, а аз се правя. Прибрахме се. Той си отиде в своят град, аз в моят. На другият ден имах преглед при генеколог, но през нощта ... получих втори кръвоизлив и ... заедно с баща си отидохме в спешният център в моят град. Загубих детето. Плаках, страдах, мъчех се. Станах 38кг, бях на ръба, но ... тогава мъжът ми ми се извини, плака с мен, обеща че повече никога няма да се държи така, както тогава. И аз повярвах. Бях загубила твърде много вече. Преместихме се отново в неговият град, тъй като той успя да си намери работа по-бързо от мен. Аз все още се възстановявах. Лежах на системи. Не след дълго се мотивирах, исках да му покажа, че аз мога да стана нещо в този живот. Дълго той ми повтаряше, че дипломата ми не ми служи за нищо, че пари с нея не изкарвам, как може да съм изхабила 5 години от живота си в учене. И какво ли още не... Никога , заклех се пред себе си той нямаше да ми каже, че трябва да съм благодарна, че съм жива. Намерих си добра работа, на висока позиция. Но преди сватбата започнаха проблемите. Семействата ни се изпокараха, за пари, разбира се. Проблемът дойде от неговото семейство, тъй като те твърдяха, че моето семейство е плащало по-малко. Тук споменавам само баща ми, тъй като майка ми не присъстваше на сватбата и не допринесе за нея. Мъжът ми зае страната на семейството си. Карахме се ужасно, тогава започна да ми сочи вратата на квартирата и да ми казва - "Като не ти изнася, ето я вратата". Чувствах се като бездомница. Но ... останах с него. Омъжих се. След време баба ми и дядо ми купиха апартамент в градът, в който съм родена. Пледложиха ни да се върнем пак тук, и да живеем в него. Както споменах, алтернативата беше квартира до живот, или апартамент, който можеше да се нарече наш. И отново се преместихме в моят град. Аз му помогнах да си намери работа, и така нещата уж започнаха отново да вървят. НО не ... държанието му пак ставаше ужасно, пак използваше нараняващи думи, епитети, изказвания ... Не след дълго си събра багажа и ми каза, че иска развод. Това стана миналият месец. Аз от край време се опитвам да говоря с него, да се промени, да се променим и двамата, да се постараем, но не ...
Тогава бях като попарена , не знаех какво да правя, плаках цяла нощ, той не ме утеши.
На другият ден си беше събрал багажът, и след като се върнах от работа той поиска да поговорим. Започна да плаче, да ме моли за още един шанс. Аз му го дадох. Но нещата не се промениха.
Моят съпруг е човек, който не оценява нищо, каквото направиш за него и който няма уважение къв никого.
Едва ли и само аз съм била права в тази връзка, но не съм била и толкова крива.
В момента не знам какво да правя с живота си.
Човекът до мен ме е наранил, унижил и продължава.
А аз все още не съм способна да си тръгна от него.
Страх ме е , не от това да съм сама, а от това, че трябва да бъда разведена.
Преживях тежък развод при родителите ми, но просто ... никога не исках и не си представях да се разделим.
Мислех, че след като сме женени, той ще приеме нещата по-сериозно, но те всъщност станаха по-зле.
Ревнува, винаги е, но сега наистина ревността му е нелепа. Работя в офис, обличам се според дрескода за голяма компания. Той постоянно твърди, че аз имам друг, че го лъжа и какво ли не. Оплаква се че е в този град, оплаква се че не харесва работата си.
А аз ... работя, понякога от вкъщи, работата ми е много отговорна, чистя, пера, готвя, мия, чистя.... само и само мир да има и да не се караме, но той ...
той нищо не оценява.
Градът , в който съм родена е малък град, тук всички се познаваме. Клюкарят за какво ли не.
Страх ме е от това какво ще говорят за мен, тъй като знаете - хората говорят, но не знаят истината. Те просто я съчиняват.
Аз знам, че човекът до мен няма да се промени, аз знам, че така никога няма да бъда щастлива, но ...
някакси, не мога да се откъсна от него. Дори в момента не знам и какво да кажа, ако заговоря за евентуална раздяла... Той няма къде да отида, в смисъл, освен при семейството си в неговият град, където няма работа , няма квартира, няма и много пари.
Но така ли да продължи живота ми?
Страх ме е и от това, да не съжалявам после, ако ... се разделим.
Страх ме е и от това, че не знам, дали някога ще намеря подходящият човек за мен.
Но най-много ме е страх, че живота ми просто минава ... а аз ... малко по малко просто умирам, нещастна.
Моля ви, помогнете ми.
