Как да убедя себе си, че раздялата може да е начало за нещо по-добро. Че поредното разочарование, колкото и да е тежко и трудно сега, някой ден ще е облекчение.
Разделяме се... “решаваме” го все по-често напоследък. Всеки път е все по-близо. Всеки път ми казва “За мен тая връзка не върви и няма бъдеще”. Питам го - А какви усилия положи от предния път насам? Няма отговор или “Явно не ми се получава ...различни сме - за мен други неща са важни (работа)”
За шестте години, откакто сме заедно, направих много компромиси, един от които ме травмира до дъното на душата ми. Обидно ми е и не мога да приема, че той не желае да направи неговите далеч по-прости и мънички крачки за да се срещнем. Че поставя работата си над всичко - над мен, семейството, здравето. Че елементарна нежност “не му идва от вътре” и затова няма целувка за лека нощ, няма прегръдка и ако се опитам да си открадна уфка и се дърпа.
Много ми е тъжно. В мислите ми той е друг. Той е онзи от в началото. Продължавам или поне ми се иска да вярвам, че сега е “временно не себе си”. Но това временно е вече 2 години... А аз съм като болна 😞 Колко мога да издържа така? Кога ще си кажа - откажи се и просто приключи. Страх ме е да съм сама. Страх ме е да подредя живота си отначало (нова работа, квартира, с детето и сама...) А най-много ме е страх, че не разбирам урока. Не знам какъв извод да си направя - какво да променя в себе си, за какво да внимавам, как да избегна поредното разочарование...
Виж целия пост
Разделяме се... “решаваме” го все по-често напоследък. Всеки път е все по-близо. Всеки път ми казва “За мен тая връзка не върви и няма бъдеще”. Питам го - А какви усилия положи от предния път насам? Няма отговор или “Явно не ми се получава ...различни сме - за мен други неща са важни (работа)”
За шестте години, откакто сме заедно, направих много компромиси, един от които ме травмира до дъното на душата ми. Обидно ми е и не мога да приема, че той не желае да направи неговите далеч по-прости и мънички крачки за да се срещнем. Че поставя работата си над всичко - над мен, семейството, здравето. Че елементарна нежност “не му идва от вътре” и затова няма целувка за лека нощ, няма прегръдка и ако се опитам да си открадна уфка и се дърпа.
Много ми е тъжно. В мислите ми той е друг. Той е онзи от в началото. Продължавам или поне ми се иска да вярвам, че сега е “временно не себе си”. Но това временно е вече 2 години... А аз съм като болна 😞 Колко мога да издържа така? Кога ще си кажа - откажи се и просто приключи. Страх ме е да съм сама. Страх ме е да подредя живота си отначало (нова работа, квартира, с детето и сама...) А най-много ме е страх, че не разбирам урока. Не знам какъв извод да си направя - какво да променя в себе си, за какво да внимавам, как да избегна поредното разочарование...
