Бременна съм в началото на четвъртия месец и си задавам много въпроси относно живота след раждането на детето.
Прави ми впечатление, че откакто забременях всички около мен с някакво извратено удоволствие ми обясняват как живота ми свършва. Много обичат да използват думата КРАЙ, поне по 1 път в изречение. Свекървата идва при мен и като ме види, че си почивам и почва "почивай майче, че от сега нататък никога повече няма да почиваш. Почивай че вече само тревоги те чакат". Питам приятелки с деца толкова ли е гадно да имаш деца, отговорът е "ами много е гадно, ама един ден детето ти ще ти благодари че не си го махнала". Е мерси, ако това е единствената"хубавиня" на майчинството, не разбирам защо трябва изобщо човек иска да има деца.
Друг отговор е "ами обичаш го, ама чувството че вече си никой и не можеш да правиш любимите си неща не изчезва".
С мъжа ми сме хора на живота, събираме се много с приятели, пътуваме много, и в страната и в чужбина, просто решаваме че ни се ходи някъде и тръгваме без да го мислим много. Това ни прави много щастливи и никога не сме чувствали, че нещо ни липсва. Притесняват ме обаче приказките на всички "доброжелатели", които казват "оооо, забравете вече, за вас всичко свърши".
Ами като е свършило , да ходим да се мятаме от някъде?!?
Знам, че сигурно ще ме оплюете, ще кажете какъв егоист съм само защото задавам такива въпроси. Но не мога да хвърча от щастие представяйки си бъдещия си живот като един КРАЙ. Всички ми казват че трябва да загърбя мечтите си да се развивам в кариерата и да посетя екзотични места по света, заради бъдещото ми дете.
Ами наречете ме егоист, ама какво е животът , ако ти вече не съществуваш заради себе си, а заради някой друг? Какво е животът без мечтите ти? Постоянно плача и не виждам смисълът, момичета...