Здравейте,
Въпреки че многократно съм говорила и с роднини и с приятели на тази тема, споделяла съм много, но тази болка вътре в мен не отминава.... реших да споделя и тук..
Преди две години започнах да излизам с един човек, бяхме се запознали доста преди това и някак с времето той беше много търпелив, затова просто реших да му дам шанс. Рядко се влюбвам, но когато се случи, наистин е адски силно. Аз съм на 25г. , той е на 37г. .... когато започнахме да излизаме се беше прибрал за кратко в България, иначе живееше в чужбина. Срещите ни същата година бяха доста малко, тъй като той си идваше и си тръгваше. Реално през повечето време си пишехме и се чувахме. След това настъпи един дълъг период от около половин година, в която не се беше прибирал. Той много държеше да отида при него, макар и само за почивка, тъй като не беше мислил да се установява отново тук. Аз тогава и не работех. Уча тежка специалност и имах адски много грижи покрай университета. Нямах и средствата да отида, макар и само за почивка. Реално просто го чаках да се прибере, той също нямаше търпение. Доста рано започнаха и кавгите между нас. Някак почнах да усещам че той е студен на моменти, имало е дни, в които не ме търси, не ми звъни, а гледам качва си някакви сторита. Когато търсех внимание, много често ставаше така че го натоварвам и постоянно ми го казваше, че не са ме възпитали добре, че трябва да се науча да се контролирам и т.н. След няколко дни му минаваше и ми пишеше... но не променяше държанието си към мен. Той чете супер много, знае супер много...много често и сме се карали за неща, за които аз имам една гледна точка, той друга и никога не е отстъпвал, винаги държи той да е прав... може би и разбираемо, все пак е и доста по-голям от мен и някак се примирих.
След като мина тази половин година, точно тогава отново бяхме скарани и не си бяхме писали от седмици, разбрах от една приятелка, благодарение на която се запозахме всъщност с него, че се е прибрал в България. С нея си е писал доста тогава... а за мен не се е сещал, въпреки че го чакам от толкова време и го чаках с нетърпение... в един хубав момент ми писа че си е дошъл, излязохме. Бяхме заедно около седмица, след което отново се скарахме... като в порочен кръг. Когато се скараме той много вика и доста избухва, дори се е държал грубо на моменти и ме е обиждал. Казвал ми е че трябва да си заслужа уважението.
След този период се разделихме за около два месеца.... аз го потърсих няколко пъти, тъй като може би и аз съм имала вина... може би на моменти съм драматизирала, но никога не е било с цел да го нараня, а защото усещах студенината му. Така и не пожела да излезем в този период и не ме е и търсил. Тогава прецених че си губя времето и че и аз заслужавам да съм щастлива.. беше ми много тежко, не спирах да мисля за него. Започнах да излизам с друго момче, дори повече с цел за да го забравя, но не исках и да наранявам въпросното момче, затова реших че искам да съм сама.
През този период започнах и работа по специалността.... усещах че имам доста повече отговорности и че трябва да съм силна. Тогава в един хубав момент въпросният пак ме потърси, естествено писа ми, той никога няма да се сети да ми звънне или каквото и да било. Каза ми че и той не може да ме забрави и че има голяма вина за случилото се.... с времето започнахме пак да излизаме, сякаш нищо не се беше случило до преди това. Той вече се беше върнал в България и каза че е намерил работа тук и съответно нещата ни потръгнаха и този път сякаш вече беше нормална връзка.
За съжаление обаче характерът не се променя... с течение на времето е избухвал много пъти от нищото, за нищо. Не ме е запознавал с приятелите му. След доста настояване ме запозна с техните, и аз го запознах с нашите, въпреки че той не изгаряше от желание и се държа супер студено вкъщи с нашите, цяла вечер си беше на телефона и не обели почти дума. Спомням си и един път, когато ме помоли да го закарам до летището да посрещне свой приятел, но мен не ме покани. Бях адски обидена и все си казвах, че може би си имат някакви приказки, и може би мисли че ще ми е скучно. Не качва снимки с мен, сякаш съм инкогнито за приятелите му и изобщо средата му. Аз пък много се дразнех от този факт, тъй като според мен е нормално като се гордееш с човека до теб и го обичаш, да искаш и да го показваш и да го запознаваш с приятелите си... както и да е, и с това се примирих. Когато не бяхме заедно обаче е имало периоди да искам да ми обърне повече внимание, да ми звънне, той никога не се сеща и съответно аз се дразнех и започвах на въпреки, при което той ме изкарваше ненормална, натоварваща, обсебваща и какво ли не.
Последният път чашата преля, когато след поредната му лоша проява, след която просто исках да излезем и да се сдобрим, да ме прегърне и да ми се извини, той направи точно обратното. Заряза ме в момент, в който ми е най-тежко, тъй като ми предстои дипломиране и работата.... започна да ми говори за развитие, как съм била искала да се развивам, че нямало да позволява някакви си роднини да идвали и да му лигавят децата всеки ден... в следващия момент просто се разхождахме в парка и аз както си говоря спокойно и се опитвам да комуникирам и да се разберем, той ми се извика пред всички да съм си гледала работата и просто ме заряза и хвана нанякъде. Аз си тръгнах към колата и след половин час ходене той ме настигна и ми се извини, каза ми да сме се разделили с добро.... не бях спала няколко нощи след това.... не мога да разбера как след толкова време, в което сме заедно и всичко беше започнало да потръгва, ме заряза в най-тежкия за мен момент. Опитвах се да стопля сърцето му, и пренебрехвах себе си доста пъти, много сме говорили и за бъдещето, той знаеше много добре че и аз искам да замина и да потърся работа в чужбина и да сме заедно. И за деца сме говорили, за семейство.
Реално това се случи сега преди три седмици... и аз все още съм много объркана, писахме си от тогава, обясни ми че много съм му липсвала и искал да съм добре и да не страдам, че чувствал огромна празнина в себе си... но как да му простя това унижение в парка и всичките пъти, в които твърди че го натоварвам. Сякаш всичко е нормално, когато сме в добри отношения, и двамата сме много щастливи, не знам, наистина ли аз преувеличавам на моменти, прекалено много го насилвам ли за някакви неща, не знам.... но и той е много груб, когато е ядосан и ме провокира. Всеки път той давал много, аз нищо не съм била давала. А реално не е така. И като е бил болен съм ходила по никое време да се грижа за него като малко дете, и той ме е съпортвал в много моменти, не отричам, но защо тогава позволава всичко това да се случва? Той ли е много студен, може би разликата в годините, не знам.... И той е твърдял че отдавна не му се е случвало да се привърже толкова към някого, на мен също, а всъщност какво се случва... непрекъснати кавги, обиди, аз плача, той вика... не мога да намеря изход. А определено го обикнах... и вече не знам какво да направя.
Ще се радвам и на някой друг съвет, на някоя различна гледна точка, за което съм изключително благодарна предварително и съжалявам ако съм изпаднала в подробности.
Виж целия пост
Въпреки че многократно съм говорила и с роднини и с приятели на тази тема, споделяла съм много, но тази болка вътре в мен не отминава.... реших да споделя и тук..
Преди две години започнах да излизам с един човек, бяхме се запознали доста преди това и някак с времето той беше много търпелив, затова просто реших да му дам шанс. Рядко се влюбвам, но когато се случи, наистин е адски силно. Аз съм на 25г. , той е на 37г. .... когато започнахме да излизаме се беше прибрал за кратко в България, иначе живееше в чужбина. Срещите ни същата година бяха доста малко, тъй като той си идваше и си тръгваше. Реално през повечето време си пишехме и се чувахме. След това настъпи един дълъг период от около половин година, в която не се беше прибирал. Той много държеше да отида при него, макар и само за почивка, тъй като не беше мислил да се установява отново тук. Аз тогава и не работех. Уча тежка специалност и имах адски много грижи покрай университета. Нямах и средствата да отида, макар и само за почивка. Реално просто го чаках да се прибере, той също нямаше търпение. Доста рано започнаха и кавгите между нас. Някак почнах да усещам че той е студен на моменти, имало е дни, в които не ме търси, не ми звъни, а гледам качва си някакви сторита. Когато търсех внимание, много често ставаше така че го натоварвам и постоянно ми го казваше, че не са ме възпитали добре, че трябва да се науча да се контролирам и т.н. След няколко дни му минаваше и ми пишеше... но не променяше държанието си към мен. Той чете супер много, знае супер много...много често и сме се карали за неща, за които аз имам една гледна точка, той друга и никога не е отстъпвал, винаги държи той да е прав... може би и разбираемо, все пак е и доста по-голям от мен и някак се примирих.
След като мина тази половин година, точно тогава отново бяхме скарани и не си бяхме писали от седмици, разбрах от една приятелка, благодарение на която се запозахме всъщност с него, че се е прибрал в България. С нея си е писал доста тогава... а за мен не се е сещал, въпреки че го чакам от толкова време и го чаках с нетърпение... в един хубав момент ми писа че си е дошъл, излязохме. Бяхме заедно около седмица, след което отново се скарахме... като в порочен кръг. Когато се скараме той много вика и доста избухва, дори се е държал грубо на моменти и ме е обиждал. Казвал ми е че трябва да си заслужа уважението.
След този период се разделихме за около два месеца.... аз го потърсих няколко пъти, тъй като може би и аз съм имала вина... може би на моменти съм драматизирала, но никога не е било с цел да го нараня, а защото усещах студенината му. Така и не пожела да излезем в този период и не ме е и търсил. Тогава прецених че си губя времето и че и аз заслужавам да съм щастлива.. беше ми много тежко, не спирах да мисля за него. Започнах да излизам с друго момче, дори повече с цел за да го забравя, но не исках и да наранявам въпросното момче, затова реших че искам да съм сама.
През този период започнах и работа по специалността.... усещах че имам доста повече отговорности и че трябва да съм силна. Тогава в един хубав момент въпросният пак ме потърси, естествено писа ми, той никога няма да се сети да ми звънне или каквото и да било. Каза ми че и той не може да ме забрави и че има голяма вина за случилото се.... с времето започнахме пак да излизаме, сякаш нищо не се беше случило до преди това. Той вече се беше върнал в България и каза че е намерил работа тук и съответно нещата ни потръгнаха и този път сякаш вече беше нормална връзка.
За съжаление обаче характерът не се променя... с течение на времето е избухвал много пъти от нищото, за нищо. Не ме е запознавал с приятелите му. След доста настояване ме запозна с техните, и аз го запознах с нашите, въпреки че той не изгаряше от желание и се държа супер студено вкъщи с нашите, цяла вечер си беше на телефона и не обели почти дума. Спомням си и един път, когато ме помоли да го закарам до летището да посрещне свой приятел, но мен не ме покани. Бях адски обидена и все си казвах, че може би си имат някакви приказки, и може би мисли че ще ми е скучно. Не качва снимки с мен, сякаш съм инкогнито за приятелите му и изобщо средата му. Аз пък много се дразнех от този факт, тъй като според мен е нормално като се гордееш с човека до теб и го обичаш, да искаш и да го показваш и да го запознаваш с приятелите си... както и да е, и с това се примирих. Когато не бяхме заедно обаче е имало периоди да искам да ми обърне повече внимание, да ми звънне, той никога не се сеща и съответно аз се дразнех и започвах на въпреки, при което той ме изкарваше ненормална, натоварваща, обсебваща и какво ли не.
Последният път чашата преля, когато след поредната му лоша проява, след която просто исках да излезем и да се сдобрим, да ме прегърне и да ми се извини, той направи точно обратното. Заряза ме в момент, в който ми е най-тежко, тъй като ми предстои дипломиране и работата.... започна да ми говори за развитие, как съм била искала да се развивам, че нямало да позволява някакви си роднини да идвали и да му лигавят децата всеки ден... в следващия момент просто се разхождахме в парка и аз както си говоря спокойно и се опитвам да комуникирам и да се разберем, той ми се извика пред всички да съм си гледала работата и просто ме заряза и хвана нанякъде. Аз си тръгнах към колата и след половин час ходене той ме настигна и ми се извини, каза ми да сме се разделили с добро.... не бях спала няколко нощи след това.... не мога да разбера как след толкова време, в което сме заедно и всичко беше започнало да потръгва, ме заряза в най-тежкия за мен момент. Опитвах се да стопля сърцето му, и пренебрехвах себе си доста пъти, много сме говорили и за бъдещето, той знаеше много добре че и аз искам да замина и да потърся работа в чужбина и да сме заедно. И за деца сме говорили, за семейство.
Реално това се случи сега преди три седмици... и аз все още съм много объркана, писахме си от тогава, обясни ми че много съм му липсвала и искал да съм добре и да не страдам, че чувствал огромна празнина в себе си... но как да му простя това унижение в парка и всичките пъти, в които твърди че го натоварвам. Сякаш всичко е нормално, когато сме в добри отношения, и двамата сме много щастливи, не знам, наистина ли аз преувеличавам на моменти, прекалено много го насилвам ли за някакви неща, не знам.... но и той е много груб, когато е ядосан и ме провокира. Всеки път той давал много, аз нищо не съм била давала. А реално не е така. И като е бил болен съм ходила по никое време да се грижа за него като малко дете, и той ме е съпортвал в много моменти, не отричам, но защо тогава позволава всичко това да се случва? Той ли е много студен, може би разликата в годините, не знам.... И той е твърдял че отдавна не му се е случвало да се привърже толкова към някого, на мен също, а всъщност какво се случва... непрекъснати кавги, обиди, аз плача, той вика... не мога да намеря изход. А определено го обикнах... и вече не знам какво да направя.
Ще се радвам и на някой друг съвет, на някоя различна гледна точка, за което съм изключително благодарна предварително и съжалявам ако съм изпаднала в подробности.
