Но да започна от начало....
След като родих бях в нещо като депресия- всичко ме дразнеше,бях изплашена и много плачех.Детето имаше дни ,в които плачеше много и това ме вбесяваше-може би от безпомощност или ...незнам и аз как да го опиша, но се е случвало така да му се ядосам че да го "хвърля"на леглото или да го раздрусам или просто да седна и да плача с него
Мъжа ми в такива моменти е вземал детето и ме е оставял да се успокоя....и след това се чуствах толкова гузна....но всичко се повтаряше отново и отново
Детето растеше,и аз вместо да свиквам и да се нагаждам се дразнех все повече и повече....примерно:не мога да му сложа памперса,защото се върти и иска да си играе,не мога да го облека за да излезним навън,не иска да заспи в количката ,а се върти и мрънка....Все дребни неща ,но са ме докарвали до лудост
Крещяла съм му,раздрусвала съм го и това не само сега, а и като по-малък.Е чак да го ударя не се е стигало...но това не ме оправдава....
Всичко правех с единствената мисъл да не го разглезя, да не ми се качи на главага, да ме слуша.А детето ми не е лошо- не е плакало по цели нощи и ако се е случвало е било еднократно, може с часове сам да си играе и да ме остави сада си свърша работата....Когато започнах да го захранвам изпадах в бяс ако плюе или се окапе- е и това стана детето ми не се цапа изобщо и то от самото начало,но храненето за него май се оказа като мъчение.
Дали ще ме разберете,дали и ще ме осъзите-но винаги съм смятала че съм права....
Така сега за същинския проблем за мен...с това си поведение май съм го наплашила и той вместо да е привързан към мен като към майка,се страхува
С мъжа ми живеем самостоятелно,но родителите ни са наблизо-нашите са през 2 блока,а неговите са ни комшии.Това винаги ни е било удобно- винаги когато сме искали да излезем е имало кой да пази детето,всеки ден се е виждал с тях,но никога не съм прекалявала с това те да ми гледат детето....
Но сина ми е много привързан към бабите си,към дядовците също,но тях не вижда така често...като види някоя от тях и ...аз вече не съществувам,радва им се и ме забравя.Никога не съм имала проблем да го оставя и да отида да си свършеа някоя работа- никога не е плакал за мен,нито през ноща ,нито през деня
Това ще каже някой е страхотно- много е удобно,какво ме притеснява?
Ами това че май тях обича повече от мен,че на тях се усмихва като ги види,тича да ги гушне...а аз никога не съм изпитала това чуство Докато пиша и плача,защото за всичко съм си виновна аз самата....
Мъжа ми ме успокоява с това,че той по цял ден е с мен и просто не може да усети липсата ми,но на мен ми е много болно дори стигам до крайност и му забранявам да отива при баба или дято .Никога не е идвал при мен да се гушне ако се разплаче или падне,ако някоя баба е наблизо отива при нея....Толкова ми е мъчно...
Мислите ли че съм лоша майка,дали си го заслужавам....Винаги съм правела всичко уж за добро ,но на кого -на мен или на детето.Никога от нищо не съм го лишила,винаги съм се грижила както мога да е добре,да е правилно хранен,добре облечен,да има всичко необходимо;постоянно го водя на интерисни места,играя в градинките с него,занимавам го с всичко и по цял ден съм край него
А той как ми се отплаща- радва се на други ,а на мен....
Доста дълго стана
Просто имам нужда от съвет,от утеха и успокоение че не съм лоша майка.....
Имам нужда от съвет-как да накарам детето си да се привърже към мен,да усетя че ме обича....
Благодаря ви че прочетохте това