когато студ и сняг земята са сковали,
ще ви разкажем ний за змей един,
наричан просто - Никодим.
Таз приказка ще пишем със старание
аз, Сафо, , и моля - на вашето внимание-
представям ви Съкровищницата прекрасна,
поетеса, с мисъл ясна.
Тук каним всеки по душа поет
да завърти по някой друг куплет,
началото е дадено, така че,
очакваме поне едно другарче
************************
Вече празникът отмина,
почна новата година.
Никодимчо се събуди,
очи търка и се чуди -
що не взема аз шейната
и да ида във гората,
по големият баир,
ще се спускам аз без спир.
После вместо сладолед,
ще си близна малко лед.
Като всяко огнедишащо създание,
Никодимчо удостои с внимание,
впечатляващо количество от пухкавия бял снежец,
След което каза с вече дрезгавия си гласец :
“Бррррррр, вардаааааааа, писта дайте тукааа!!!”,
и с трите си опашки нервничко почука....
Божичко, какво направи Никодим?
Всичко се покри с гъст, белоснежен дим
И на всеки през ума му мина –
Няма друго – туй ще е лавинаааааааа!
В миг хукнаха децата напосоки,
Сред снежни преспи и гори високи,
И змеят ни игрив остана там самотен,
Отчаян, без приятели, сиротен,
Така минутката на ентусиазъм и липса на внимание,
Изпълни сърчицето му със отчаяние!