Откакто се роди Шош все мисля за живота си, за живота му. Все мисля за мен и тези от вас, които са загубили дете... Дори не смея да си представя, а надали и ще мога, каква е мъката. Това, знам, не подлежи на описание...
Ясно е, че Шош е всичкият смисъл на моя живот. Но когато го създадох, аз знаех, че животът е несъвършен (субективно определение, знам), че той е обречен да страда (повече или по-малко). Страх ме е, че нещо може да му се случи и знам, че ще ми се иска да не съм се била раждала, ако е най-лошото, че бих заменила цялото преживяно щастие, за да не съм се раждала самата аз! (да пази Господ)
Сигурно ви звуча като луда, защото хормоните би трябвало да са утихнали, но често се тормозя така, а вие тук знаете как се продължава напред! Не съм параноична, а само търся смисълът на живота - дано разберете лутането ми.
Използвам случая да изразя съпричастност и да ви кажа, че не сте сами в мъката си - има много други жени, които ви подкрепят в мислите си и скърбят искрено за рожбите ви!