Пиша накратко моята история, защото ме боли, защото не мога да разбера много неща... Защото моите приятели ме щадят и не ми казват всичко което мислят. А аз вече имам дете - то расте пред очите ми и немога да разбера моите родители как са могли да ме ...изоставят... макар да не е съвсем така:
Имам по-голяма сестра. Когато съм се родила тя е оставена при родителите на баща ми, а аз при родителите на майка ми.
А те.... войниклък, студентство, нова работа, може би купони..... И аз бях при баба и леля /сестрата на баба/ те бяха и майка и баща за мен.Поклон пред тях!!! Толкова обич и топлина ме изпълват, когато пиша за тях... Имах страхотно детство, много приятели и мнооооооооооооого любов..., но от бабите. Мама и тате живееха в друг град на 450 км. от мен при другата баба със сестра ми. От 4 годишна летях сама със самолет със стюардесите за да се видим за 5-6 дена.
Ноооооооооо баща ми ме игнорираше още тогава... гледала ме тъща му. Той я мразеше - сега мрази мен. Прави всичко възможно да помага на сестра ми/която обичам много/ , а с мен не говори и се мъчи да ни раздели.
Не дава на майка ми да идва в нас. Не се обажда да честити РД на сина ми. Не си говори с мен.
Боли ме. МНОГО МЕ БОЛИ!!!!!!!
толкова пъти съм опитвала да се оправи всичко. Да се съберем като нормално семейство.... Толкова много опити...., повярвайте много са. Но той ме игнорира, все едно не съм там. Една латерна, която се опитва да ме обезличи и изтрие.....
Не го мразех, бях го отписала от моя живот. Но след като станах майка /вече 4 години/
болката нарастна, вместо да намалее. Осъзнах и разбрах какво е да си родител.
Не ГО разбирам този мой баща.
Защо го имам, когато толкова хора на моята възраст си искат бащите, а .....тях ги няма. ЗАЩО????????? Незнам защо пиша всичко това. С 20 изречения не се описва цял един живот. Но много ми е мъчно и с всеки изминал ден става по-тежко....