Здравейте, мили момичета!
Простете, че влизам в темата като гост.
На 28 години съм. Настоящата ми връзка е от 7 години. Винаги сме живеели заедно - първоначално в Студентски град, след това – той си купи апартамент и се преместихме там.
Той е изключително грижовен, много мил с мен, с родителите ми също. Многобройни са пътите, в които ми е доказвал колко много ме обича, многократно, всеки ден... Изключително ме подкрепя във всичко, възхищава ми се. Той беше първият, който започна да чертае планове за общото ни бъдеще и до днес не го поставя под съмнение.
Аз винаги съм знаела, че не е голямата ми любов. Още от самото начало. Отношението му към мен, това, че всеки ден - не с думи, а с действия - ми доказваше колко много означавам за него ме задържаха. Непоколебимата му увереност в това колко ме обича винаги ме е карало да се възхищавам от него и да си казвам, че съм истинска щастливка, задето съм срещнала този човек.
Наближава времето, в което трябва да реша окончателно и веднъж завинаги дали искам да прекарам живота си с този човек. Това, което ме плаши и което ясно осъзнавам е, че го обичам по-скоро с разума, отколкото със сърцето си. Привързана съм към него, той е най-близкият ми човек, но... Липсва ми цялостно усещане за допълване.
Знам, че ако се омъжа за него и създадем семейство, ще живея спокойна и обгрижвана, както досега. Но аз така и не успях да изживея голяма, разтърсваща любов. Нито една. Страхувам се, че, рано или късно, тя ще ме връхлети и няма да мога да й устоя. И тогава ще го нараня жестоко. Себе си също.
Той се познава с всичките ми роднини и те го възприемат като част от семейството ни. Харесват го. Дълго време отлагах запознанството на родителите ни, защото терзанията ми не са от вчера. Миналото лято склоних, след изключително силен натиск от страна на майка му и баща му. Това ме обърка още повече, тъй като у мен остана усещането, че нещата се случват извън мен и въпреки моето желание. Като че не аз решавам какво да се случи с живота ми.
Може би съм твърде слабохарактерна и отлагам логичния край на нашата връзка.
Може би съм глупачка, която не оценява това, което има.
Много съм объркана! Знам, че сама трябва да намеря отговора, но ще бъда изключително благодарна на всяка от вас, която се включи със съвет!
Виж целия пост
Простете, че влизам в темата като гост.
На 28 години съм. Настоящата ми връзка е от 7 години. Винаги сме живеели заедно - първоначално в Студентски град, след това – той си купи апартамент и се преместихме там.
Той е изключително грижовен, много мил с мен, с родителите ми също. Многобройни са пътите, в които ми е доказвал колко много ме обича, многократно, всеки ден... Изключително ме подкрепя във всичко, възхищава ми се. Той беше първият, който започна да чертае планове за общото ни бъдеще и до днес не го поставя под съмнение.
Аз винаги съм знаела, че не е голямата ми любов. Още от самото начало. Отношението му към мен, това, че всеки ден - не с думи, а с действия - ми доказваше колко много означавам за него ме задържаха. Непоколебимата му увереност в това колко ме обича винаги ме е карало да се възхищавам от него и да си казвам, че съм истинска щастливка, задето съм срещнала този човек.
Наближава времето, в което трябва да реша окончателно и веднъж завинаги дали искам да прекарам живота си с този човек. Това, което ме плаши и което ясно осъзнавам е, че го обичам по-скоро с разума, отколкото със сърцето си. Привързана съм към него, той е най-близкият ми човек, но... Липсва ми цялостно усещане за допълване.
Знам, че ако се омъжа за него и създадем семейство, ще живея спокойна и обгрижвана, както досега. Но аз така и не успях да изживея голяма, разтърсваща любов. Нито една. Страхувам се, че, рано или късно, тя ще ме връхлети и няма да мога да й устоя. И тогава ще го нараня жестоко. Себе си също.
Той се познава с всичките ми роднини и те го възприемат като част от семейството ни. Харесват го. Дълго време отлагах запознанството на родителите ни, защото терзанията ми не са от вчера. Миналото лято склоних, след изключително силен натиск от страна на майка му и баща му. Това ме обърка още повече, тъй като у мен остана усещането, че нещата се случват извън мен и въпреки моето желание. Като че не аз решавам какво да се случи с живота ми.
Може би съм твърде слабохарактерна и отлагам логичния край на нашата връзка.
Може би съм глупачка, която не оценява това, което има.
Много съм объркана! Знам, че сама трябва да намеря отговора, но ще бъда изключително благодарна на всяка от вас, която се включи със съвет!
Ама явно хора разни. Където 7, там и 17 години. Аз и 7 дена не бих... 
И добре си помисли какво точно искаш,защото не всеки ден срещаш мъж ,който да те обича 
.