Защо сме различни?

Страхотна тема, силна и разтърсваща, провокираща дълбоки емоции и размисли, с много хубава дискусия, с много и шарени мнения, и най-вече с толерантност към различните гледни точки.

Много съм щастлива да ви чета 

 

Miraeta  
Аз мнгого добре знам, че ние сме "рядък случай", но това за миналото на съпруга ми го написах заради епитета "завършените егоисти". Защото от хилядите страници, прочетени тук, имам своето си усещане, че има и доста други хора, които са преживели тежки моменти в живота си, от които са излезли с достойнство и които за дълго време са ги изкарали от релси и са ги накарали да се борят с много неща, извън репродуктивните проблеми и стремежите за чисто личностна реализация във всякакъв аспект.

Колкото до борбата на съпруга ми с болката че не може да има собствено дете.... Не сме говорили по темата, но знам какво беше отношението му преди много години, още преди да решим ние да правим опити за бебе. Веднъж обсъждахме развода на наши познати. Беше се доказало, че жената не може да има деца и това беше поводът за раздяла. Тогава аз подхвърлих (в друга тема съм споменавала, че отдавна живея с нагласата за осиновяване): "Ами защо ли не си осиновят дете?" Отговорът на мъжа ми беше: "Абе друго си е като сам си го направиш".
Признавам, че Магьосникът ме накара дълбоко да се замисля по въпроса.

Благодаря на Магьосника за темата!
Благодаря на Мираета, че избистри образа ми!
Надявам се всички ние да се справим с болките и терзанията си.
През тези два дни на размисъл, установих, че имам една рана по-малко, свързана с осиновяването, за сметка на други, разбира се!

Хубав уикенд на всички!

дълго четох четох и си мислех какво всъщност се е случило в моята душа, чудих се дали да пиша и дали съм готова да споделя всичко.
.... ще пиша само за себе си, при мен за първи път идеята за осиновяване се прокрадна твърде рано, преди още идеята за семейство и съпруг, някак вътре в себе си знаех че това е решение, към онзи момент дори самата не знаех на какво, но си беше някакво вътрешно усещане. Имах време да приема това усещане, макар първоначално да го бях погребала навътре в душата си. Действително беше шокираща диагнозата и дълго време не можех да свикна с идеята, не че няма да имам дете, а че няма да мога да родя дете, това беше много по-болезнено към онзи момент. Тогава в главата ми звучеше един стих " болка е когато ставаш девойка, болка е когато ставаш жена, болка е когато ставаш майка, но най-голямата болка е, ако не си изпитала всички тези болки до една" /не цитирам съвсем точно/, но тази мисъл не ми даваше покой, тогава свързвах някак си тази последна болка с раждането на дете, днес знам че съм изпитала и болката да бъда майка, да страдам за детето си, да се притеснявам когато е болно, да ми се подкосяват краката, когато падне. Може би тогава е било твърде рано да го приема, а може би не, просто е трябвало да извървя този път, факт е обаче че не само това беше болката която изпитвах, а болката, че съм жена на 23 -24, с диагноза на 50 годишна, и това ме караше да се чувствам половин човек, може би по-точно - половин жена. Някак си в един момент дадох възможност на онова старо свое вътрешно усещане да се появи, отърсих се и разбрах, че не просто искам да родя дете, не това е точното ми желание, а неистово искам да бъда майка и нямаше значение начина по коййто това ще стане. Тъкмо си бяхме взели куче, и макар в мен да се надигаше въпроса "а дали ще мога да обичам безрезервно това дете?", поглеждах животинчето свило се до мен  и си казвах" ами аз давам цялата си любов на едно животно, защо да не мога да обичам едно дете" ,  тогава към онзи момент мъжът ми също узря за тази идея, може би това ми помогна, а като се върна назад  и премисля станалото, може би чаках точно това - да стане той готов за това решение. Стана ми някак леко на душата, може би се помирих със себе си, приех се такава каквато съм и реших че е време да продължа напред.
Безкрайно много обичам детето си, и си повтарям всичко си е струвало, не съжалявам за нито една проронена сълза, защото това е трябвало да стане, за да срещна моето дете. Ако всичко това е един океан и на отсрещния бряг ме чака моят син, готова съм отново да се хвърля в него.
Та в този ред на мисли - приемам тази болка, но знам че съм я преживяла и  се надявам да съм се излекувала и да съм продължила напред, защото сега нея я няма, не се чувствам ощетена по никакъв начин, ами че аз имамнай-страхотното дете. Ако съжалявам, че не аз съм рожденната майка на моето дете, то е защото страшно много бих искала да мога да спестя неговата болка, бих искала той да не страда никога ...........
не се чувствам специална, никога не съм се чувствала такава, аз съм човек имам своята индивидуалност, но не съм специална поради факта на осиновяването,  не искам специално отношение, аз съм просто жена която има своето страхотно семейство, иска да помогне на детето си да расте щастливо и обичано. Специално обаче е моето дете за мен, именно защото е моето дете.
хубава тема  или поне хубавото е че ме накара да се поровя в душата си, а сега отивам да дам огромна прегръдка на сина си

Изпитвам облекчение, че не ми се наложи да раждам. Звучи навярно странно. От дете си спомням игрите на раждане на бебе със съседското дете. Аз все умирах когато раждах.

Възраст на осиновяване
Осиновихме и двамата  на 37г след 13 години неуспешни опити да имаме биологично дете.
Време на размисъл имах 1месец. Благодаря на съпружеското тяло че не ми даде повече време.
През всички тези години на бездетие не съм усещала в какъв егоист се превръщам. Как заради моята нужда да бъда майка съм задгърбила всичко и не съм попитала дори човека до себе си как се чувства и какво всъщност иска той. Когато ни беше предложено дете за осиновяване и разбрах  че моят подреден  еднообразен и егоистичен живот се променя и завърта с 360 градуса и от тук нататък аз ще се грижа и нося отговорност за някой друг. Че вече ще бъда майка. Мисля че тогава дойде и осъзнаването.
Травми (решени и нерешени проблеми)
Травмата е голяма а проблема си остава нерешен. Губи ми се времето от първата до последната бременност. То опити то резултат то загуба и всичко отначало. Живота ти удря шамара а ти полагаш и другата буза. Чувствала съм се ужасно загубена непълноценна.
Мисля че много от нас са си задавали въпросите
еди коя си се скъса от аборти и пак бременна
тези си захвърлят децата по казаните и господ после пак им дава дете
и мн.др подобни
Е това е болката и травмата
Какво се случва след осиновяването?
Успокоена да. Завършена не се чувствам. Да майка съм но си задавам и въпроса добра майка ли съм  ще успея ли от тази малка и непокорна госпожица да направя добър човек.
|Различни сме
Различни сме. По начина по който са дошли децата в нашия живот.

Бих дала всичко на света
да бях родила моята дъщеря и да не ми се губят тези първи 5 месеца
да не ми се налага след време да и обеснявам какво БМ
да не ми се налага на всеки нахален познат да отговарям че щъркелят е донесъл бебето или че съм я намерила на пътя
да не оправдавам всяка нейна грешка с осиновяването
Ей за това сме различни

kali  твоятя история  е точно като моята с една разлика че аз все още си нямам детенце и че   понякога все още изпитвам болка. трудно се преодолява това и съм благодарна на съпругами че е до мен и че бе човека който ме накара да се изправя и да продалжа на пред .
аз лично харесвам темата и не мисля че нещо публикувано във форума би ме накарало да променя решението си да си осиновя дете а тъкмо обратното защото от тук сам научила толкова много ,мамите тук сами вдъхвали кураж който дори най добрите ми приятелки не могат.тук мога да споделя и да намеря подкрепа и разбиране от хора които са минали по този път  .радвам се че мога да споделя болката си ,защото понякога човек има нужда да я каже .мисля си че болката ми ще изчезне веднага когато си осиновим дете защото само това ни липсва за да ни направи напълно пълноцени и щастливи

Я гледай ти! Поздравления!   И да не се похвалиш досега, че си многодетна майка!?

Темата е  интересна- и трудна и провокираща: все предпоставки за духовно израстватне... Поради неадекватното време, в което успявам да стигна до форума друг път ще се включа с мнение по темата...

Сега към поздравленията си към Маймуна искам само да добавя, че Маг ми липсваше, че съм му признателна за подкрепата  му едно време, когато бяха най-силните ми емоции покрай сдобиването ми с дете...

Намирам го променен: от постовете му разбирам, че е свършил голяма личностна работа за себе си. Това е нелесен; бих казала мъчителен процес, изискващ човек да признае много отричани неща пред себе си... Знам, че прозренията,  до които Маг е достигнал са му помогнали да разбере много неща в себе си и за себе си. И понеже променяйки се,  в същото време онази част от него, която е настроена да помага на другите непроменено иска да им  помогне и сега -да стигнат до края на мъчителния път без да го вървят или прибягвайки по него...
 Но... МагОз, на човек насила можеш да вземеш, но насила не можеш да дадеш!
Хората са различни- и по предистория и по начин, по който възприемат и преживяват нещата. И прав е мъдрия, който беше казал приблизително: "Нещата са не това, което се е случило, а начина, по който го възприемаме и преживяваме..."
И в този контекст-Да, ние сме различни! Но не защото сме осиновители, а защото всеки е уникален като житейска предистория, настояща житейска ситуация и начин на възприемане на заобикалящият ни свят ...

Затова аз вярвам на всички ония, които не изпитват чувство за болка, за загуба, травма, драматизъм... И това не е поради отричане, а поради различният начин, по който различните хора възприемат едно и също събитие... Защото освен защитния механизъм Отричане има и този на сублимацията...

Мразя да слагам емотикони като отговор или израз на съгласие, на одобрение...
Но след такива искрени и именно затова, силни думи, защото са преживяни... те обзема тишина. 

Различни сме. И си приличаме.  В различията и приликите, хора сме, не скали.

Цяла нощ ми се върти това изречение в главата и се чудя как да отговоря, без да прозвучи като лична нападка. Все пак, много е важно:
мила моя , ами ако болката не изчезне? Ако не станете моментално пълноценни и щастлливи? Чия ще е вината и отговорността?
Едно дете не може да ни НАПРАВИ пълноценни и щастливи. За детето това е непосилна задача.
Щастието и удовлетвореността от живота са наша лична отговорност. Мисля, че това има предвид и Маг с тази тема: трябва да се справим с нашите си болки, за да могат децата ни да намерят своето щастие. Не нашето.


Дар, писали сме едновременно

 

Ние май казваме едно и също с теб.
Тази болка по-скоро ти е неприсъща, напълно ти вярвам, имаш си други.
Но останалите няма как да гадаят от каква позиция гледаш и как категорично болка нямаш. Единици помнят старите истории на всеки .
Та като споделяш като една от мамите, е редно да се има предвид от каква позиция.

Нямам нищо лично към теб.
Към позицията на децата, родени от същия  родител след изоставеното дете, съм чувствителна и съм убедена, че те имат малко общо с гледната точка на родител, станал такъв след осиновяване.

Аз като коментирам ин-витро с анонимен донор винаги казавам, в каква позиция съм (на човек, порастнал и оформен с неизвестна био-самоличност), защото не би било редно да натоварвам хората с мнение, без да става ясно от кого е. Тази дълбоко лична и деликатна материя изисква максимум яснота.


 

Извини ме, но след безумните ти юридически бисери иде ред на философски такива.

Сублимация:
 "
Сублимация — в теории Фрейда это отклонение энергии сексуальных влечений от их прямой цели получения удовольствия и продолжения рода и направление ее к несексуальным целям. Таким образом, сублимация есть переключение нерастраченной сексуальной энергии на какую-либо другую деятельность. Например, творчество.

По Фрейду, способностью к сублимации обладают все животные. Но при этом многие из них обладают ей лишь в незначительной степени.

Сублимация представляет собой защитный механизм, способствующий выходу сексуальной энергии и предостерегающий человека от психических расстройств. Механизм сублимации может трансформировать нежелательные, травмирующие и негативные переживания в различные виды конструктивной и востребованной деятельности и поведение. Сублимацию следует рассматривать как наиболее эффективную психологическую защиту."

А ако наистина иде реч за сублимация, то и примера не ти е на място. Сублимация наричат трансформирането  на негативни преживявания в конструктивна дейност и поведение, а ти я даваш като пример за липсата на такива преживявания.

А по повод на : "Нещата са не това, което се е случило, а начина, по който го възприемаме и преживяваме..." . Прав е мъдрецът, но като иде реч за смърт на дете, на майка  (както е при изоставянето на бебе от майката) за мен лично е невярно.

Ти би ли минала в съседния форум да го кажеш на мамите, загубили деца ?????????????????????????? И там ли нещата не са това, което се е случило ????
А защо така бойко натрапваш това твърдение на децата, преживели смъртта на мама, пък била тя и най-калпавата мама на света ?

С какво толкова те дразним ?

Моля за извинение всички останали за големината на шрифта.

 Мiraaaa,

Иска ми се нещо много топло и хубаво да ти напиша, но май не успявам.

По повод на :"
 Да майка съм но си задавам и въпроса добра майка ли съм  ще успея ли от тази малка и непокорна госпожица да направя добър човек. "


Тя по аксиома не е лош човек, че ти да си натоварена с тежката задача да минеш труден път, че да я направиш добър човек.   Тямного скоро толкова ще заприлича на теб и така ще те копира ...
 
По повод на :

"да не оправдавам всяка нейна грешка с осиновяването..."



Оправдаване на грешки би било   ако детето три нощи купонясва по дискотеки, дните проспива удома, не ходи на училище, а на четвъртия ти пращаш бележка, че отсъствията са по семейни причини, уж сте пътували и т.н., та да не пострада детето, понеже то милото осиновено. Е това е пример за глупаво извиняване и за наличието на грешки у детето.
Но ако при равни други условия има осезаеми разлики или ти нещо усетиш и взимаш адекватни мерки, то по никакъв начин не значи, че оправдаваш  грешки с ос-то. Имаше скоро тема от една мама за огромен диапазон между оценките в спокойно и в шеметно състояние на детето и тя беше взела мерки.  Това не е глезене и не е оправдаване, а наблюдение и усет.
Детето си е твое и кога какво прави ти най-добре би усетила. Ако можех бих дала на всички мами увереност, че те са най-близо до децата си и най-добре ги познават.


За другите ти мисли съм само зрител и нищо не мога да кажа, освен