Защо сме различни?

Различието ми не е в това как съм станала майка, а изобщо. Точно тук не се чувствам различна. Може би затова не ми се пише в нашите деца, или при близнаците. Защото там се чувствам различна. Тук ми е като сред свои.
Не ми се ще децата ми да се белязват като различни, в смисъл некачествени. И не защото за мен те са съвършени, а защото като всеки човек са уникални и независимо от житейския им път и лична история те имат право да се чувстват различни в своята уникалност, а не като "етикирани" с негативни прогнози за некачествен генетичен ... Това ме ядосва. Точно такова усещане за различие, такъв намек за различност ме дразни.
Опитвах се да "вляза" в темата. Да открия своя травма от това, че не съм създала живот в собствената си утроба и не успях. За жени като мен има прекрасни думички. От традициите на нашия фолклор. Между другото съм чувала и реплики по темата - какво било да почувстваш живот да се създава. Не зная защо това не ми липсва. Цяла година ми беше важно. После важно ми беше да имам бебе, а не да съм бременна. А след това всичко важно си беше на мястото.
Аз лично се чувствам различна, защото успявам да се чувствам щастлива с това, което имам, без значение какво нямам.

Нямаш травма, защото не си забраняваш да имаш, ако евентуално почука на вратата. Защото си приела нещата и живееш.

А  по повод на това, че някой си мислел, че не си наясно с това "какво било да почувстваш живот да се създава".
Ами наясно си с повече от това как се създава, а именно с това как отписан вече веднъж живот започва отново да се създава.

Един пример за това ми е пред очите:
Едно от децата ми беше импулсивно и устремно учено от една любителка- пианистка в детската градина как се свири на пиано. Искаше по 1 лев на урок. Не се шегувам, тя и без това там си работеше и в работно време го учеше. Та след 7 месеца такива активни "уроци" после истински детски музикален педагог година и половина го отучва от това "свирене", та разбрах второто колко е по-трудно от първото. 

ОК. На бързо за незнаещите, толкова интригуващата ми позиция:
Растях дете обгърнато с внимание, "нормално семейство" - тати, мама и аз. Ожених се, забременях извънматочно, отстраниха ми едната тръба, след време осинових момиченце на 4 месеца по стария закон. Майка ми стана тревожна и неузнаваема, странно за мен. След 5-6 месеца на вратата се позвъни... Беше брат ми. Дете на мама, когато е била много млада, без подкрепа. Баща ми винаги е знаел за него, даже са ходили тайно да го гледат, когато си играе. Питал е майка ми: "искаш ли да го вземем", майка ми е била категорична, че нямат най-малкото морално право да си го помислят. Когато съм станала голяма баща ми е искал да ми каже, майка не се е решила. Това е. Баща ми почина, сдобих се с дъщеря, брат ми се появи, майка ми за известно време беше ни жива, ни умряла /каза ми, че не е минало ден през тези 40 години, да не се моли за него/. Сега брат ми идва често у нас, не само сам, понякога и с цялото си семейство. Голямата ми трагедия беше, че трябва да кажа на дъщеря си /когато попита, разбира се/ кой точно е той, от къде се е появил, защо, как... Потърсих помощ във форума, Miraetta не ми даде нито един съвет или отговор на въпросите ми, а започна да анализира мен и мойто светоусещане. Ако някой друг се вълнува толкова много от личността ми мога да копирам анализите от личните ми съобщения от нея. Нито дума по въпроса който ме тормозеше. Това са тайнствените болки, рани и травми, за които говори Miraetta. Съмнявам се, че на някой му пука, тази тема не за мен /извинявай Маг/, но след като се повтори няколко пъти реших да обясня.
Miraetta, не съм дама с интелекта, който смяташ. По-скоро съм нискообразована хулиганка, ама съм готина и скромна . Виж пак заглавието и първия пост, никъде няма "права ли е кльомба и защо не е".
Повтарям: Темата е страхотна и ме вкара в размисли.
Чувствам се добре в кожата си и в живота си и не изпитвам угризения от това.
Имам страхове и мании /в следствие на прочетеното по въпроса/, относно детето, водих я на психолог - най-готината дама на света, професорка, преподавала на пишещите психолози във форума и си мислих да отворя тема за това, но май се отказах.

Мисля, че всеки, който има някакви терзания трябва да потърси адекватна помощ, а не да се опитва да рови сам или под ръководството на "аматьори-специалисти".

В личната ни кореспонденция ти отговорих на всички въпроси, които ти ми зададе, и то много обстойно и добросъвестно.
Не претендирам да са ти харесали отговорите, но бяха на всички въпроси и бях добросъвестна и искрена.

Той не е изнасилвач-рецидивист. Кое за теб прави  толкова трагично и заплашително евентуалното научаване от детето ти той кой е? Аз отговарям на въпроса (само наум, няма да го напиша), но е важно ти да си отговориш. Аз не мога да дам съвет, защото не виждам нищо заплашително за детето ти, за теб виждам и ти имаш нужда от помощ.

А с какво на него му става по-леко от абсурда, в който го е навряла майка ти, от това, че тя 40 години си спомняла и се молила за него. В момента, в който погледнеш отвъд камбанарията на майка ти, ще ти стане неподозирано лесно и леко по повод на това, какво да обясниш на детето. Дори описанията са ти аргументи в извинение на майка ти без никой да я напада ("когато е била много млада, без подкрепа" , тя казвала, че "нямала морално право " и т.н.), а за него има пълна празнота. Нищо негативно директно не казваш, но с присъствието си той ти създаде неподозирани проблеми. Той е в унизителна и болезнена позиция, завинаги ще е изгнанник, принуден да обяснява защо ви е търсил и намерил (добре звучащи аргументи - да не би децата да се оженят за роднини и пр.),  за никого от възрастните участници няма безболезнен и правилен изход.
Искрена съм до болка. Повече няма да продължавам.

За жалост професионалисти по темата у нас са единици. Години наред психолози и лекари у нас не са обучавани по тези въпроси. Считало се е, че не същуствува проблем. На много хора се дават медикаменти без да се говори професионално с тях.
Теа  е подарък за всички нас.

Маг, извинявай, че в твоята тема ще кажа последващите неща, които не са по зададеното от теб! Но ми се  вижда несвързано извинявай за метафората- някъде да се разсмърди и да се ходи на друго място да се обяснява защо еди къде си смърди… И после куп четящи да питат: “Ама всъщност къде, кой и защо се е…”
------------

Мира, нямам друго обяснение за персоналната ти агресия към мен освен, че се чувстваш пренебрегната от факта, че досега съм подминавала с мълчание хапливите ти коментари…
Правя единствен компромис да ти се хвана на хорото- просто премина всякакви граници на добрия тон при изразяване на мнение.

Хайде сега да приложа коментара си към няколко от твоите гневни съждения:

Благодаря ти за труда да поднесеш дифиницията на широката аудитория (въпреки, че тя е достатъчно интелигентна да си я издири, ако й е необходима)!


Анджек Мира, доколкото е имало негативни преживявания психичният апарат на съответните хора ги е трансформирал (Ерго тях вече ги няма-превърнали са се в друг вид преживявания), така, че те да са градивни, а не деструктивни за личността (и обществото).

Твоите тълкувания по изказването ми са бисерни, защото се опитваш да бъдеш “експерт” в чужда за теб професионална област на компетенции!

Колкото до:
Не мога да извиня (макар, че изобщо не иде реч за такъв акт) някой, който атакува злостно друг, който не го е обидил по никакъв начин. Мога да разбера поведението ти и на никого не пожелавам да носи в себе си урагана от емоции, които ти носиш в себе си и системно избиват навън!

Неясната генерилизация ”безумни юридически бисери” визира (вероятно) пуснати от мен теми, касаещи получаването на еднократната помощ за раждане при осиновяване на дете!?

Онова, което е отбелязано там по отношение на закони, членове, алинеи и пр. неща от ТВОЯТА МАТЕРИЯ е формулирано от твои колеги (както съм посочила и на место): уважаван и авторитетен в средите Ви доктор по право и от съдебния колектив отсъдил резултата от делото, което водих срещу една регидна система!

Защото главният “юридически бисер” дефакто е, че два различни съдебни състава от един и същ съд отсъдиха напълно противоположно по два НАПЪЛНО ИШДЕНТИЧНИ КАЗУСА! Това показа, че ЗАКОН, ПО КОЙТО ОТСЪЖДАТЕ е насъвършен и позволява да се осъжда и тако и вако.

Аз спечелих делото! Факт! Отсъдиха го твои колеги!

Отделих от времето си за да опиша как се стигна дотам- един съд да признае едно осиновено дете за равноправно на останалите! Идеята и целта ми беше опитът ми да е в помощ на вървящите след мен по същия път осиновители. (Тук си приличаме с Мяга- исках да им спестя време, лутане и усилия).
Мира,никъде няма и не можеш да посочиш амбиция аз да тълкувам и да си “го” меря с юристи! Толкова по въпроса за “бисерите”!

А това, което си изкрещяла е твойта болка! Ако кажа, че искрено ти съчувствам за нея ще е истина! Но доколкото те познавам от постингите ти знам, че това ще те вбеси!...
 Да, бебето (както наричаш една значителна част от себе си) в теб е много наранено и изстрадало! И като че никой не може да го утеши, а онея, които успяват е за кратко!...

Порасналата твоя част обаче би било добре да не забравя за етиката в междучовешките контакти. Ако се придържаш към нея не би си позволила да подчиниш нечие изказване на свои си тези, изкелифенчвайки и деформирайки го до неузнаваемост:

 
В изказването ми изобщо не идеше реч за децата, възприели  като смърт ранното предателство на родилите ги жени. Ставаше въпрос за преживяванията НА ОСИНОВИТЕЛКИТЕ (в частност на ОСИВНОВИТЕЛЯ, задал темата); за различното време и начин, по който различни хора преработват близки или подобни събития в живота им.
И това обсъждане тече на форумното пространство очертано ЗА ОСИНОВИТЕЛИТЕ. Смятам, че делението осиновени, осиновители е некоректно, но натъртвам последната дума от предходното изречение, защото Мира, Вие осиновените поискахте своето пространство и пожелахте то да си е за обсъждане на Вашите специфични преживявания.
 Както Вие четете на “наша” територия и ние четем “на Ваша”. Но не съм си позволявала да взимам отношение на Вашата именно защото зачитам Вашият избор и граници!

Така че! Ако исках :
"...така бойко “ да натрапЯ” това твърдение на децата, преживели смъртта на мама…"



Щях да им го напиша там където те четат, пишат и споделят най-съкровените си и автентични преживявания!

Накрая ще ти прошепна нещо тиихичко Мира: Ти имаш усещането за ранна смърт в душата си! И то те тормози с години и те прави много гневна! Аз се върнах от там - от смъртта и това не ме разруши (както направи с много хора , преживяли подобен на моя инцидент). Онова, което загубих тогава, задгърбвайки смъртта ми послужи като трамплин да се отблъсна и да продължа напред по градивен начин-за мен и за много други по пътя ми!


Таа Мира, където и каквото съм казала е добре премерено, проверено през личния ми преживелищен опит и съобразено с изискванията на професионалната ми етика. Имам много какво да ти кажа, но то ще бъде по-ценно за теб, когато сама стигнеш до него!

Занапред имам намерение да НЕ отделям повече от времето за да се изяснявам с теб! Животът е кратък!
 

Силни думи, казани вследствие на изстрадано и преживяно от един човек.  Мен лично дълбоко ме разтърсиха и накараха да се замисля наистина ли бих имала по-различно усещане към децата си, ако бях преживяла тайнството да се създадат в мен. Категоричен отговор, разбира се, не мога за себе си да дам, защото не съм го преживяла.

Но мислейки за чувството "да дадеш живот, да расте в теб и...." се сетих за онази статистика, според която всеки ден 4 жени изпитали това чувство, износили, родили и видяли рожбите си, стават от родилната маса и си тръгват по своя път, без да заговори майчинския инстинкт. Сетих се за майките на тези жени, които съветват дъщерите си да се откажат доброволно от прекрасното чувство на отдаденост на едно малко същество (каквато те би трябвало да са изпитали и да знаят какво е) с аргумента "какво ще кажат хората". Сетих се и за бебетата, които биват намирани в кофи за смет и тоалетни....

Не искам да отклоняваме темата в друга посока, моля да бъда разбрана правилно. Просто исках да покажа, че има и трета страна, достатъчно категорично представена.

Между другото присъединявам се към мнението на някои от по-горе писалите, че прекаленото ровене в психологическа литература от аматьорски позиции, като превантивна мярка, може да ни изиграе лоша шега и сами да си предизвикаме проблеми. Лично мнение.

Да, децата са по аксиома добри. Задачата на всеки родител е да пази това добро и да му помогне да разцъфне.
В нашите деца обаче това добро е било стъпкано и поругано тогава, когато още на са имали как да се защитят. Ние трябва да ги научим. Ето в това се състои за мене коренната разлика между нас и "останалите"  родители.


Колкото до ползата и вредата от четенето на психологическа литература - една книга помага дотолкова и тогава, когато в нея разпознаем това, което вече интуитивно сме усетили.

Този въпрос го нищихме много отдавна и ако не си разбрала, това като проблем вече не съществува. Спри да занимаваш хората с мен. Обърна им внимание, аз обясних накратко, какво искаш още. Отвори нова тема - "кльомба от вътре и от вън" и да не сговнясваме тази повече. Мисля, че тук няма малоумни, всеки намира истината за себе си. Още веднъж ти се извинявам, че се чувствам добре.

Venecias ,

Посветих маса време да дам тук подробна аргументация защо трябва да се спечели подобно дело, но на различни от посочените от теб основания.[/b]
Тълкуването, което ти цитираше, беше нелепо. Който иска да чете, има тема. Тогава само колеги разбраха колко деликатно немекнах, какво казваш.
Погнусих се от упрека ти към мен по повод на това в последния ти пост. Един вид съм извергът, който не иска да си получите парите. Така ми се полага като тогава по нощите писах аргументация с цел да е тук и да е полезна на мамите, които не могат да се занимават с адвокати, защото цитираната от теб издишаше. И днес съм на същото мнение.  Съдиите са хора и една социална и хуманна кауза е основание да приемат и неиздържани аргументи. Много други, обаче, не са ги приели. (Тук не е място за аргументи по казуса, но понеже говориш за неща, които не разбираш, и съм силно засегната професионално, моля който иска да види, да прочете конкретната тема). Неколкократно пусках и коментирах алгоритъма, по който мамите да подходят към администрацията. А ти отново пишеш безсмислици - помощта за раждане по смисъла на закона  не е за детето и поради тази причина няма как да е критерий неотпускането и, че някой  смята детето за неравностойно.


Имам техническа грешка, изказването ти беше към дамите, а не към децата. Хрумна ми още сутринта, но не стигам до нета през деня от пубер на ПС-то.
Но ти и други тук много го употребяват именно по повод първичната рана, та  остава в сила всичко, което съм ти казала, и пак мога да го повторя.
Ти би ли минала в съседния форум да го кажеш на мамите, загубили деца ?????????????????????????? И там ли нещата не са това, което се е случило ????
А защо така бойко натрапваш това твърдение на децата, преживели смъртта на мама, пък била тя и най-калпавата мама на света ?


Венециас, Много долнопробно се изразяваш: "Накрая ще ти прошепна нещо тиихичко Мира: Ти имаш усещането за ранна смърт в душата си! И то те тормози с години и те прави много гневна! Аз.."
Разбира се, че много ме боли и съм гневна и съм минала през смъртта и не го крия, а пиша за това, през което са минали бебетата - смърт своя и на майките си, но е изумително защо така злорадо ми го навираш и то "шепнейки"   писмено.  
Ако не ме болеше, как иначе бих издържала да съм тук и да пиша последователно и добросъвестно.
Но като осъзнах, че ме боли и какво именно ме боли, това се превърна в първата крачка към оздравяването. A въпреки болката, постъпките ми към близките ми бяха и са безукорни.

Казаваш,   че не ми е работа тук да пиша. Аз отдавна и не пиша. Влязох да благодаря на Маг за темата и на Април за постинга и да му кажа, че ми помогна много:
" Mаг Hug, днес благодарение на теб и на темата ти удържах спокойно да дам на стенещото бебче у  мен миг спокойствие и нежност без да го отричам или да се упреквам за това, а после спокойствие и  сили да се върна към жената у мен и да реагирам като професионалист, а не като детенце.  Нещо се случи и вместо да постъпя незряло, постъпих разумно. Конкретно нямат значение подробностите, но не търсих отговор на въпроса :"Ти приемаш ли ме? и Има ли място за мен тук, нормално е да няма ... ", а търсих отговор на житейска ситуация по повод работата. Излушах бебчето у мен до край, подържах го в прегръдките си, а после обмислих и постъпих като зрял човек. Другият вариант (то стене, аз го затискам с клишета и постъпвам, имитирайки възрастен, опиваща се от внушения как страхотно се справям, как не ме интересува бебчето и как въобще го няма)  не струва, повярвайте ми, правила съм го 2-3 десетилетия."


Но посредствеността, с която подхождаш, Венециас, е опасна за сериозни теми.
А раните, с които си се справила (по твои думи), не са първични, не идват с теб, та  не ми помага много съвета ти. Нали затова и влязох, да благодаря, че темата на Маг ми помогна.

ПОследно - Против съм да ми приписваш измислени от теб неща. Категорично  бях против деленето на форума. Провери и после заблуждавай.

Не очаквам извинение.
Наистина съм в погнуса от нивото, което използваш. Слава Богу, останалите мами са различни.
Както сама каза, нямаме място тук.

 Кльомба,

Никак не е случайно, че само за теб и за Дарена е най-непоносимо да има мисли като изказаните от  мен. Мамите от форума не са така фанатични, те не носят предубеждения от детска възраст.

Повечето ме познават от телевизионния екран. Е такава ли съм баба Яга, която бди да няма щастливи.

А следващия път като някой пита, моля да казва кои отговори очаква и отговарящите като тест да избират сред предложените от питащия.  

Кльомба,
 

Редактирах, а излезе като нов постинг.

Прекланям се пред всички  осиновители . По-различното им е единствено, че са по-широкоскроени може би. На мен например не би ми било нужно много за да осиновя дете и все още искам, въпреки, че имам две мои.

Това е нещото върху, което съм разсъждавала милион пъти през целия си живот - от дете, през млада жена, през периода на битка за бебе, като осиновител и най-много след раждането.
Ще се опитам да разкажа едно чувство, което в някяква степен, поне пред мен дава някакво обяснение - бях бременна осем месеца, от които в първите 4,5 не бях сигурна, за какво точно става въпрос. Бебето се роди месец по-рано. Извадиха я с операция и веднага я сложиха в кувьоз. Лежах в реанимация, корема го няма, бебето също, 24 часа не я видях и аз започнах да се питам - истина ли беше всичко това. Започнах да "търся" в душата си майчинското чувство, но намирах само голямата дъщеря, нея познавам, та има "образ". Малкото го няма, за миг чух бебешки плач и видях едно много грозно бебе, на операционната, а и в мъгла ми е докосването.  Чувство имах докато ме риташе, следващото чувство беше за по половин час пред кувьоза на ден...а истинското се появи, когато я взех в ръцете си - след една седмица. Няма ли контакт, няма ли грижа за детето, майчинско чувство не се събужда, поне в мен беше така. Прегърнах Радостина и ми потече кърма, малката дойде "на готово"...
Може би така преодоляват раздялата с бебето си тези жени, никога да не го видят и да не го докоснат. Може би ... Някой беше казал - "Зад всяко осиновено дете, стои една женска трагедия"......................

.

Ani_M  е права, не ставаш майка с раждането, напротив, чувстваш се объркан и не знаеш как да се обръщаш към новороденото си дете. Уж си мислил имена а стоиш, гледаш го и не можеш да го наречеш по име, чуждо ти е.Явно това начално стъписване след раждането улеснява тези жени да оставят рожбата си.Не мисля, „е това е оправдателна причина, защото макар и стъписана, ако не ми бяха дали детето - щях да полудея.Този след родилен стрес минава, минава и след родилната депресия и тогава е невъзможно да не дойде ужаса за тези жени, просто не е възможно..........................................