Как децата свикват с идеята, че всяко хубаво нещо си има край?

Има една възраст, тази, на която е детето на Ескарина, по време, на която отвличането на вниманието, е най-ефективният метод. След време, с натрупването на познания, детето разбира, че може и парите да свършат, че хората имат работа, схваща какво е и друг да има желание да се повози на тази джаджа. Но трябва да се натрупат понятия с много говорене. Има деца, които като започнат да реват, не можеш да ги изведеш от това състояние. Мен винаги ме е плашело захласването при Иво и съм убедена, че по-добре да го предпазя от истерични ревове, отколкото насила да му ги докарвам, след като светът така или иначе е пълен със забавления. То и аз непрекъснато се стремя да си правя да ми е интересно, защо трябва и детето да лишавам

Детето ти е още малко,но при нас работи следното:като иска нещо,което струва пари се уговаряме,че ок,аз ще го кача на количката, а когато тя спре сме готови и тръгваме по-нататък да правим нещо друго.

Бих те посъветвала да не я приучаваш,че играта няма край,така и на теб и на нея ще ви е по-лесно.Не само заради цената на тези детски удоволствия.но така детето ще знае,че всяко начало има и край.Синът ми казва чао даже на автобуса,след като слезем.Смешно е,но така поне знае,че колите идват ,спират и си заминават по пътя,както и хората,впрочем....

Имахме същия проблем.

Общо взето, оставих дъщеря ми да се пресити от всички онези съблазнителни играчки, игри и пр., до степен, в която сами да и омръзнат. "Номера" с многото монети, който си намислила, вероятно ще ти свърши добра работа.

Моето дете също е луда фенка на всякакви колички - двищежи се, клатещи се и пр. Включвам играта и возенето на тях всеки ден в "маршрута" ни.
Е, вече определено мога да кажа (след около 2 седмици време), че доста им се понасити.

Другият вариант, както са ти подсказали, е с отвличане на вниманието. При нас, обаче, не действа. А и предполагам, че детето трябва да е по-голямо.

Eскарина, сетих се, че когато синът ми беше на 1г. 10 месеца започнах подобна тема. Тогава стана много интересна дискусия с твоето участие
Явно си е специфика на възрастта, отминава.

Аз съм въвела правилото "по едно на ден", така че от магазина се избира по едно нещо - близалка, солети или сок, но едно, същото е и с платените въртележки, люлки, батути и т.н. Първо оглеждат да видят какво ще си изберат и тогава казват какво искат, но по веднъж. Така сами са направили избора и са що-годе доволни

При по-малко дете е по-трудно да му обясниш, че нямаш неограничени средства за забавления, така че трябва да го прилъжеш някак. Ако няма опашка за количката например, не виждам проблем, може да си поседи и без да се люля/води, ако има опашка, тогава има ред и сега е ред на другото детенце. Също съм привърженичка на предварителната уговорка, люляш се ,спира люлката, тръгваме си,нали? и тогава давам пари. След постигнато съгласие. Ако много се заинатят се правя ,че си тръгвам, казвам чао и отпрашвам, при във всички случаи действа, веднага идват и двамата.

Не бих те посъветвала да се зареждаш с много стотинки и да пускаш, докато не се откаже само детето, според мен от ранна възраст трябва да се учат, че средствата не са неограничени и че ако ги дадеш за едно ,после може да няма за друго. И днес пак това обяснявах, че ако им купя всичко което искат от магазина днес, утре няма да има пари за нито едно нещо. И втори случай вкъщи, питаха защо ми е лепен кабела на компютъра, отговорих, че защото са ми стъпвали върху него и е трябвало да ми го залепят, затова вчера не съм им купила нещото, което искаха /отделен въпрос че бяха и наказани/, защото парите са отишли за залепване на кабела. Последва въпрос - може ли от кабела да излезнат стотинки

valerie, спомням си темата Ако не измисля нищо по-умно, ще последвам собствения си съвет. В крайна сметка какво ми остава, освен да я оставя да се нареве?

Не става дума само за това, че колите са с пари. В същата категория влизат и безплатни забавления, като например да я вдигам, за да се хване на лост и да увисне на него и след като се измори, да скочи. Прави го до пълно изтощение, когато вече не може и половин секунда да се задържи и пак се стига до писъци, че играта не може да продължи.

Тя е страшно разбрана и много лесно схваща обяснения. Например за две седмици бяхме на едно място, където пътеките на най-близкия парк са оградени от двете страни с гъста коприва. Няколко пъти и обясних, че копривата пари, после тя за всяка трева ме питаше дали е коприва или не и накрая не сме подвигали въпроса повече, тя се научи да разпознава копривата и да не я пипа. Нито един път не я пипна, дори за да се убеди дали не я баламосвам.
Вкъщи също не прави никакви бели, отдавна сме се разбрали кое може и кое не може. Забранявам изключително малко неща и тя ги спазва стриктно и без пазарлъци. От площадката също съм намерила начин как да си тръгваме без драма, но това е лесно, защото се повтаря всеки ден и тя е свикнала кое след кое следва в ежедневието. Ако предстои някаква промяна, и разказвам предварително, за да знае какво да очаква и пак няма драми.

Свикнала съм да обяснявам и да ме разбират, но в тези случаи удрям на камък. Ако ще най-интересното нещо в целия свят да и предложа в този момент за отвличане на вниманието, тя ще го хвърли. Имам чувството, че е ядосана повече на факта, че и развалям кефа, отколкото конкретно на това, че няма да се вози на колата повече.

Същия тип пристрастяване според мен е желанието да се гледат непрекъснато филмчета, да се яде само сладолед и неща от сорта. В една друга тема забелязах, че много родители оставят децата да гледат колкото си искат филмчета по колкото си искат пъти, щом имат желание. Не знам дали това е правилно или грешно. От една страна, за какво да разваляш кефа на детето, само заради абстрактния принцип, че не може да прави винаги каквото си иска, а от друга, то наистина не може и в един момент ще трябва да го научи.
Нямам отговор просто 

Казвам "КРАЙ!!!", а дали ще реват, си е лично техен проблем.

Много интересна тема и много познати ситуации.
Действам според случая. Понякога просто го взимам на ръце и като се отдалечим и види нещо интересно, забравя за колите.
Наскоро исках да минем покрай едни джипове, без да го качвам. Ами, застанахме до витрините на магазините и се движихме плътно до тях като аз през цялото време обяснявах и показвах - виж плюшено мече, виж обувки, виж пантофи, виж блуза, виж гащи...  При това достатъчно ентусиазирано. Представям си как съм звучала отстрани. 
Друг път в едно заведение му дадох 20 ст, след като по 50 и левче свършиха. Зяпнах - половин час си игра да пуска монетата, а колата да му я дава обратно. Беше безкрайно доволен и щастлив.

Тогава, в онази тема, ЧеКа беше права, че тези периоди на пристрастяване идват и  преминават. Буквално седмици след като го дискутирахме вече ми се обезсмисли донякъде питането. Избираш си начин според твоето дете, ако тя реве и може да спре след десет минути, оставяш я да си изживее недоволството. Иво зареве ли, зацикля, увеличава децибелите, става страшно. Така, че наистина се опитвам да го избягвам, но пък и по-рядко вече ми се налага въобще да съм пред тази дилема. Започна да разбира много повече освен от собствените си нужди, от тези и на другите и да ги уважава.
п.п и аз като villiana съм обяснявала за гащи в магазин за бельо, тези са червени, ауу а тези са големи, дали могат да станат на плюшения мечок  

Този номер със залъгването ми беше станал такъв навик, че непрекъснато се оглеждах да открия нещо интересно и любопитно около нас, към което да насоча вниманието му и което да обсъждаме, докато вървим по улиците, за да не се сеща да ми хленчи за нещо. Оказа се, че продължавах да го правя, много след като вече нямаше нужда от такива номера.
Вървим едни ден по улицата със сина ми (вече 4-5 годишен) и аз по навик:
- Виж, виж, на онзи прозорец стои едно коте!
Синковецът хвърли един отегчен поглед към котето и ми каза с много особен тон:
- Мамо, ти си също като малките деца!
- Защо мислиш така? - питам удивено аз.
- Ами също като тях вървиш и все се радваш: "Виж тук котенце, виж там кученце..."
 

Ах, колко добре си спомням този ужасен период при сина ми... Истината е, че има деца, които не могат по никакъв начин да бъдат залъгани. Те просто затварят очи и уши и отказват даже да се вслушат в думите на родителя. Срам, не срам, ще си призная, че и на молби съм го удряла - безрезултетни, само и само да млъкне. Защото моят беше и много гръмогласен, събираше погледите на де що има хора наоколо. Най-голям проблем ми е правил, когато трябваше да си тръгваме от детския клуб или площадката. Ако само ревеше, би се преглътнало - да реве. Ама той пищеше. По земята се е въргалял, засиняваше се от инат. Нищо не помага в такива моменти, ни приказки, ни обяснения, ни обещания, ни отвличане на вниманието. Грабвах го, и се изнасяхме по най-бързия начин, преди хората да решат, че го малтретирам. В момента, в който се успокоеше, почваха едни дълги, дълги обяснения, че това поведение е недопустимо и много грозно, той пък обещаваше, че повече няма да се държи по този начин, извиняваше се и така до следващия път.
Аз се оказах безсилна да се справя с тези му изблици. И добре, че бързо го израстна. Явно започна да изпитва срам, защото децата му се смееха. Това продължи може би около 5-6 месеца и се надявам дъщеря ми да  прескочи тези прояви, че изтръпвам като се сетя.

Чакай сега, то едно дете ревне ли веднъж...  
Говорим да се отвлече вниманието, преди да е ревнало, т.е. - да се избегне конфликтът. Детето само да пожелае да прекъсне играта, или да тръгне, или да пусне... каквото там се иска от него, а не да се запъне и да го направи на трагедия. Стигне ли се до рев и тръшкане, вече е късно да му се говори каквото и да е било - няма да чуе.
Номерът е да се предвиди реакцията на детето и да се избегнат конфликтните ситуации.

Каке, винаги съм предвиждала реакцията на детето.  Прекрасно знаех какво ще стане, още преди да стане и много отдалеч се подготвях, залъгвах и т.н. Например, казвах му, че след като се напързаля ще ходим до друго, по-интересно място, той: ''добре'' и като стане време да тръгваме - рев и истерии. Успех имах, като се заиграеше с някое детенце и когато то си тръгваше, използвах момента да тръгнем и ние, но тогава той пищеше при раздялата с приятелчето.  И така, ситуациите бяха много и все с предизвестен край.

Правя предварителна уговорка още преди да сме започнали с играта.

За возенето на количките конкретно уговарям, че имаме две парички, ще се вози два пъти. Ако има дечица, ще изчакаме да свърши тяхната игра (защото при нас имаше момент, в който ревеше и се инатеше, че не може веднага да се качи на количката). По време на второто возене напомням, че като свърши, слиза.
Ако има деца, си слиза. Ако не пожелае да слезе след едно две подканяния, я свалям аз и обяснявам, че знам, че иска още, но децата чакат или няма повече парички или ще дойдем пак и отвличам вниманието с нещо друго. Случва се да я оставя да си играе още на количката, но без да пускаме паричка, стига да няма чакащи.

Когато съм последователна в начинът на действие, нещата са спокойни. Изкуша ли се да отпусна някоя екстра допълнително, започва да иска още и още.

А как ги научи после да гасят компютъра/телевизора и да сядат да пишат домашни, когато не си до тях да им кажеш да го направят и се налага да се изконтролират сами?
Понеже този въпрос ме вълнува главно във връзката му с горната ситуация. А твоите деца май са от най-големите тук и може да се проследи развитието от твоето действие до крайния резултат след години.
Ще се радвам да споделиш, мерси!