Как децата свикват с идеята, че всяко хубаво нещо си има край?

Не съм baibibi, но понеже реагирах по-подобен начин, когато отклоняване на вниманието не действаше, ще си позволя да отговоря.

Виктор изобщо не сяда на компютъра докато не си е написал домашните, или докато има някакви задачи/задължения. Нямам проблем с това, детето си знае - първо работата, после удоволствията. Някак успях да му го втълпя  и сега не се налага изобщо да го контролирам, сам се справя. Аз съм същата, докато имам работа не мога да се отпусна и да се забавлявам, предпочитам да приключа и после с чисто сърце да релаксирам.
Когато му "изтече" времето на компютъра и вече няма задачи, просто казвам "време е да ставаш", често от негова страна има уговорки, за още малко време, според зависи отстъпвам или не. Става без проблеми, е понякога има "уффф" ама това е нормално и аз викам "уффф" когато съм недоволна  .

Виж с малкия нещата са малко по-сложни, защото той е много по-темпераментен и не се залисваше и като малък с нищо. Щом иска нещо то следва целта до дупка и е склонен да прави невъобразими истерии. При него като беше малък, предпочитах да не го качвам на количката изобщо, защото независимо какво правя накрая винаги си тръгваше с много рев. С времето и той започна да се контролира повече. Надявам се докато стане ученик, да се появи нужната воля и съзнателност, иначе не искам да го мисля  .

Е, аз още не съм свикнала с идеята, че всяко хубаво нещо има край, как да науча така детето си? 
Като видя края, ща не ща примирявам се, та и той така.

На година и девет месеца изобщо не се е налагало да му обяснявам, защото и без това нищо не разбираше. Оставяла съм го да играе докато му омръзне и така.
Сега вече правим уговорки, но това не означава, че винаги се съгласява и не се стига до сръдня. На децата бързо им минава, така че, не го мисля толкоз.

Спомням си и аз темата на valerie. Големият на тази възраст когато мога съм го оставяла да прави каквото прави докато му писне, зареждайки се с търпение и с леки подпитвания от време навреме готов ли си, свърши ли вече. С примамливи предложения - като свършиш ще правим еди си какво/ще ходим еди си къде. Но това не винаги е било възможно, естествено. В такива ситуации подхождам със: Съжалявам, знам, че ти се играе много, но трябва да свършим нещо друго, което не може да бъде отложено. Ще дойдем еди си кога пак. Хайде сега още 3 или 5 пъти се пусни по пързалката и ще тръгваме. После броя - 1,2, и сега е последно и тръгваме. Не съм се карала, със строг тон не съм говорила, просто нормален разговор и добронамерено.  Не винаги се е съгласявал, особено в началото. Понасяла съм го хлипаш някой и друг път, но изразявайки съчувствие, че не може да прави това, което му се прави: Съжалявам, знам че много ти се играе още и че ти е много криво, че тръгваме. Като поотрасна малко, започна да разбира и какво значи "последно". Дори сам си го казва, после мята за чао и  тръгва.  Сега, на тия години вече го питам: 1 път или 3 пъти искаш още, примерно. Но най-вървежното в момента, които мога да кажа, че винаги дава резултат ако след някое "последно" реши да си прави оглушки, е Аз ли да дойда да те взема или ти ще дойдеш/слезеш САМ. ...


Малкият ми син още не е влезнал в тази фаза. При него все още действа класическото мятане за чао.

Естествено, първо се пишат домашните, а после е всичко останало. И не съм ги учила, а просто съм издала декрет. С две породени деца не съм имала достатъчно време никога да се занимавам с отвличане на внимание и други такива заобиколни методи.
Много рядко съм оставяла дъщеря си сама и съм й гласувала доверие първо да залегне над уроците, а после да пристъпи към забавленията. В единичните случаи, в които е ставало така, тя винаги първо си свършва задълженията, а после се лепва за телевизора. Но обикновено аз съм си вкъщи и контролирам ситуацията. Синът ми ходи на занималня и там дисциплината е безапелационна - първо уроците, после игрите.

Да, мисля, че има разлика при методите при едно и две /повече/ деца. Но, по принцип децата трябва да се научат, че всичко има край - хубаво, лошо. При тази възраст - 1,9м и при пубертета е малко по-особено, но колкото по-рано се научи на основни положения, толкова по-добре.
Естествено, различни деца - различни подходи, но основното положение е едно.

А моето е на 3г,и положенеието е същото .Много се разстройва когато трябва да си тръгнем от детската площадка,детския кът или батута примерно.И почти никога не си тръгваме без плач.Отвличане не вниманието с нещо друго не действа .А хем като си говорим предварително(че ще поиграе и после едикакво си ще правим...)се съгласява,до момента когато трябва да си тръгнем и забравя всичко

моята вече разбира какво точно е "още едно за последно". приема го обаче, ако е в добро настроение. тогава сама спира и казва 'това беше последно". ама в моментите, когато е крива, защото й се спи, нещо не е на кеф или каквото и там да е, няма оправия. понякога стига до тръшкане и рев, дори доста често, но винаги, когато за нещо друго е крива. в нормално състояние на духа не стига до крайности

забравих да кажа, че като видя голям зор я подкупвам с каквото в момента е на мода - шок. яйце, сладолед, барби, нов филм в ДВД колекцията, както дойде. убеждение вече не върши работа от месеци насам

Малко ти е детето и е в периода на усиленото тръшкане. Избягвай да го водиш на местата, където ти се тръшка най-много, и обясни мимоходом защо.
Какъвто и разумен съвет да чуеш, на тази възраст надали ще подейства. Малко като попремине инатът, можеш да пробваш да му казваш пет минути по-рано, че ще тръгвате, за да си завърши играта.

Мен ме притеснява искрено подхода с подкупването, днес е шоколадово яйце, утре барби, след година-две мобилен апарат, компютър и т.н. А пък когато станат на по 18 и това няма да върши работа, за да получим елементарно уважение и прилично държание. Затова според мен се казват първите 7, защото сега е времето да се създадат трайни навици и подходи към живота от страна на детето. Ако свикне отсега, че получава всичко с тръшкане, има да яде шамари от живота до насита в по-късна възраст. Предпочитам картинката да им се изясни на моите отсега. А иначе децата си пробват винаги, ако мине-мине, ако не - здраве да е. До следващото

Така си е
Аз се радвам, че детето не се съгласява безмълвно на всичко, което и кажа, че "трябва", а се бори за това, на което държи.
А с времето явно наистина проумява, че нещо като не може, просто не може и ревовете продължават няколко секунди, след което сама си намира нещо интерено.

Специално за колите ще дам акъл... Определяш примерно 3 монетки. Показваш й ги и казваш, че тя ще си ги пуска (ако може де..) докато свършат. По принцип трябва нещата да са изяснени предварително. Т.е. преди да се качи се казва колко пъти ще се вози и край. Това важи за много други занимания. Ако има деца, които чакат.. ами то 3 возения не са кой знае колко. Никъде не е речено, че се возиш един път и ставаш за следващия. те тия коли по 2-3 мин. май возят, а може и по-малко. А като свършат тия 3 монетки и няма деца може да й предложиш да се вози примерно още 3 пъти. Няма начин да не се тръшка на 2 г.  Но това е моят съвет. За всяко нещо да бъде предопредлен краят, но така, че да в разбираем за самото дете. Аз много често правя грешката да казвам "след малко". Е да ама това след малко за нея нищо реално не значи 
Постепенно ще свикне детето. Дотогава ще трябва тихо, мирно и кротко (от твоя страна) да го отстраняваш от заниманието с обяснението, че сте се разбрали за 3 монетки. Нищо, че е на 2 г. то разбира. Освен това ще се научи да брои 
Аз на моята дъщеря миналото лято приложих следния номер, понеже ми писна да ме врънка за това и онова. Тя беше тогава на 5 г., но по подобен начин като гореописания постъпвам от по-малка възраст. Та казах й, че понеже сега сме във ваканция й давам по 2 лв на ден. Като подчертах, че 2 лв. са доста пари  . Оставих я тя да си решава какво да прави с тях. Можеше да скача 2 пъти на батута. А можеше а скача един път и да яде сладолед. Понякога си спестяваше пари. И никога не й давах повече от това. Т.е. опредлених границата, а в същото време оставих тя да решава какво да прави в тези граници.