Кой съм аз?

Може би много от нас си мислят, че знаят кои са? Е, аз пък ви казвам, че са малко, наистина малко тия, които го знаят! Повече знаем кои сме ние в очите на другите (поне знаем каква маска си слагаме пред другите). Но дори това не знаем - очи много...
А пътят към щастието преминава през пътуването към себе си. Кой съм аз? Самоопределенията, които даваме за себе си са повече самоилюзия за това, което искаме да бъдем. Или пък плод на комплекси. И в двата случая се поставяме в някаква рамка, която ни кара да се чувстваме по-конфортно: Аз съм този и този; аз съм такъв и такъв. А дали наистина е така и доколко е така?

Случва се понякога... Имаме работа, семейство, дом. Уж всичко е както трябва, а не сме щастливи. Нещо ни убягва и не знаем какво. Само пътуването към нашето аз може да ни даде отговора. Всъщност, всички отговори са вътре в нас. Остава да си зададем правилните въпроси - това е първата крачка. Втората е... да бъдем честни пред себе си и справедливи към вселената, която ни е дала живот. Как да сме справедливи? Като престанем да изпускаме през пръстите си този даден ни живот. Като престанем да търсим грешките в околните. Като си зададем правилните въпроси и последваме пътя на отговорите. Понякога те може да ни се сторят не на място; наивни, невъзможни. Значи е дошло време да се преборим със страховете в себе си.

А най-големият страх е да погледнем с широко отворени очи вътре в себе си. Повярвайте - няма да открием ада! 



С любов към всеки, прекрачил в темата! 

Да тръгнем оттук:

Всички ние сме уникални- няма никой, живял когато и да е, който да прави нещата точно като нас. Всички ние имаме специална дарба от уникалност, която да дадем на света. ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС Е ЕДИНСТВЕН И НЕПОВТОРИМ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА И НИКОГА НИКЪДЕ НЯМА ДА ИМА ДРУГ КАТО НЕГО.....



Пречи ли ни нещо, за да го повярваме? На мен - да. На теория го знам и съм напълно съгласна. Но на практика продължавам да търся своята уникалност. Усещам я на моменти (не че трябва точно да бъде изнамерена). Но в други моменти съм изгубена, липсва усета. Стигнала съм до някакви свои истини, които понякога "забравям", особено под действието на емоции. 
Самонаблюдението е най-сигурния път към аз-а, към себе си. Но за да се самонаблюдавам, трябва да изляза от емоциите, което понякога е трудно. Още по-трудно е да изляза частично от егото, което натрапва емоциите 

Четох тия дни как един младеж не може да обясни промяната в себе си. Той е от хората, които са готови в битка да влязат за приятелите си. Той организира редовните им събирания. Докато един ден... е покосен от силното желание да не отиде на поредната приятелска среща, която сам е организирал. Човекът се чувства шашнат от самия себе си. Не знае защо, как така; какво става с мен?... Е, погледнато отстрани ми е лесно разбирането. Той се е изтощил, изчерпил. Има нужда от отдръпване, може би оставане насаме със себе си.  Но ако бях на негово място - дали щях да си се разбера? Нямаше ли точно като него да се чудя "Това аз ли съм, не съм ли? Какво става с мен?"
Защо е по-лесно да разберем и усетим чужда ситуация, отколкото своя, там, където ние сме на ход, защото нашият живот е наш избор?

Записвам се да следя темата 

Вместо запис:

Записвам се и аз:)

Записвам се и аз в темата с едно напомняне за нещо, което мисля, че е изключително важно за всички нас   

Днес се отбелязва

Часът на Земята 2010  

Тази вечер в 20,30 ч. милиони хора в 125 държави и поне 42 български града ще изключат осветлението за един час и ще се включат в "Часът на Земята".
Идеята не е да се пести ток, а символично да се покаже, че е време за сериозни действия срещу промените в климата.
Всеки от нас ще има един час за размисъл, за разпален разговор с приятели, за романтична вечеря с близки хора.

Какво е Часът на Земята?

Вярвам, че повечето от нас ще се включат  

Благодаря, mijjjka!   

Отговор до Вела:


Който побеждава другите е силен, победилият себе си е могъщ...

tonimar Нямам думи да изразя своята радост и да те поздравя.    Прекрасна тема, дано ни е много полезна, нека всеки надникне в себе си,за да се открие там. Да видим бисера, който сме скрили от себе си
А, в тия думи има много сила:
Всички ние сме уникални- няма никой, живял когато и да е, който да прави нещата точно като нас. Всички ние имаме специална дарба от уникалност, която да дадем на света. ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС Е ЕДИНСТВЕН И НЕПОВТОРИМ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА И НИКОГА НИКЪДЕ НЯМА ДА ИМА ДРУГ КАТО НЕГО.....

Кой съм Аз? Защо съм Аз? Какво съм Аз? - това бяха първите въпроси отправени към мен от един незабравим духовен учител      

Запис

 

Хубава темичка. И в къщи изключихме осветлението.

Кой го изключи, кой се скъса от работа, защото печалбите не се интересуват от часът на Земята...  Успокоява ме, че много хора тази вечер са се почувствали не-сами, ако ще да е заради самата романтика!)
Колко е важно да знаем, че не сме сами! Обикновено не усещаме тази нужда, но моментите на цялостност, на съпреживяване, - ни дават заряд. Силен заряд! 



Надявам се взаимно да си помогнем за отговорите! Защото, ако не стигнем до тези отговори, - какво можем да искаме от живота? Няма да знаем, нали!

Привет на всички, прекрачили и надникнали в темичката! Хайде по-смело напред! Това е най-хубавото пътешествие! нищо, че е най-страшничко 

Кой съм аз? Он­зи ли, на когото му “ид­ва от­вът­ре” да се ка­ра с хо­ра­та, или он­зи, кой­то ис­ка да има мно­го при­я­те­ли и да не огор­ча­ва близ­ки­те си? Он­зи ли, кой­то не ис­ка да се впря­га мно­го в уче­не, или он­зи, кой­то ис­ка да знае, да мо­же и да ус­пее в жи­во­та? Он­зи ли, на кого­то му се ис­ка да из­ме­ни, или он­зи, кой­то ис­ка да ос­та­не ве­рен? Как да пос­тъ­пя, за да бъ­да мак­си­мал­но се­бе си? И в край­на смет­ка: Как да бъ­да се­бе си, ка­то не знам кой съм аз?

Днес сме мак­си­мал­но сво­бод­ни в из­бо­ра си на жи­тейс­ка по­зи­ция и път за се­бе­ре­а­ли­за­ция, но и мак­си­мал­но зат­руд­не­ни от пра­во­то си на из­бор. Вън­ш­ни­те фак­то­ри ­ об­щес­т­ве­но мне­ние, пред­раз­съ­дъ­ци, тра­ди­ции ­ за нас, ка­то граж­да­ни на ци­ви­ли­зо­ва­ния свят от­дав­на не са преч­ка да бъ­дем се­бе си. Ос­та­ва на­ис­ти­на да си от­го­во­рим на въп­ро­са: кой всъщ­ност съм аз. А то­ва, оказ­ва се, не е ни­как лес­но.

В ми­на­ло­то ся­каш всич­ко е би­ло яс­но: си­нът на арис­ток­ра­та е ро­ден, за да бъ­де арис­ток­рат и все­ки е на­яс­но как­во точ­но по­ве­де­ние изис­к­ва то­ва; си­нът на се­ля­ни­на жи­вее та­ка, как­то са жи­ве­ли ба­ща му и де­ди­те му; си­нът на ме­са­ря, раз­би­ра се, е приз­ван да бъ­де ме­сар ­ яс­но е как­во по­ло­же­ние за­е­ма в об­щес­т­во­то, как­во по­ве­де­ние изис­ква то­ва, как­ви уме­ния тряб­ва да раз­ви­ва, как ще ми­на­ват дни­те му... Е, все се на­ми­рал ня­кой да крив­не от пра­вия път, но по­не за всич­ки е би­ло яс­но кой е “п­ра­ви­ят път”: на поч­те­ния, тру­до­лю­бив чо­век, кой­то доб­ре се гри­жи за се­мейс­т­во­то си, бра­ни са­мо­от­вер­же­но ро­ди­на­та си, хо­ди ре­дов­но на цър­к­ва и се ста­рае да из­пъл­ня­ва пред­пи­са­ни­я­та на вя­ра­та си. Днес ни­кой не счи­та ро­ди­те­ли­те си за един­с­т­вен и дос­то­ен при­мер за под­ра­жа­ние, тра­ди­ци­и­те са пре­къс­на­ти, на­ци­о­нал­ни­те ха­рак­те­рис­ти­ки все по­ве­че се уни­фи­ци­рат, а ре­ли­ги­я­та... О, ре­ли­гии има мно­го и всич­ки пред­ла­гат раз­лич­ни пъ­ти­ща. То­га­ва, как да раз­бе­рем кой път да из­бе­рем, как­ви тряб­ва да бъ­дем и как да жи­ве­ем?

Бъ­ди ка­къв­то си
това е де­ви­зът на на­ше­то вре­ме и осо­бе­но на мла­до­то по­ко­ле­ние. Та­зи жи­тейс­ка фи­ло­со­фия ни съ­вет­ва да се от­пус­нем, да не се съ­об­ра­зя­ва­ме с ус­лов­нос­ти­те, да се вслуш­ва­ме в сър­це­то си, във вът­реш­ния си глас ­ да бъ­дем се­бе си. Все по-раз­прос­т­ра­не­но ста­ва мне­ни­е­то, че щом не­що ти “ид­ва от­вът­ре”, то зас­лу­жа­ва да бъ­де про­я­ве­но, то е тво­я­та същ­ност, то­ва си “ти”, а всич­ко, ко­е­то ти пре­чи да изя­вя­ваш се­бе си, е зло и тряб­ва да бъ­де пре­о­до­ля­ва­но. Са­мо то­ва, ко­е­то ти ид­ва спон­тан­но “от­вът­ре” е ис­тин­с­ко и из­ра­зя­ва тво­я­та същ­ност. Що се от­на­ся до зад­ръж­ки­те ­ те те пра­вят фал­шив, не­ис­тин­с­ки, ска­ран със са­мия се­бе си. То­ва, към ко­е­то се са­моп­ри­нуж­да­ваш, не е твое, из­кус­т­ве­но е, зна­чи ня­ма стой­ност.

При­зи­ви­те за изя­ва на най-ис­тин­с­ко­то, най-същ­нос­т­но­то в нас и за от­х­вър­ля­не на под­ра­жа­тел­с­т­во­то, фал­ша, прит­вор­с­т­во­то и сно­биз­ма зву­чат ло­гич­но, при­мам­ли­во и все­ки хрис­ти­я­нин с охо­та би се съг­ла­сил с тях. Да, Бог ни е сът­во­рил раз­лич­ни, у все­ки­го е вло­жил раз­лич­ни дар­би и те­зи дар­би тряб­ва да бъ­дат раз­к­ри­ва­ни, раз­ви­ва­ни, изя­вя­ва­ни за пол­за на всич­ки ни и сла­ва Бо­жия. Зна­ем прит­ча­та за ле­ни­вия слуга, кой­то вмес­то да ум­но­жи та­лан­та, ко­йто гос­по­да­рят му дал, го за­ро­вил в зе­мя­та (вж. Мат. 25:18). Но ако чо­век при­е­ме за пъ­те­во­ди­тел в жи­во­та си своя “вът­ре­шен глас”, чес­то ще из­па­да в не­до­у­ме­ние кое от мно­гоброй­ни­те си же­ла­ния да след­ва, в кой от та­ка чес­то про­ти­во­ре­чи­ви­те си под­ти­ци да се вслуш­ва, за да бъ­де се­бе си. Всич­ки поз­на­ва­ме си­ту­а­ции, в ко­и­то сме раз­дво­е­ни меж­ду две ед­нак­во вът­реш­ни, ед­нак­во свои же­ла­ния: ис­кам да се из­ле­жа­вам сут­рин до къс­но, но и да хо­дя ре­дов­но на цър­к­ва; ис­кам да се шляя по ули­ци­те, да си бъб­ря в ка­фе­не­то с при­я­те­ли, но съ­щев­ре­мен­но ис­кам и да бъ­да до­бър уче­ник, да про­дъл­жа об­ра­зо­ва­ни­е­то си в елит­но учеб­но за­ве­де­ние, да ус­пея в жи­во­та... Ис­кам да ка­жа на ня­ко­го как­во мис­ля за не­го, да си из­лея гне­ва, но не ис­кам да го на­ра­ня­вам или да го прев­ръ­щам в свой враг; ис­кам да тръг­на да пъ­ту­вам по све­та, но съ­щев­ре­мен­но не ис­кам да за­гу­бя ра­бо­та­та си; ис­кам да си ку­пя не­що “щу­ро”, но не ис­кам да още­тя фи­нан­со­во се­мейс­т­во­то си... При­ме­ри­те мо­гат да бъ­дат без­к­рай­но мно­го. Все­ки миг от на­шия жи­вот ни пре­дос­та­вя все но­ви и но­ви по­во­ди за ко­ле­ба­ния меж­ду ис­кам и ще ми се, между разумния стремеж и при­щев­ки­те.

То­га­ва, кол­ко­то и рев­нос­т­ни при­вър­же­ни­ци на “С­по­ко” кул­ту­ра­та да сме, сти­га­ме до за­дъ­не­на ули­ца. О, кей ­ каз­ва­ме си, ­ но кой съм аз? Он­зи ли, на когото му “ид­ва от­вът­ре” да се ка­ра с хо­ра­та, или он­зи, кой­то ис­ка да има мно­го при­я­те­ли и да не огор­ча­ва близ­ки­те си? Он­зи ли, кой­то не ис­ка да се впря­га мно­го в уче­не, или он­зи, кой­то ис­ка да знае, да мо­же и да ус­пее в жи­во­та? Он­зи ли, на кого­то му се ис­ка да из­ме­ни, или он­зи, кой­то ис­ка да ос­та­не ве­рен? Как да пос­тъ­пя, за да бъ­да мак­си­мал­но се­бе си? И в край­на смет­ка:

Как да бъ­да се­бе си, ка­то не знам кой съм аз
Тряб­ва да си приз­на­ем, че не е ни­как лес­но да раз­бе­рем от­го­во­ра на то­зи въп­рос, ако съ­дим по то­ва, как­во ни се ис­ка в то­зи или он­зи мо­мент. Те­зи вът­реш­ни под­ти­ци и же­ла­ния са та­ка про­ти­во­ре­чи­ви и ед­но дру­го от­ри­ча­щи се, че ако се во­дим по тях, ня­ма да има­ме свое ли­це, а жи­во­тът ни ще бъ­де ха­о­ти­чен, без­це­лен и пра­зен. Ето защо си мис­ля, че за то­ва кои сме ние и как тряб­ва да жи­ве­ем жи­во­та си е най-доб­ре да съ­дим по то­ва, ка­къв е на­ши­ят по­тен­ци­ал и как­ви в край­на смет­ка мо­жем да бъ­дем. То­ва след­ва да оп­ре­де­ля и на­ши­те тряб­ва и на­ши­те ис­кам във всич­ки слу­чаи на вът­реш­но раз­д­во­я­ва­не и ко­ле­ба­ние.

В чо­ве­ка ся­каш се бо­рят две на­со­че­нос­ти: ед­на­та към лич­ни­те при­щев­ки, мър­зел и его­и­зъм, а дру­га­та ­ към Бо­га, доб­ро­то, гра­див­но­то. И кол­ко­то и да е жал­ко да си го приз­на­ем, пър­ва­та ня­как ни се уда­ва по-ле­ко, по ес­тес­т­ве­но, по-спон­тан­но, а към вто­ра­та все се на­ла­га да се са­мопри­нуж­да­ва­ме.  Коя от те­зи про­ти­во­по­лож­ни на­со­ки е мо­ят ис­тин­с­ки “аз” и коя ми е неп­ри­съ­ща и чуж­да? Коя да под­к­ре­пя и коя да от­х­вър­ля?

Биб­ли­я­та яс­но ни каз­ва, че Бог е сът­во­рил чо­ве­ка до­бър, скло­нен към доб­ро­то, це­ле­съ­об­раз­но­то, бо­жес­т­ве­но­то.  То­ва е съ­щес­т­ве­но­то, пър­вос­те­пен­но­то у чо­ве­ка. Дег­ра­див­но­то, ха­о­тич­но­то, его­цен­т­рич­но­то у чо­ве­ка е вто­рич­но, прив­не­се­но от гре­ха. То е не­що, ко­е­то тряб­ва да бъ­де пре­о­до­ля­ва­но, пре­въз­мог­ва­но чрез съз­на­те­лен во­ле­ви акт, чрез са­моп­ри­нуж­да­ва­не.
 
За­то­ва чо­ве­кът е чо­век, ко­га­то се стре­ми към бо­жес­т­ве­но­то на­ча­ло, кол­ко­то и труд­но да му се уда­ва то­ва, кол­ко­то и уси­лия и са­моп­ри­ну­да да му стру­ва. И не е чо­век, ко­га­то се от­да­ле­ча­ва от Бо­га, кол­ко­то и от­вът­ре да му ид­ва.

Как­во ни мо­ти­ви­ра да по­ла­га­ме те­зи уси­лия,
да из­би­ра­ме труд­но­то пред лес­но­то, са­моп­ри­ну­да­та пред спон­тан­но­то?
Раз­би­ра се, не мо­мен­т­ни­те ни нас­т­ро­е­ния и при­щев­ки, а ви­на­ги ня­как­ва яс­но оп­ре­де­ле­на по-да­леч­на цел. Имен­но стре­ме­жът към та­ка­ва цел да­ва сми­съл и на­со­ка на жи­во­та ни, а нас са­ми­те пра­ви по-ця­лос­т­ни, ор­га­ни­зи­ра­ни, със­ре­до­то­че­ни и в край­на смет­ка със свое ли­це. И кол­ко­то по-ви­со­ка е цел­та, към ко­я­то се стре­мим, тол­ко­ва по-смис­лен е жи­во­тът ни и ние сме в по-го­ля­ма сте­пен лич­нос­ти. На­яс­но ли сме как­во ис­ка­ме от се­бе си и жи­во­та си ­ без­проб­лем­но ще пре­о­до­ля­ва­ме мно­жес­т­во “ще ми се”, ко­и­то не­из­беж­но ще ни из­ку­ша­ват, за да ни от­к­ло­ня­ват от ве­че на­чер­та­ния ни път.


Автор Александра Карамихалева

Това по-горе е едно схващане, може би по-точно религиозно-философски размисъл над въпроса Кой съм аз? В този материал има неща, които ми допадат, както и такива, с които аз не съм съгласна. Искам да ви посоча вторите не за да оборя авторката, а в опита си да ви накарам да мислите, да се замислите над прочетеното; не да го възприемете като истина. Защото единствената истина може да дойде единствено от вас самите. Тя за всеки може да е различна, но нали всички ние сме различни! По-важното е да осмислим нещата за себе си. Може би дори да ги преоценим.



За много хора външните фактори продължават да са пречка и то значителна! Защо? От една страна така сме научени. Една от редовните фрази на майка ми е "Какво ще кажат хората!" (добре, че още тогава се дразнех от този риторичен въпрос!) Страхът от общественото мнение се е врасъл в нас с годините; станал е част поне от някои от нас, една част, която определя поведението ни, дори мислите ни. Колко е жалко и пагубно да се живее за общественото мнение! Това е да живееш чужд живот, дори не знаеш точно чий живот!  Животът на хората зад тия четири стени! Животът на тия, които по същия начин се съобразяват с общественото мнение и морални задръжки. Пренебрегваме нашите желания и чувства, за да не станем цел на присмех, на укор, на съжаление от едно общество, членовете на което не знаят кои са, това, което знаят е да се съобразяват с общоприетото.
Спомням си една приказка-притча за жабата. Помните ли я? Състезание на жаби - коя по-бързо ще достигне финала на върха. Наоколо - пълно с публика. И публиката ужасено крещи: Това е непосилно! Никой няма да успее да достигне върха; никой няма да стигне финала!... Жабите една след друга окапвали, отказвали се. Докато останала една. Само една прекосила финала, достигнала непосилното спрямо останалите - върха! ...Захласнатите, превъзбудени зяпачи от публиката хукнали да я поздравят. Поздравявали я, разпитвали я как успя да постигне невъзможното... Докато не разбрали, че победителката-жаба е глуха! И именно по тази причина, - заради глухотата си, тя е стигнала финала. Не е чула, че финала е невъзможен за една жаба. Не е чула общественото мнение!




Този девиз отдавна се изкриви. Вече се използва повече като израз на протест, а не стремеж...


Напротив! Ако човек успее да чуе и следва своя вътрешен глас, тогава той няма да е раздвоен. Тогава човек ще знае какво точно иска и кое от желанията му е по-насъщно. Но нашият вътрешен глас е заглушен от множеството гласове, които кънтят в нас - гласовете на родителите, на учителите, на приятели, лели, чичовци, църковни служители, автори, изпълнители... Докато не потушим кънтежа на всички тия гласове в нас, тяхното ехо, докато не забравим какво сме чули - как да чуем собствения си глас?

 

Но как можем да знаем какъв е нашия потенциал и какви можем да бъдем преди да сме разбрали кои сме ние?  Не е ли като да търсим под вола теле? За да определим потенциала си, първо трябва да имаме ясна картина за себе си - така мисля 



Кое е деградивното? Какво е грях? За Бог няма грях, грехът е човешка идея, на която се слугува с поколения наред. Именно това мислене ни свързва с фактора обществено мнение!



Не можем нито да се приближим, нито да се отдалечим от нещо, което е вътре в нас. Това е едно от трудните препятствия за достигането до себе си - да осъзнаем, да се съгласим, че божественото е в нас и ние сме част от него.  за мен не бе/е лесно, не знам за вас



Също като по-горе: Как да си определим цел преди да сме разбрали кой съм аз? Определянето на цел не ни ли отдалечава от настоящия ден? Ако сляпо забуксуваме в гоненето на цел - не пропускаме ли изживяването на тук и сега?

дано размислите ми са ви полезни, а не досаден даскалски опит за литературен анализ...