Забременяване след мъртво раждане

Болката и мъката на всички ни е безкрайна...Беше трудна година.Много трудна.Коледа не е това,което очаквахме.Но сме тук.И продължаваме.С болка в сърцето,със спомен в душите за нашите ангелчета и молитва за едно по-добро утре...Дано Бог е добър с нас и ни даде радостта,която дерзаем...Всичко ще бъде наред.Всичко ще се оправи.Скоро...

Здравейте, момичета. Чета от известно време и да си призная, давате ми сили и кураж. Плаках с вашите истории и се радвах на добрите ви новини. За съжаление се случи и на мен. Загубих бебето си в 16 г. с. На 5.1 чух, че сърцето му е спряло. Светът ми се срина. Всичко беше нормално, имах леки неразположения първите 3 месеца, но нищо, което да ме притесни. Това ми беше трета бременност, планирана и желана. Имам 2 прекрасни момчета на почти 13 г и 7 г. Мечтата ми беше да си имам момиче. Тук изпитвам силна вина затова, че се интересувах много от пола. Вярвах, че всичко ще е наред, както с предните ми 2 бремености и всеки път питах какво е бебето. Не че нямаше да го обичам, ако е момче. Обожавам мъжете си вкъщи, те ме боготворят... Просто мечта. Минах 2 фетални мотфологии в 12 г. с при двама различни лекари, за да съм спокойна. Бях решила да ме правя БХС, не знам дали беше грешка или не. Всички показатели от ФМ бяха перфектни. След нова година се почувствах зле, усетих сърцебиене, нетипично за мен и се обадих на лекаря. Отидохме на лекар и чух най-страшното. В 16 г. с трябваше да го родя нормално, а след това кюртаж. Държеше ме единствено това, че малкият ми син имаше рожден ден на 9.1. Всичко бях организирала, а детето си чакаше празника. Изписаха ме на 9.1 сутринта и успях да зарадвам сина си. Сега съм болничен, не ми се връща на работа- работя с клиенти и не мога да си позволя да съм в лошо настроение. Реших да обърна внимание на децата си, да уча с големия и да играя с малкия. Слава Богу, мъжът ми ми помага много, физически и психически. Сега остава да излязат резултатите, но много ме е страх от следващо забременяване. Опасявам се, че няма да се престраша... Моля се само да сме живи и здрави 🤗

Адел, много съжалявам и ви съчувствам за това, което сте преживяла.

Адел, много съжалявам, че ти си следващата майка, преживяла такова нещастие...Но не се страхувай от следваща бременност, напротив - тя ще те спаси и съхрани и не само теб, а и твоя мъж! Желая ти много здраве и скоро да изживееш пак онази страхотна тръпка на тайнството, наречено бременност, но този път с успешен финал! Прегръщам те! 

 Надявам се скоро да се похваля. Докторът ми каза 2 месеца, но смятам да изчакам повече. Благодаря ви 💕

Всеки път, отваряйки бг мама, се надявам, че няма да имам известия за тази тема... уви, болката не свършва, тази трагедия не свършва с мен и ми става много тъжно, преживявайки всяка една болка.
Само не се обвинявай. Ти не си виновна с нищо, камо ли с желанието да имаш дъщеричка. Няма думи, които да утеша тази болка. Дано успееш да намериш баланса и достатъчно кураж да продължиш напред. Всъщност ние не сме знаели досега колко всъщност силни сме... Не се отказвай от мечтата си да имаш още едно дете. Страхът никога няма да изчезне след такава загуба

Момичета 4 месеца след моята драма вече съм по-добре...Имайте кураж.Нищо не е случайно на този свят.Може би аз съм една от малкото,която има аутопсия на детето си.Мисълта,че така е по-добре и за семейството ми и за нероденото ми дете е единственото,което ме успокоява.Помислете-1300кг бебче в 8-ми месец с тежък сърдечен порок.?!Какъв живот би имало?Щом така се случват нещата-явно нещо не е ок?!Сега страдаме,но психиката ни е най-важна.Продължаваме напред.Адел живей момиче!Живей заради семейството си и себе си!Аз вече се боря за нова бременност!Ще се боря и ще успея!Само вярвайте!А нашите ангелчета отгоре ще пазят братята и сестрите си тук на земята!

Мили мами,
След близо една година от моята огромна загуба (втора поред) събрах смелост и сили да пиша и да споделя. Всички в тази тема сме преминали през ужасното най-страшно преживяване да загубим дете.
Много е страшно и много ама много боли ...
Душата ми не е цяла след този ден, тя е попиляна, не мога да се зарадвам на нищо истински... Вече не съм същия весел, лъчезарен и грижовен човек! Не смея дори да мечтая, защото ме е страх .
Плача почти всеки ден. Обвинявам се Дори не мога да бъда добре майка на двете си прекрасни деца. Ох, не знам....
Моята история е като на почти всички Вас...
Със съпруга ми решихме да имаме трето дете (някой може да каже, че сме луди и т.н.) Първото бебе загубих през 2015 в 17 г.с. заради малък тромб. Преживях го сравнително лесно, казах си, че така е трябвало да стане. Изправих се и продължих напред. Бях много позитивна и с оптимизъм реших, че след време ще опитам пак.
Забременях през юли 2017г. Страхотна бременност, без проблеми, без никакви признаци за проблем дори. Направих всички изследвания които трябваше. Ходих на всички скрининги, през 14 дни бях на консултация с наблюдаващия лекар с преглед на видеозон и всяка седмица на запис на тоновете от седмицата която той ми каза (сега не мога да сетя точно). Всичко като по учебник с изключение на леки контракции след 28 г.с (нормално за трета бременност). Изписаха ми Магмерот, пиех си го почивах си вкъщи. Всичко беше ок. Започнах да си поръчвам дрехи, аксесоари, козметика, количка, легло всичко което ще ми трябва. Приготвих всичко с голяма радост и очакване. През 32 г.с. седмица бях на последната фетална всичко беше наред. Показаха ни го - един сладък бузанчо...
Точно след 4 седмици в първия ден на деветия месец в 9 сутринта, отидох на тонове по график. На апарата лекаря не ги чу и поиска да ме види на видеозон за да как е застанал. Нещото което ме попита отивай към видеозона с притеснен глас беше "От кога не го усещаш". Тогава сърцето ми се сви. Нещо вътрешно ми подсказваше, че има проблем. За последно го усетих през нощта, ставах до тоалетна и си легнах. Той се размърда, но после съм заспала. Няма да забравя как лицето на лекаря с промени за секунди, пребледня... Попитах има ли проблем и тогава чух страшните думи, че няма сърдечна дейност. В първия момент може би не ми се искаше да осъзная какво става. Не чувах нито дума от това което той ми казваше. Взех си документите и излязох от кабинета, качих се в колата за да отида в Майчин дом и тогава избухнах в плач. Не знам как съм стигнала до болницата (нямам спомен). Кабинета на лекаря и Майчин дом са на не повече 10 мин пеша, а с кола за още по малко. Не знам дори, защото отидох до там с колата. Всичко ми беше като в мъгла...
В спешното ме посреща една много мила жена, която ме питаше защото плача, защо съм сама, какво става... Аз не отговорих нямах сила да каза каквото и да било, само и подадох документите и тя ме взе с нея. Приеха ме в болница, обясниха ми как ще предизвикат раждане с вагинални таблетки на следващата сутрин. Бяха така добри да ме сложат сама в стая без да ги моля, често идваха да видят как съм. Хората бяха много внимателни с мен. На следващия ден сутринта започнаха да ми слагат таблетки, на обяд получих пълно разкритие, свалиха ме в родилна зала с напани и след 15 мин родих бебе 3190 гр. и 51 см, момче. Оплетено два пъти в пъпната връв и затегнато като в примка.
Още преди да родя ги помолих да не ми го показват, подписах се предварително, че не искам да го видя, че няма да го взема и няма да го погребвам. Но сега съжалявам за това си решение безкрайно и не спирам да се обвинявам. Трябваше да го погушкам, трябваше да се сбогувам с него, трябваше да го подържа поне за  малко. Та аз съм му майка, но не аз се отказах от него с лека ръка. Оставих го да бъде третиран като биологичен отпадък. Няма да си го простя никога! Оставих се да бъда манипулирана от всички около мен, че ще е по-добре за мен да не го виждам, да не го взимам... По-добре щяло да е да го запомня само от снимката на видеозона и мечтите си. Не знам дали е по-добре, защото аз не спирам да мисля за това. Всеки ден по няколко пъти. Останах си 3 месеца вкъщи след като ме изписаха, след това тръгнах на работа, но и това не ми помага. Плача тайно от всички, особено вечер и през нощта. Сутрин нещата изглеждат светли и изпълнени с надеждата на новия ден, но вечер като всички вече спят е страшно. Сънувам го толкова често и сънищата ми са хубави, той е жив и е с мен, смее ми се и толкова хубав. Понякога се събуждам и осъзнавам, че е сън и искам пак да заспя и да съм с него отново, не може.
Чувството на празното, на черното в душата, на болката, на мъката са с мен всеки ден.
Ходих на психолог за да се справя по-лесно, но не се чувствам добре. Опитвам се да се прикрия, пред хората почти не показвам мъката си, но си личи, та аз дори не се усмихвам често. Прага ми на търпимост е сведон до минимум, не мога дори да слушам за какви елементарни неща се ядосват хората. Това не е превилно знам го много добре, за всеки собствените му проблеми са най-големи, но всячески избягвам да контактувам с мрънкащи хора.
Лошото е, че се отдалечих от мъжа си, от родители си, от приятелите си. Затворих се в себе си. Само с децата си съм си същата, обичам ги безкрайно, те са смисъла на живота ми. Във всяко възможно свободното време чета книги, започнах да уча чужд език за да не мисля, за да запълвам ума си с друга дейност.  Някак си имам нужда да съм сама.
Понякога си мисля, че ако пробвам пак и всичко е наред, ще се почувствам по-добре, но после страха ме обзема. Няма да посмея, как ще нося друго бебе със страх цели 9 месеца.
Толкова много го исках, чаках с такова нетърпение, батковците също, всички бяхме толкова щастливи, а на края си тръгнах с празни ръце и попиляна душа от болницата.
Ако някои от Вас може да ми даде съвет, как по-лесно да премина през това, ще съм му безкрайно благодарна!

Изчетох те. Преминах с твоите думи през моята история. Тя е почти същата. Разликата е, че при мен се случи в 39 седмица и че бебето не беше с оплетена пъпна връв. И че не бях сама, а с моя мъж.  Чувствата обаче са едни и същи.
Съвет към теб от мен: Не оставяй с това  черно петно в душата си, а пробвай да дариш обичта си на още едно дете! Не охладнявай към собствения ти мъж, който неминуемо изживява по свой начин болката. Бъди с него както преди!  Ние бяхме неотлъчно заедно. За мен той беше моя психолог, а за него- това бях аз. Разговори, разговори, много. И много сълзи, несдържани. Ние бяхме в този момент адски силни и единни! Така трябва да бъдете и вие, за да продължите заедно нататък и да имаш една успешна бременност след време!  Желая ти го от сърце!  Не се затваряй в себе си, това е грешка, отвори се и бъди приятел, бъди усмихната, бъди онази жена, която мъжа ти знае! Щастието ще дойде, ще видиш!

Здравей GeryD, много съжалявам за загубата. Едва ли някой ще може да ти даде някакъв адекватен съвет, наистина трябва време, повече време. За мен втората година е по-тежка от първата, през първата година се занимавах с лекари, изследвания и прочее, втората обаче съм само с мислите си.
Ако наистина искате трето детенце, опитайте пак. Не мислете, че това може да се повтори.
Прегръдки, не си сама!

   
 Много съжалявам и за вашата загуба.Не знам защо се случва всичко това на нас,а не на тези,които правят аборти,изхвърлят си децата в контейнерите или ги изоставят в социални домове...Никога няма да разберем.Знам,че сърцата ни никога няма да са същите-че една част от нас си е отишла с нашите деца.Тук идва и момента на раздялата с детето.И аз като вас останах в спонена за сина си като едно краченце бяло и хубаво.Само това успях да видя.Лекарката ми каза прекрасно бебе,красиво,чисто-но...Смятам,че правилата за сбогуване трябва да се променят и майките да имат право да се сбогуват с децата си.Аз също съжалявам,че не го гушнах и видях.Но си го представям.Мисля за него с хубаво.Вярвам че е добре горе на небето и е щастлив и води други малки ангелчета по пътя им...Трябва да се молим за душите на децата си.Така ми каза един свещенник.Няма да тъжиш ми рече.Моли се за душата му,радвай се на детето,което имаш и продължавай да живееш...Направихме и аутопсия-това ме ужаси после.Казах си-защо,защо я направих?Та това е моето дете!Но сега не съжалявам.Поне знам причината за смърта на детето си...Момичета ужасно е,но нищо,нищо не се случва случайно...Бъди силна и се бори!Живей заради семейството си!Заради себе си!

GeryD много съжалявам, че ти се е случило немислимото. Не знам какъв съвет да ти дам. Няма лесен начин за справяне с болката, само времето я притъпява. При мен, година и половина след загуба в 34 седмица и с вече ново бебче на 30 дни, нищо не е по-различно. Болката си е същата, дори на моменти мисля че е по-силна от преди. Гледам бебето и просто знам, че трябваше да има още едно. Очаквах че с раждането му ще ме залее вълна на щастие, и някак ще избута мъката настрани, обаче не стана така.
Олеква с говорене. Говори за това с майки, преживели същото, с мъжа ти. Много много говорене. Пред хората и аз се сдържам, пред роднините, пред голямото ми дете ... обаче понякога само дума от някого и се разревавам където ме свари.
Много трудно говоря за това с други хора, извън няколкото майки, с които се запознахме в този форум. И много много съжалявам, че също не видях и не взех детето си. Отказах се и аз като теб и като много други майки, под влияние на лекарите. Ходих на психолог, но не мисля че ми помогна също. Вече не се смея, не се вълнувам, също както казваш ти - гледам хората и си викам “да ти имам проблемите”. И аз се изолират от доста хора, защото видях в момента на нужда, кой беше до мен. А повечето не бяха, сякаш бях прокажена или заразна, спряха да ми звънят и да ме търсят хора, уж приятели, роднини ...
Само разговорите с “моите майчета” ми помагат да преодолявам настроенията и емоционалните сътресения, които ми се случват. Така че единствения съвет, който мога да ти дам на този етап е просто да говориш за това.

GeryD съжалявам за загубата ти,но за жалост след подобно нещо осъзнаваш и хората колко са лоши и егоистични.Ако искаш да поговориш ние сме на среща.С момичетата си направихме група в която си пишем и си помагаме взаимно,всички сме го изживяли и все още го изживяваме,съмнявам се някога да свърши мъката ни и сълзите ни,но не се предавай,бори се със зъби и нокти,ако е нужно.Пиши ми,ако имаш нужда да поговориш и искаш да те добавя към групата ни.

GeryD напълно разбирам болката ти. От контактите ми тук разбирам, че тази болка не минава. Понякога се чудя какво е това наказание - цял живот да носиш на плещите си тази болка. Плачи си, споделяй, ние сме тул затова. И аз не исках трупчето, а сега много съжалявам. Понякога започвам да се обвинявам, че съм се съгласила за аутопсия и си казвам "Какъв изроди съм да допусна да разрежат детето ми". Но реално с ясно съзнание тогава си бях помислила - трябва да го направя заради следващото ми дете. Както и да е - нямаше нищо. Но въпреки това в такъв момент човек търси отговори не от любопитство, а за да предпази себе си или следващото дете. Не бива да се отказваш от мечтата за още едно дете. Но не трябва да униваш. Не си сама, тук винаги ще има кой да ти помогне. Разбирам напълно апатията ти - аз се държа по същия начин със света, но ме държи мечтата за деца. Знам, че детето ми ме гледа от небето и не искам да я разочаровам.

GeryD
Все едно чета своята история.
И аз имам две загуби - мисед в 10 г.с. и мъртво раждане в 31 г.с.
И аз се събудих една сутрин и просто не го усещах - същото спряло сърце, силно завита пъпна връв...момченце
И аз подписах документ, че няма да го взема и ще го изгорят като биологичен отпадък - същите мрачни мисли имам - как можах да не намеря сили поне да го видя... ММ казва, че тялото е само една обвивка, опаковка - утешавам се с това.
Разликата е, че аз родих секцио и че нямам други деца - две бременности и двете неуспешни...
Много близки истории...
Борислава вече ти е писала, но и аз да кажа - имаме си група - доста ми помага писането там.
Пишем си по всякакви теми и се разсейваме, а когато ни налегне силно мъката си я споделяме и става по-леко...
Чувствай се добре дошла...