Та дребка по онова време беше сладка почти 3-годишна къдрокоса феичка. А тати заплашваше всеки момент да стане на 41. И тъй като 40 не се празнувало, реших да го изненадам и да му направя парти-изненада за 41-ия рожден ден. И така уговорихме се с него, че вече доста сме попораснали и какво толкова има да му празнуваме рождения ден, просто ще излезем да се почерпим четиримата на ресторант вечерта. И докато той тънеше в неведение аз поканих една спретната тълпичка в ресторанта, запазих маса, поръчах торта. В деня на голямото събитие отидохме по обяд с дребосъчка да вземем тортата и да я занесем в ресторанта. През цялото време аз обяснявам, че това е тайна, че нищо няма да казваме на тати, че той ще се изненада довечера в ресторанта и ще каже „Ауууууууу” и други такива. Намилам аз безспир рефрена за тайната, а тя се съгласява с мен, кима и изглежда всичко разбира. Следобеда, докато текат последните приготовления тати извежда до люлките дребка, а аз оставам вкъщи. След половин час той ми се обажда и се тресе от смях. Оказа се, че дребосъчка му е изиграла няколко пъти етюда с „нищо няма да казваме на тати, ни-що! Той ще се изненада от тортата”.
По едно време той се заслушал и я попитал – Каква торта, аз нямам торта?
А, имаш – казала дребка – ние я занесохме с мама в ресторанта. Обаче няма да казваме на тати ни-що! – тук следва размахано отрицаващо показалче – това е тайна! – завършила тя.
Та така. Дребната има уши на невероятни места се оказа в последствие и аз вече няма ни-що! да коментирам в нейно присъствие, та да ми е мирна главата.