Прегледах темите и реших да пусна тази.
Има много мнения кога, как и дали изобщо да се каже на детето, че е осиновено.
Всеки родител има своите доводи за решението, което вземе.
Но кое е най-доброто за Вашето дете?
Интересите ми не са в областта на детската психология, но си спомням ясно от университета, думите на лектора. На детето е желателно да се каже, това да е преди 5 годишна възраст.
Важен е и начина по който ще се каже. Основните им страхове са да не бъдат отхвърлени от грижите и любовта на родителите. С авторитетен подход, като им бъде обяснено, че са обичани и скъпи за родителите, да им се каже че са осиновени. Възможно е да има шок за детето, но от личен опит в семейството ми, предполагам ще е значително по-малък, от този изпитан в по-късна възраст. Детето израства с нагласата, че е син/дъщеря и онова което го свързва с родителите, не е биологията, а нещо повече. Друг фактор е, че в ранното детство те първа се изгражда аз концепцията. При промяна на ролята която човек заема, се получава криза на личността и изграждане на нова концепция(пример е пубертета).
Онова което стана в моето семейство...
Родителите ми криеха от голямата ми сестра, че е осиновена, аз също не знаех. Но роднини и съседи знаеха и дълги години тази тайна се пазеше. Спомням си че като деца нейна съученичка й беше казала, тя отиде плачейки при майка и я убеждаваха, че другарчето й е заядливо и няма нищо вярно. Цялата тази идилия продължи и когато сестра ми беше на около 19-20 години, незнайно от къде, някой й е казал.... Чувство на вина, страх, малоценност, които трудно преодоля. За мен тя винаги и била и ще бъде моя сестра, макар на моменти да ме ядосва и да не и говоря с дни.
Затова споделям мнението че на детето трябва да му се каже в ранна възраст. То ще израстне (според средата) с любов към родителите си и даже няма да му хрумва да тръгва да търси биологичните си и да се тормози излишно.
Виж целия пост
Има много мнения кога, как и дали изобщо да се каже на детето, че е осиновено.
Всеки родител има своите доводи за решението, което вземе.
Но кое е най-доброто за Вашето дете?
Интересите ми не са в областта на детската психология, но си спомням ясно от университета, думите на лектора. На детето е желателно да се каже, това да е преди 5 годишна възраст.
Важен е и начина по който ще се каже. Основните им страхове са да не бъдат отхвърлени от грижите и любовта на родителите. С авторитетен подход, като им бъде обяснено, че са обичани и скъпи за родителите, да им се каже че са осиновени. Възможно е да има шок за детето, но от личен опит в семейството ми, предполагам ще е значително по-малък, от този изпитан в по-късна възраст. Детето израства с нагласата, че е син/дъщеря и онова което го свързва с родителите, не е биологията, а нещо повече. Друг фактор е, че в ранното детство те първа се изгражда аз концепцията. При промяна на ролята която човек заема, се получава криза на личността и изграждане на нова концепция(пример е пубертета).
Онова което стана в моето семейство...
Родителите ми криеха от голямата ми сестра, че е осиновена, аз също не знаех. Но роднини и съседи знаеха и дълги години тази тайна се пазеше. Спомням си че като деца нейна съученичка й беше казала, тя отиде плачейки при майка и я убеждаваха, че другарчето й е заядливо и няма нищо вярно. Цялата тази идилия продължи и когато сестра ми беше на около 19-20 години, незнайно от къде, някой й е казал.... Чувство на вина, страх, малоценност, които трудно преодоля. За мен тя винаги и била и ще бъде моя сестра, макар на моменти да ме ядосва и да не и говоря с дни.
Затова споделям мнението че на детето трябва да му се каже в ранна възраст. То ще израстне (според средата) с любов към родителите си и даже няма да му хрумва да тръгва да търси биологичните си и да се тормози излишно.
Абсолютно 100 процента ДА 