К.О.Т.К.И.-те [тема 6]

би трябвало да означава-Честит рожден ден 

     Дългоочакваното пътуване започна спокойно, по график се движихме и пристигнахме в любимия град преди 5:30 ч. на 1-ви май. Леко схванати изчакахме настаняването на спътниците в три хотела и към 6:30 ч. дойде нашия ред. Имахме хора в Ейфел, Голд и Бекдаш, а ние бяхме в Селенай. За пръв път не ни настаниха сутринта, но това по никакъв начин не ни попречи. Лобито на хотела е доста мрачно и все още не е реновирано, за разлика от стаите и ресторанта. Ремонтът продължава и скоро хотелчето ще е доста приятно местенце. Намира се в пресечка на първата успоредна отдолу на Орду, паралелно на Бекдаш, но, с тази разлика, че няма удобен подход от булеварда и се върви малко повече извън него... ок. 150-200 метра. Направихме си кафе и изчакахме да дойде време за панорамната, за да предадем придружителите „в ръцете” на Силвето (нашата водачка, представител във Варна - както винаги, усмихната и отзивчива).
     Ние се отправихме пеша към Сюлеймание, която още не бяхме виждали. Минахме покрай новата станция Везнечилер, която, както и спирките на трамвая, беше преградена с бяло-червени ленти, заради ограниченията в транспорта. Изключително странно изглеждаше Орду без любимия трамвай...
     Улицата, по която вървяхме, ни отведе до входа на гробището зад джамията, където са тюрбетата на Султан Сюлейман и Хюррем Султан, край които все още имаше прекрасни цъфнали кичести лалета. След като разгледахме, заобиколихме и влязохме в джамията, която ни впечатли с красотата си и спокойствието, царящо в нея. Имаше туристи, но не е такава навалица като в Синята джамия и много ми хареса. После минахме от долната страна на джамията и се насладихме на прекрасната гледка към Златния рог и Босфора.
     Следващата цел беше църквата на първия ден от месеца, към която трябваше да се спуснем през уличките под джамията. Кварталът не е никак приветлив, да не кажа, че е плашещ. Определено не препоръчвам да се минава от там, макар че пътят не е труден. Ние леко се залутахме, заради липсата на имена на всички улици на картата, а и гледката някак ме скова. Бързо се окопитихме и успяхме, следвайки наклона и с голяма доза притеснение, да се доберем до булевард, който разпознах като „Ататюрк”. В последствие се оказа, че почти сме стигнали до църквата, преди да излезем на него, както и че тя е много по-леснодостъпна именно от булеварда, като може да се вземе автобус от Аксарай за Таксим от спирката до Валиде джами и да се слезе на втората спирка – Вефа. Дотам може да се стигне бързо и пеша. Зад самата спирка има търговски център и паркинги, а през тях се излиза на уличката, на която е и църквата. Реално се намира на около 50-тина метра по-надолу от спирката, на първата успоредна на бул. Ататюрк.
     Църквичката бе пълна с хора, предимно жени, палещи свещи, молещи се, изповядващи се... Някои плачеха... надявам се от радост, че нещо желано им се е сбъднало, други пееха, коленичили пред иконата. Всички държаха в ръце ключета и минаваха пред иконите, като символично ги отключваха с тях. Ние направихме същото, като се помолихме за здравето на семействата ни и на нас самите... и за още нещо. Надявам се някой ден да се върнем с ключе/та в ръка... Освен гореописаното ни направи впечатление прекрасно поддържаното дворче и свещеникът, говорещ турски... Нормално е, обаче прозвуча странно.
     После пихме чай до спирката и, притеснени, че още не са ни се обадили, взехме автобуса до Аксарай.
     Знаех, че ще стигнем бързо, но за всеки случай взехме автобуса и се прибрахме в хотела, за да установим, че там ги няма нашите хора... Предложиха ни две стаи, но след като приехме картата за едната, видях, че прозорецът гледа към затворен квадрат от стени и си издействах такава с прозорци към света... Стаите бяха малки, но нямахме и сили да се гоним, та... Баните - съвсем прилични за стандарта. Настанихме се и се освежихме и потеглихме към Султанахмет, за да се опитаме да ги засечем... Естествено, това не стана, но поне по пътя направихме резервация за Ортаклар.
     След кратка почивка с дюнер (доста смело зовящ се така) на площада, тръгнахме към търговските улички, познати на темата като „гащите”, за да търсим яке на мъжа ми, който при две налични, тръгна от хотела по къс ръкав. Успешно завършихме тази мисия и се върнахме край фонтана, където имахме среща с добричката група и, евентуално, с нашите придружители, след двореца. Пътьом видяхме онзи левент с кучето, носещо слънчеви очила, возещи се на моторче. Мъж ми доста се загледа, но веднага го „срязах”.
     Около 14:30 пуснаха трамваите...
     Добричлии бяха максимално точни, но последва изчакване на другите – „златната” бира беше 13.50, а за чая вече знаете...
          Спуснахме се по трамвайната линия до Еминьоню, а там бяхме атакувани от „викачите” за турове по Босфора. Тъй като вече бяхме изпуснали последния тур на Шехир, се поддадохме на агитациите им и се спазарихме на 60 лири за 7 души. Отведоха ни на пристана зад хотела, намиращ се до голямата спирка на Еминьоню и се качихме. Беше хубаво, но не бих се хванала повече на въдицата им. На картата показват, че турът започва от Фенер и отива до след втория мост ... да, ама не... Писах вече откъде тръгва, но за тежест те „трансферират” с бус до там. Стига до не по-далеч от средата на разстоянието между първия и втория мост и продължава маааалко над час, а не „полтора часа”. Та, и под 9 лири им е много.
     Последва шляене из Египетския пазар, пътуване с трамвая до Чемберлиташ, вкусна вечеря в Ортаклар, прибиране под дъжда и пренасяне в страната на сънищата.