Lenilaf, напълно съм съгласна! Освен в България и Щатите съм живяла и в Близкия Изток, била съм .... не знам, но над 20 държави и ми се ходи още и навсякъде! Има много да предложи тоя свят!
Смятам, че на детето си съм длъжна да покажа и положителните, и отрицателните явления по света... Най-много ме е страх да не се превърне в задоволен американски непукист, или в обезверен български такъв (това са моите обобщения за тийнейджърите в двете съответни държави). Затова съм решила, въпреки че в момента "дом" е в Щатите, дългосрочно да направя всичко възможно да поживеем на още няколко места, особено когато децата са в ученическа възраст.
Имам и жив пример за това - на най-добрата ми приятелка синът е роден в Ливан, баща му е германец, но живееха там по това време. До 5 годишна възраст малкият говореше 5 езика (български, немски, английски, защото на този език си говорят родителите и френски и арабски от училище). Естествено, беше объркан в началото. Но после, а според мен, и завинаги, му остава една увереност, че той с всички може да се разбира. На екскурзия в Турция един път се опитва да убеди един дядо да му отстъпи мястото до прозореца. Да, ама дядото говори само турски. Малкият се обръща към майка си - как е възможно, какъв е този език, аз си мислех, че всичко знам? Май е бил на около 4 години тогава... След което се обръща към дядото и със знаци и някаква комбинация от думи (Monsiuer, change, s'il vous plait?) или не знам какво точно, успява да го убеди!
Това усещане, че всичко можеш да направиш, е неоценимо според мен, надявам се да успея да го дам на моя наследник (или наследници).
А българското не се губи в тая комбинация, просто е част от големият и пъстър свят!
Болшинството може да са съгласни, но има и единици на различно мнение. На един колега на мъжа ми сестра му се е самоубила на 17 години точно заради това - стреса от непрекъснатото местене в различни страни заради работата на бащата, и неизбежността да се отстоява непрекъснато в нова култура и нов език. 
