Пристъпи на гняв и как да се справим

Момичета,включвам се,за да споделя нещо с вас. Аз съм от нервните майки,които крещят и се ядосват лесно. Синът ми е на 1.4г., и е упорито,инато и щуро прохождащо дете. Не може да върви добре сам,но това не го спира да прави опити да бяга,да се катери и т.н.. Спи лошо,буди се често,през ден се буди в 1ч. и заспива чак в 5ч..Аз съм изморена и изнервена след 7ч. бягане след него,не пипай това,не прави онова...Кипнало ми е и постепенно започвам да повишавам тон,той се отскубва от мен и тръгва нанякъде,в този момент съм готова да се развикам,но той пада и си "изкара"въздуха. Вдигам го от земята,а той се мята и не може да диша. Водя го до прозореца,от стая в стая бягам,като луда,за да спре да плаче и  да ДИША,а той само хрипа целият посинял с побелели устни. Излязох от апартамента и тръгнах по стълбите надолу,къде отивах не знам. Поуспокои се и започна да диша слабо с хрипове,напълних малко вода в една кофичка и му дадох да си цопка,не знам как се сетих. Всичко мина,той се заигра и след 1ч. носене и целувки заспа. Скъси ми се живота,не знам с колко,още съм в шок. За да се разсея,влязох в бг мама и видях,че има нови отговори в тази тема,която с интерес следя. Преди да ви мине през ум да крещите и да се ядосвате на съкровищата си,си припомнете моя пост.Няма по важно от това,децата ни да са здрави,колкото и да са палави! Каквото и да е,ще издържим,защото ги обичаме,защото няма по чиста любов от тази на майката към детето,защото само майката е способна да жертва всичко нейно за НАЙ-ВАЖНОТО-за детето си! Защото,когато пораснат децата ни,няма да си спомняме какви лудории са измисляли и сътворявали,ще помним как за първи път малкото съкровище ви погледна в очите,как се усмихна за първи път,как седеше самичко,как пълзеше сладко,как направи първите си крачки...Как силно го обичате и с времето тази любов не избледнява,става по-силна и по-силна с годините,докато сърцата ни бият в тях ще са ТЕ,нашите деца! А сега погледнете в креватчетата и кажете изпитвате ли гняв? Спокойна вечер!  

Палачинке, много хубав пост, хем не съм от захаросаните майки, но ме трогна...Съчувствам за изживяното с липсата на въздух, звучи ужасно. Моят също като ревне силно има период, в който не диша, понякога 5 секунди, понякога 20...Като е по-дълго се шашкам, но акто цяло си го знам, че скоро ще изпалче, но пак е плашещо.

Аз съм се отказала да забранявам всичко, забранявам само опасните неща. И съм го научила да плюе като лапне нещо мръсно. Но пак редовно смуче камъни, изгнили ябълки, не крещя за такива неща, приемам ги от забавната страна. Само да не киселее и да не реве, защото е много гръмогласен и не ми остават нерви...

А изтощението в тази възраст е огромно, сега съм болна и едва смогвам. ММ помага нощем поне, че понякога не мога да се надигна от леглото, но през деня сме сами и особено сутрин ходя като зомби.

момичета, това, което описвате не е ли т.нар. "захласване"? при някои по-емоционални деца се получава. бях чела, че макар и доста плашещо, подобно състояние е безобидно, и че дори може да се случи детенцето да припадне от недостиг на въздух, но при припадането ще се възстанови нормалния ритъм на дишането и не е животозастрашаващо. при захласване при някои дечица помага лекичкото духване в личицето.

Не беше захласване. Някак падна седнал с ръцете към корема, точно в слънчевият сплит. Дугах в лицето, мих го с водичка, той само ме гледаше уплашен и хриптеше, взимаше по малко въздух, но с хрипове като при асматичен пристъп. Мяташе си главата, скубеше ме,сякаш изпитва болка, нещата се влошаваха, защото се опитваше да плаче, но нямаше въздух и само се мяташе безпомощно. Беше ужасно, знаех, че трябва да го успокоя някак, за да започне да диша нормално и трябваше да стане бързо. Той по принцип често се "захласва", помагало ми е да му духна в лицето, да издавам странни звуци с уста, за да го стресна, да го заведа до прозореца, да му измия лицето и т. н.. Това обаче продължи близо 4-5мин., в които той едва успяваше да си поеме дъх. Напълних една кофичка с вода, пъхнах му ръцете вътре, той обича да цапка така, баща му пусна тв, гушна го, аз му говорех, той се успокои и бавно дишането му се нормализира. Не изпаднах в паника, запазих самообладание някак, след всичкото тичане и ужас обаче, рухнах. Споделих с вас, защото в този момент, имах нужда да го изговоря, да споделя, да го напиша, да го изживея. Благодаря ви, че сте прочели дългият ми пост, макар и малко сладникав, това съм чувствала.