Здравейте! Имам нужда да споделя моята история, за да видя странично мнение и евентуално да си "сверя часовника", така да се каже.
Накратко (ако може една човешка история да се представи накратко...) със съпруга ми сме заедно от студенти, от 12 години. От 9 живеем заедно, имаме дете на 9 годинки и сме законни съпрузи от 2013 (направихме сватбата по-късно).
Станахме родители много млади (на по 21/22), от самото начало ни се наложи да се справяме с обстоятелствата и да се грижим за това семейство, както трябва да е, и най-важното- не разчитахме на помощ - емоционална, физическа и за гледане на дете на нито едни от родителите. Моите помагаха финансово в началото, докато си стъпим на краката, което пак не е никак малко, разбира се.
Така с течение на времето си се капсулирахме тримата, влязохме в някакъв коловоз - детска градина ( сега е училище), работа, домашни задължения- нормалния облик на живот на 90% от хората. На всеки от двамата се наложи да направи някакви жертви, да се лиши от различни неща, което си е съвсем нормално според мен. И понеже и двамата с него сме много отговорни хора и много отдадени на семейството, в един момент се оказа, че сме останали без никакви приятели (с изключение на кумовете, примерно и тук-таме някоя самостоятелна единица), че сме изпозарязали всякакви хобита/разнообразия/развлечения и се носим по течението яко.
До тук нищо нечувано и невиждано, но започнаха скандали - винаги сме си имали дразги и поскарвания, но сега са буквално на две седмици, траят поне по два дни (обикновено се случват през уикенда, когато сме заедно вкъщи) и най-ужасното- разиграват се пред детето. ММ ме обвинява за всичко общо взето- аз съм виновна, че нямаме време за нас - и под време за нас се разбира да ходим някъде задължително само двамата с преспиване. Съгласна съм, че това не се е случвало от години, но последният път, когато оставихме детето на майка му, за да отидем на хотел някъде, беше вдигнало 40 градуса температура и тя дори не беше разбрала (това се случи на два пъти - оставаме й го и го взимаме разболяно). За мен време за нас е и времето, в което вечеряме и споделяме преживяванията си, времето, в което гледаме филм и пийваме вино вкъщи и т.н. - малките споделени моменти вкъщи, когато обстоятелствата са такива.
Аз съм била виновна за това, че вече нямало с кой една бира да изпие ( истината е, че просто повечето му приятели сега тепърва имат бебета и вече на свой ред нямат възможност да излизат- аз това го отчитам и по моите приятелки), не съм се стараела в отношението си към него, повече съм обръщала внимание на детето - което за мен е нещо съвсем нормално и задължително даже и всеки скандал завършва с как още е млад, иска да намери човек, който да го обича, иска да се разведе с мен и започва да търси квартира (живеем в мое собствено жилище от родителите ми дарено, така че при евентуална раздяла той би си събрал багажа).
На следващия ден не са извинения, не е чудо- той не мислел тези неща, просто искал да ме НАКАЖЕ и СТРЕСНЕ, той не искал да чистя и да готвя толкова много, ами да му обръщам повече внимание. Много ми е интересно, ако спра да чистя и да готвя, и само му ровя из гащите, както иска, и зарежа грижите за детето - защото съм била вманиачена майка, тогава дали ще има угодия
Още по-тежкото за мен е, че страдам от много тежка мигрена с повръщане, загуба на равновесие и т.н. Именно тези скандали през две седмици буквално я отключват и ставам инвалид. В тези моменти му се моля да спре да вика и да нарежда, защото и той самият знае какви ще са последствията, но нямаме чуваемост.
Знам, че ме обича, или поне ми се иска да вярвам, но възможно ли е толкова да съм му омръзнала и затова да е цялата тази лигня?
Виж целия пост
Накратко (ако може една човешка история да се представи накратко...) със съпруга ми сме заедно от студенти, от 12 години. От 9 живеем заедно, имаме дете на 9 годинки и сме законни съпрузи от 2013 (направихме сватбата по-късно).
Станахме родители много млади (на по 21/22), от самото начало ни се наложи да се справяме с обстоятелствата и да се грижим за това семейство, както трябва да е, и най-важното- не разчитахме на помощ - емоционална, физическа и за гледане на дете на нито едни от родителите. Моите помагаха финансово в началото, докато си стъпим на краката, което пак не е никак малко, разбира се.
Така с течение на времето си се капсулирахме тримата, влязохме в някакъв коловоз - детска градина ( сега е училище), работа, домашни задължения- нормалния облик на живот на 90% от хората. На всеки от двамата се наложи да направи някакви жертви, да се лиши от различни неща, което си е съвсем нормално според мен. И понеже и двамата с него сме много отговорни хора и много отдадени на семейството, в един момент се оказа, че сме останали без никакви приятели (с изключение на кумовете, примерно и тук-таме някоя самостоятелна единица), че сме изпозарязали всякакви хобита/разнообразия/развлечения и се носим по течението яко.
До тук нищо нечувано и невиждано, но започнаха скандали - винаги сме си имали дразги и поскарвания, но сега са буквално на две седмици, траят поне по два дни (обикновено се случват през уикенда, когато сме заедно вкъщи) и най-ужасното- разиграват се пред детето. ММ ме обвинява за всичко общо взето- аз съм виновна, че нямаме време за нас - и под време за нас се разбира да ходим някъде задължително само двамата с преспиване. Съгласна съм, че това не се е случвало от години, но последният път, когато оставихме детето на майка му, за да отидем на хотел някъде, беше вдигнало 40 градуса температура и тя дори не беше разбрала (това се случи на два пъти - оставаме й го и го взимаме разболяно). За мен време за нас е и времето, в което вечеряме и споделяме преживяванията си, времето, в което гледаме филм и пийваме вино вкъщи и т.н. - малките споделени моменти вкъщи, когато обстоятелствата са такива.
Аз съм била виновна за това, че вече нямало с кой една бира да изпие ( истината е, че просто повечето му приятели сега тепърва имат бебета и вече на свой ред нямат възможност да излизат- аз това го отчитам и по моите приятелки), не съм се стараела в отношението си към него, повече съм обръщала внимание на детето - което за мен е нещо съвсем нормално и задължително даже и всеки скандал завършва с как още е млад, иска да намери човек, който да го обича, иска да се разведе с мен и започва да търси квартира (живеем в мое собствено жилище от родителите ми дарено, така че при евентуална раздяла той би си събрал багажа).
На следващия ден не са извинения, не е чудо- той не мислел тези неща, просто искал да ме НАКАЖЕ и СТРЕСНЕ, той не искал да чистя и да готвя толкова много, ами да му обръщам повече внимание. Много ми е интересно, ако спра да чистя и да готвя, и само му ровя из гащите, както иска, и зарежа грижите за детето - защото съм била вманиачена майка, тогава дали ще има угодия
Още по-тежкото за мен е, че страдам от много тежка мигрена с повръщане, загуба на равновесие и т.н. Именно тези скандали през две седмици буквално я отключват и ставам инвалид. В тези моменти му се моля да спре да вика и да нарежда, защото и той самият знае какви ще са последствията, но нямаме чуваемост.
Знам, че ме обича, или поне ми се иска да вярвам, но възможно ли е толкова да съм му омръзнала и затова да е цялата тази лигня?
Със сигурност ли няма вариант от време на време (примерно веднъж в месеца) да го оставяте на някой от 2та чифта баби и дядовци? 
