Никой не твърди тук, че периодът на Османското владичество е „цветя и рози“, никой не го нарича и „присъствие“ (стана ясно, мисля, че „присъствието“ е журналистическа измислица и никога не е фигурирало в академичното поле). Перодът обаче не е и „робство“ в юридически смисъл. Думата „робство“ е метафора, използвана от националните идеолози през Възраждането и в последвалите историографски прочити на периода. Тук искам ясно да кажа, че не смятам, че тази метафора е продукт само на социалистическия „голям“ исторически разказ. Сигурна съм също, че използващите я са влагали емоционално съдържание и са я тълкували не като метафора, а в преките ѝ значения. Само че това не променя метафоричната ѝ стойност.
През цялото време наблягам на това, че през периода на Възраждането, когато думата „робство“ се актуализира, има различни идеологически предпочитания, средата не е единна. Националните идеолози и революционери са смятали, че периодът е „робство“, други – като авторите на проосманските стихотворения, които цитирах, са мислели, че управлението не е деспотично. Някои действително са смятали така (има линия на туркофилите), други вероятно са били конформисти. Трети пък – и това е била по-голямата част от българите – са били напълно индиферентни, живели са без особени рефлексии за политическата ситуация.
Думата „робство“, която са използвали революционерите, е европейски внос. Те са чели просвещенски автори, познато им е писаното за европейските революции, в чиито лозунги – освен „свобода“, „равенство“, „братство“ – се промъква и „робство“ – първоначално в един социален смисъл, после – с разпалването на националните движения през 19. век – и с национален. Само че говорещите за „робство“ възрожденци са маргинална група – не в обиден смисъл, а в този на по-малка, емигрантска публичност. Към 60-70-те години техният глас става по-чуваем, бунтовният устрем – по-видим. И пак, дори през 70-те години, разни поети пишат стихове в чест на султана.
Освобождението слага край на идеологическите разноречия донякъде. Победила е „робската“ теза, но пък се задействат и носталгии по „турското време“, които идват от разочарованието от следосвобожденската действителност. В разказа на Михалаки Георгиев „Разкумил кума си“ наред с идеализациите на „турското време“, има и такива твърдения: „И за какво ли му требваше на руския цар да бие толкова път, да троши толкова аскер, да разсипва толкова злато – да ни освобождава!” В някои произведения дори на Вазов („Дядо Нистор“) образът на „поробителя“ се реабилитира: „Не, не, имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха... Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже, прости!”.
Тези носталгии в проспективен план, разбира се, са заглъхващи. През междувоенния период и последвалите военни години говоренето става все по-националистично, все повече се налага „робската“ реторика. Но пък има и контрамнения, които посочих – на П. Мутафчиев, на Б. Йоцов – пак националистически, но усъмняващи се в подхода, чрез който е постигната свободата. Има внимание не само към революционерите, но и към еволюционистите.
След установяването на Народната република разказът за османския период е еднозначен – то е само и единствено „робство“, революцията е издигната в култ, църковните и просветни дейци са маргинализирани или пък се прилага такава реторическа хватка – и те са вмъкнати в революцията, определени са като хора, които с църковната си борба са подготвили почвата на въоръжената.
Виж целия пост
През цялото време наблягам на това, че през периода на Възраждането, когато думата „робство“ се актуализира, има различни идеологически предпочитания, средата не е единна. Националните идеолози и революционери са смятали, че периодът е „робство“, други – като авторите на проосманските стихотворения, които цитирах, са мислели, че управлението не е деспотично. Някои действително са смятали така (има линия на туркофилите), други вероятно са били конформисти. Трети пък – и това е била по-голямата част от българите – са били напълно индиферентни, живели са без особени рефлексии за политическата ситуация.
Думата „робство“, която са използвали революционерите, е европейски внос. Те са чели просвещенски автори, познато им е писаното за европейските революции, в чиито лозунги – освен „свобода“, „равенство“, „братство“ – се промъква и „робство“ – първоначално в един социален смисъл, после – с разпалването на националните движения през 19. век – и с национален. Само че говорещите за „робство“ възрожденци са маргинална група – не в обиден смисъл, а в този на по-малка, емигрантска публичност. Към 60-70-те години техният глас става по-чуваем, бунтовният устрем – по-видим. И пак, дори през 70-те години, разни поети пишат стихове в чест на султана.
Освобождението слага край на идеологическите разноречия донякъде. Победила е „робската“ теза, но пък се задействат и носталгии по „турското време“, които идват от разочарованието от следосвобожденската действителност. В разказа на Михалаки Георгиев „Разкумил кума си“ наред с идеализациите на „турското време“, има и такива твърдения: „И за какво ли му требваше на руския цар да бие толкова път, да троши толкова аскер, да разсипва толкова злато – да ни освобождава!” В някои произведения дори на Вазов („Дядо Нистор“) образът на „поробителя“ се реабилитира: „Не, не, имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха... Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже, прости!”.
Тези носталгии в проспективен план, разбира се, са заглъхващи. През междувоенния период и последвалите военни години говоренето става все по-националистично, все повече се налага „робската“ реторика. Но пък има и контрамнения, които посочих – на П. Мутафчиев, на Б. Йоцов – пак националистически, но усъмняващи се в подхода, чрез който е постигната свободата. Има внимание не само към революционерите, но и към еволюционистите.
След установяването на Народната република разказът за османския период е еднозначен – то е само и единствено „робство“, революцията е издигната в култ, църковните и просветни дейци са маргинализирани или пък се прилага такава реторическа хватка – и те са вмъкнати в революцията, определени са като хора, които с църковната си борба са подготвили почвата на въоръжената.
