Как да превъзмогна факта, че съм осиновен?

Здравейте ,може би аз не съм достатъчно компетентна по този въпрос ,но като майка осиновила 3 деца само ще изкажа мнение и дано помогне!Единствената причина родителите да крият от децата факта ,че са осиновени, е да не ги карат да се чувстват зле ,че не са биологични техни деца.Но да си зададем въпроса "ако ми бях биологични родители повече ли щях да ги обичам, и те от своя страна по добре ли щяха да се грижат за мен и с повече ли любов щяха да ме дарят?" Без да искам да  обидя някои ,но има родители които Бог ги дарява с деца ,а те не успяват да дадат на децата си и половината от това което получават осиновените ,защото ги смятат за даденост ,нещо естествено! Докато ние които цял живот сме давали мило и драго за едно детенце,след хиляди неуспешни опити, куп пари и реки от сълзи и разочарования, накрая то идва при нас и слага край на мъките ! Затова ние освен, че ги обичаме без резервно  и искаме да им дадем всичко което можем,ние изпитваме и благодарност към тях,че са пресушили сълзите ни и тъгата е отишла в небитието,затова много често правим и грешки и една от тях е тази ,за да не ги натъжаваме,за да не ги караме да изпадат в такива депресии като малки ,защото се надяваме ,че като големи ще го приемат по добре ,но уви.....Но ти ако,само това те тормози помисли си добре кои са приоритетите  ти и кое е по важно бъдещето ,което е пред теб или да ровиш в миналото като не знаеш какво ще откриеш и дали тогава разочарованията ти няма да са по големи от това, че си научил че си осиновен! Радвай се на живота си и забрави , не се измъчвай и ще си добре и ти и всички които те обичат!!!!

Благодаря за окуражителните думи. Вярно е, че ако бях останал при биологичните ми родители няма гаранция, че са щели да ме гледат по-добре от осиновителите ми. Не мога да се оплача, че нещо ми е липсвало. И все пак няма как да не се сравняваш с всички онези твои връстници и приятели, които не са осиновени. Кофти ми е, че можеше и аз да съм като тях, т. е. пак с тези "родители", с които съм сега с тази разлика, че да не съм осиновен. А пък и на нас осиновените се гледа с малко по-различно око, особено по нашите географски ширини. Аз не съм усетил подобно отношение, но зад гърба ми неминуемо е имало шушукания, убеден съм в това.
Трудно ще ми излезе от главата тази мисъл. Необходима е здрава психика.

Винаги вдигай гордо глава, вървейки по улицата. И ако чуеш шушукане от някъде, обърни се и кажи: "Имам най-прекрасните родители на света, по-добри от вашите!".

Когато си задаваш въпроси, включи още два:
- бих ли оставил собственото си дете в някой дом за деца лишени от родителска грижа;
- как се чувстват сега моите родители и как са се чувствали в годините, пазейки тайната от мен.

Успокой се и се постави в положението на останалите в живота ти и се радвай на живота ти такъв какъвто е. Сигурна съм, че той е красив.

ogini,   .

Мерси за куража! Със сигурност ще се замисля върху думите ти. Колкото до хорските клюки - имало ги е и винаги ще ги има. Аз също знам от хорски приказки за много, които са осиновени. Както аз съм чувал за тях, така се е говорело и за мен зад гърба ми, макар и не лично в очите. И по-добре, че сега го разбирам, а не като тинейджър например някой да ми го каже в училище. Не знам как бих постъпил тогава... 

diskotekadjiq, извинявай за въпроса, обаче искам да те попитам сега, когато си голям според теб на каква възраст е било най-добре родителите ти да споделят с теб?

Няма проблем за въпроса. На мен ми е криво от самия факт, че съм осиновен, а не толкова от това, че не са ми казали. Вярно, може би ако ми бяха казали малко по-рано (напр. като тинейджър) щях да го понеса по тежко, като се има предвид особения период на пубертета. Но пък нямаше да живея в лъжа толкова време и досега щях вече да съм го преодолял и да не ми пука.

Те и сега не ми казаха, докато аз не се усъмних. Даваха наскоро по телевизията един репортаж, че сме първи по изоставени бебета в Европа. Не знам какво ме накара да се поразровя и да потърся доказателства. И ги намерих. Досега не бях обръщал никакво внимание на акта ми за раждане. Той е издаден 5 месеца след като съм се родил. Информирах се по форуми и насам-натам и разбрах, че това е сигурно доказателство. Освен това нямам кой знае каква прилика с нашите, а пък и нямам снимки като бебе. Също и майка ми никога не е говорила за нейната бременност или момента на раждането ми, дори като съм я питал става леко раздразнителна и гледа бързо да смени темата. А също така са женени от 80-та година, а аз съм роден 86-та. Просто не бях обръщал особено внимание на тези неща до момента.

Изплува ми и една случка от детството. Като малък тренирах плуване и след една тренировка нашите дойдоха да ме вземат да се прибираме вкъщи. Докато се обличах ги чух да говорят с треньорката ми, която им каза: "Хубаво дете, все едно си е ваше." Те не разбраха, че съм ги чул, а пък и аз не отдадох голямо значение на думите и. Бях в 3-ти или 4-ти клас тогава и това някак си отмина.

Всички тези доказателства ме накараха да мисля, че съм осиновен и направо ги попитах директно нашите като ги излъгах, че уж няколко човека досега са ми го казвали, но няма да им цитирам имената. И те си признаха, нямаше накъде да мърдат.

diskotekadjiq, пожелавам ти бързо да превъзмогнеш всичко, което те притеснява.

За съжаление статистика показва, че в момента хиляди семейства не могат да имат деца, заради цялата заобикаляща ни среда. Всички тези хора с години се борят за рожба, да дадат обичта си на дете, да се грижат за него, да му се радват в щастливите моменти и да поемат болката му, когато има защо. И някъде там има изоставени дечица, които имат нужда от семейство, от такава любов, от прегръдки, ... От тук насетне Съдбата си знае работата и ги събира.

Дано   никога не ти се налага да влезеш в тази статистика и да видиш обратната страна на медала.

Успех.

И благодаря за отговора.

Мерси много за пожеланието!    Предполагам да си осиновител не е по-леко отколкото да си осиновен, съувствам им и на тях. Но не може да не ме измъчва въпросът "Защо точно аз?" или "Не може ли пак да съм с тези родители само, че техен, а не осиновен?". С времето би трябвало това да отмине, но сега е още трудно... 

 
 Ти СИ техен син!Казвам го от позицията на майка,която не е имала възможността да роди детето си,а го е осиновила.Но това няма никакво значение -това е моето дете!

Така е по принцип. Но все пак травмата си остава, поне засега. Яд ме е на тях за това, че не са ми го казали досега, а трябваше случайно да го разбера. Не че им е било лесно, съчувствам им. Но все пак е тъпо да го научиш от други места, а не и от тях самите...  

Извинявай, какво точно влагаш като смисъл в тези думи?
Обидно ли ти е, чувстваш се пренебрегнат или нещо друго?

Здравей пак съм аз! Казваш,че си им сърдит за това че не са ти казали ! И какво смяташ да правиш и какво ще промени това  ? Чувстваш ли се по добре като им се сърдиш? Не е ли по добре да поговориш с тях и заедно с тях и тяхна помощ,  да го преодолеете и да се подкрепяте, като винаги ! Така и за теб  ще е по лесно , а и те няма да се чувстват така виновни за любовта си към теб и за всичко, което са направили за да си ти щастлив . И без да те обиждам , в края на краищата си мъж и то благодарение на родителите си за това бъди разумен и не ги карай да страдат!!!

Напротив, криво му е, че е осиновен, нали това питам.
Не толкова, че не са му казали.

Да, така е по принцип. Когато и да ми бяха казали щеше да е травмиращо. Като малък - още повече. Но пък досега щях вече да съм преодолял този факт. Няма как сега да не се чувствам леко обиден и донякъде изигран. Съчувствам им все пак, защото много силно са искали да имат деца, но не им се е получило. Дори казват, че дълго време след като са ме взели са продължили с опитите, но без успех. Приятелката ми е в 4-тия месец и се очертава скоро да стана биологичен татко, което още повече ме кара да им влеза в положение. Можеше обаче да не ме лъжат толкова време и да ме подготвят от по-рано за тази новина. Както и да е. Обичам ги и толкова. Дори да спра, едва ли ще променя нещо.