Здравейте, моята дъщеря, която е почти на 3г. Непрекъснато е с пръст в устата. Още от бебе си смучеше палеца изобщо не искаше биберон. Правеше го само преди заспиване. Постепенно това се превърна в навик и всички мои усилия да я отуча до този момент са напразни. Проблема даже се задълбочи и започна да смуче и другите пръсти и то постоянно, когато ръцете и не са заети с нещо. Вече е голяма и разбира постоянно говорим на тази тема. Показвам и снимки на деца с криви зъби, вече знае, че това не е хубаво за нея, но не се отказва. Вечер доброволно ми дава да и слагам лейкопласт на пръстчетата и заспива без проблем без да ги смуче, но в момента, в който махна лепенките пръстите са в устата. По принцип е спокойно дете, много усмихната и добра. Не знам дали е от значение, че е осиновена, когато беше на 4м. Моля за съвет дали би помогнало посещение при психолог или логопед!
Виж целия пост
Смукане на пръсти от дете
- Публикувана: 27 дек. 2015, 17:45 ч.
- Последно мнение: 8 ян. 2016, 11:23 ч.
# 1
2 ян. 2016, 11:11 ч.
Здравейте,
По принцип смукането е най-ранният механизъм за успокояване на бебето. Около първата година той се измества от присъствието и гушкането в мама, още по-късно се замества от вербализацията на емоциите.
При вашата дъщеря, както и сама сте забелязали, това вече се е превърнало навик, тоест нещо което е автоматично, неконтролируемо, но най-вероятно и носи спокойствие и възможност да обмисля ситуациите. Това поведение с „говорене по-темата“ няма как да се разгради, защото е свързано с емоциите на дъщеря ви, а не с нейните рационални, мисловни процеси. Общо взето нейният „емоционален“отговор на снимките с криви зъби е „ На кой му пука, колко криви са ми зъбите, след като съм спокойна и самоуверена“, като не е задължително тази нейна реакция да е съзнателна. Следователно, за да се разгради този навик трябва да въздействате върху емоциите и, тоест да стане по самоуверена в собствените си сили и възможности да се справя със ситуациите сама. Имайте в предвид, че вашата тревожност по темата е нещо, което тя усеща и я прави още по-неспокойна. Така се завърта един кръг, в който тревожността е основна движеща сила.
Осиновените деца обикновено и НЕЗАВИСИМО от грижите, които полагат родителите им имат по-ниско самочувствие и самоувереност и като че ли имат нужда от „двойна порция“ майчинска грижа, спокойствие, уверяване в това, че са обичани. (Подчертала съм думата „независимо“, защото смятам, че осиновяването най-хубавото нещо, което може да се случи в неговия живот. Просто някой психологически проблеми се случват само поради факта на изоставянето, въпреки това, че родителите се стараят много и удовлетворяват напълно нуждите на детето си.)
Мерки, свързани с „недостъпността на пръстите“, като бинтоване, лепенки и т.н. водят до „техническото“ премахване на навика, но не се борят с причините, които го създават. Понякога това води до изобретяването на други такива навици, като гризане на ноктите например.
Друго което, трябва да имате предвид е, че навикът се разгражда бавно, понякога, когато има „допълнителна порция“ стрес би могъл да се възвърне и после пак да изчезне.
Добър детски терапевт в срещите с дъщеря ви би могъл да намери преките пътища към оправдано високото и самочувствие и самоувереност. Освен това би могъл да и покаже други начини и пътища за успокоение на тревожността и напрежението. Обикновено при това положение смученето на пръстите отпада все едно от само себе си.
Логопед е необходим, ако детето ви на тази възраст не говори. Вие не съобщавате за подобни проблеми и смятам, че на момента не е необходим.
Даниела Тахирова-психотерапевт
Виж целия пост
По принцип смукането е най-ранният механизъм за успокояване на бебето. Около първата година той се измества от присъствието и гушкането в мама, още по-късно се замества от вербализацията на емоциите.
При вашата дъщеря, както и сама сте забелязали, това вече се е превърнало навик, тоест нещо което е автоматично, неконтролируемо, но най-вероятно и носи спокойствие и възможност да обмисля ситуациите. Това поведение с „говорене по-темата“ няма как да се разгради, защото е свързано с емоциите на дъщеря ви, а не с нейните рационални, мисловни процеси. Общо взето нейният „емоционален“отговор на снимките с криви зъби е „ На кой му пука, колко криви са ми зъбите, след като съм спокойна и самоуверена“, като не е задължително тази нейна реакция да е съзнателна. Следователно, за да се разгради този навик трябва да въздействате върху емоциите и, тоест да стане по самоуверена в собствените си сили и възможности да се справя със ситуациите сама. Имайте в предвид, че вашата тревожност по темата е нещо, което тя усеща и я прави още по-неспокойна. Така се завърта един кръг, в който тревожността е основна движеща сила.
Осиновените деца обикновено и НЕЗАВИСИМО от грижите, които полагат родителите им имат по-ниско самочувствие и самоувереност и като че ли имат нужда от „двойна порция“ майчинска грижа, спокойствие, уверяване в това, че са обичани. (Подчертала съм думата „независимо“, защото смятам, че осиновяването най-хубавото нещо, което може да се случи в неговия живот. Просто някой психологически проблеми се случват само поради факта на изоставянето, въпреки това, че родителите се стараят много и удовлетворяват напълно нуждите на детето си.)
Мерки, свързани с „недостъпността на пръстите“, като бинтоване, лепенки и т.н. водят до „техническото“ премахване на навика, но не се борят с причините, които го създават. Понякога това води до изобретяването на други такива навици, като гризане на ноктите например.
Друго което, трябва да имате предвид е, че навикът се разгражда бавно, понякога, когато има „допълнителна порция“ стрес би могъл да се възвърне и после пак да изчезне.
Добър детски терапевт в срещите с дъщеря ви би могъл да намери преките пътища към оправдано високото и самочувствие и самоувереност. Освен това би могъл да и покаже други начини и пътища за успокоение на тревожността и напрежението. Обикновено при това положение смученето на пръстите отпада все едно от само себе си.
Логопед е необходим, ако детето ви на тази възраст не говори. Вие не съобщавате за подобни проблеми и смятам, че на момента не е необходим.
Даниела Тахирова-психотерапевт
Препоръчани теми