Здравейте, момичета,
Имам дъщеря на почти 11. Чистосърдечно, добричко и щедро дете, с много вътрешни страхове и много творчески ориентирано - отдава й се най-вече рисуването и бриколаж. Разбира се, с допълнителните утежнения присъщи на артистичните натури - глава в облаците, закъснява перманентно, мечтателна и разсеяна в училище до степен учителката й да ни намеква да търсим помощ от психолог. (но това е друга тема)
Основното ни притеснение с баща й е, че когато се сблъска с проблем (трудно домашно, сблъсък вкъщи за нещо), започва да плаче. Плаче, реве, тръшка се. Така е от бебе, рева първите три месеца и си продължи в същия дух. Обясняваме, че с рев нищо не се постига. Просто проблемът се отлага. Няма да изчезне, колкото й да реве. Ще си помогне, ако се успокои и размисли какво би могла да направи. Не можела да го направи, трябвало да си го изплаче. Все едно имаме drama queen със собствено шоу.
Като беше по-малка сме пробвали да я оставяме да се наплаче. Не работи. Излизам/е от стаята, ходи след нас да реве напоително в компания, защото не било изобщо същото като да си реве сама. Има нужда от публика...
Нещата се поуспокояват с гушкане и обясняване, че по-този начин не си помага. Бих казала, че и пристъпите не са толкова интензивни като преди, но реакцията й, при какъвто и да е стрес, е рев. Изключително рядко, да не кажа никога, е да има трудно домашно например и да установи спокойно, че е такова, да прецени, че не може да се справи сама и да дойде с молба и най-вече спокоен тон да си изложи проблема и да поиска помощ. Винаги е викане, мусене и по default е песимист, вижда само лошата страна на нещата на всичко и изпада в истерия.
Най-фрустриращото е, че с баща й сме хора, които мразят да викат. Никога не сме имали конфликти двамата и сме решавали заплетени ситуации с много говорене. В отношенията с детето, много рядко сме първите, които повишаваме глас.
Аз съм тотално различен човек, мразя да се оплаквам и мрънкам, винаги търся компромисно решение. И най-лошата ситуация се опитвам да видя от положителна страна. Може би детето ми се противопоставя подсъзнателно…. Малко сме като Радост и Тъга от филма на Пиксар.
Дори детето се идентифицира само с Тъга… 
Стана малко объркано обяснение, за което се извинявам. Какъв опит имате в подобни дългосрочни ситуации? Как бихме могли да променим нагласата й към нещо по-конструктивно?
For the record, имам и син на две и половина. Коренно различно дете - изключително адаптивен, общителен и винаги усмихнат. Така че, според мен разликата идва от темперамента, не от средата (поне се надявам…)
Благодаря Ви!
Виж целия пост
Имам дъщеря на почти 11. Чистосърдечно, добричко и щедро дете, с много вътрешни страхове и много творчески ориентирано - отдава й се най-вече рисуването и бриколаж. Разбира се, с допълнителните утежнения присъщи на артистичните натури - глава в облаците, закъснява перманентно, мечтателна и разсеяна в училище до степен учителката й да ни намеква да търсим помощ от психолог. (но това е друга тема)
Основното ни притеснение с баща й е, че когато се сблъска с проблем (трудно домашно, сблъсък вкъщи за нещо), започва да плаче. Плаче, реве, тръшка се. Така е от бебе, рева първите три месеца и си продължи в същия дух. Обясняваме, че с рев нищо не се постига. Просто проблемът се отлага. Няма да изчезне, колкото й да реве. Ще си помогне, ако се успокои и размисли какво би могла да направи. Не можела да го направи, трябвало да си го изплаче. Все едно имаме drama queen със собствено шоу.
Като беше по-малка сме пробвали да я оставяме да се наплаче. Не работи. Излизам/е от стаята, ходи след нас да реве напоително в компания, защото не било изобщо същото като да си реве сама. Има нужда от публика...
Нещата се поуспокояват с гушкане и обясняване, че по-този начин не си помага. Бих казала, че и пристъпите не са толкова интензивни като преди, но реакцията й, при какъвто и да е стрес, е рев. Изключително рядко, да не кажа никога, е да има трудно домашно например и да установи спокойно, че е такова, да прецени, че не може да се справи сама и да дойде с молба и най-вече спокоен тон да си изложи проблема и да поиска помощ. Винаги е викане, мусене и по default е песимист, вижда само лошата страна на нещата на всичко и изпада в истерия. Най-фрустриращото е, че с баща й сме хора, които мразят да викат. Никога не сме имали конфликти двамата и сме решавали заплетени ситуации с много говорене. В отношенията с детето, много рядко сме първите, които повишаваме глас.
Аз съм тотално различен човек, мразя да се оплаквам и мрънкам, винаги търся компромисно решение. И най-лошата ситуация се опитвам да видя от положителна страна. Може би детето ми се противопоставя подсъзнателно…. Малко сме като Радост и Тъга от филма на Пиксар.
Дори детето се идентифицира само с Тъга… Стана малко объркано обяснение, за което се извинявам. Какъв опит имате в подобни дългосрочни ситуации? Как бихме могли да променим нагласата й към нещо по-конструктивно?
For the record, имам и син на две и половина. Коренно различно дете - изключително адаптивен, общителен и винаги усмихнат. Така че, според мен разликата идва от темперамента, не от средата (поне се надявам…)
Благодаря Ви!
знам ли. Разбрала е, че така й се обръща внимание повече и че й се говори много, че проблема й се решава 
Не бях се замисляла, че това може да е чиста проба жажда за внимание. А по принцип винаги в тези случаи го има и това. Може детето да си е по-needy по принцип, или пък в дадения момент да получава по-малко (от обичайното или отколкото има нужда). Тук включвам и моите, и всички, които се държат по този начин (винаги или понякога). 
Иначе си караме като вас. Хората са различни. Какво да се прави.
