НАШАТА ПРИКАЗКА
Глава 134
Дефне си поръча любимите спагети, точно както и бе предположил. Изгонвайки я от кухнята, за да не реши да му помага, Йомер се зае с приготвянето на вечерята. Бе поръчал и вино, което сложи да се охлади, представяйки си очакващата ги вечер.
Дефне реши, че най- после ще има възможност да прехвърли на лист идеята, която ѝ се въртеше цял ден в главата. Обувките, за които си мислеше, бяха смесица между спортни и елегантни, и дори на нея ѝ се струваше нестандартно, дори лудо като престава. Но все пак не можеше да ги избие от ума си и реши да ги нарисува, за да види дали нещата са толкова зле, колкото ги мисли. Ако бяха, просто щеше да скъса листа, преди някой да го е видял. Дори Йомер. Но вътрешният ѝ глас ѝ повтаряше, че това няма да се случи. Просто го знаеше.
Берк и Ада я наблюдаваха с интерес, докато се настаняваше на дивана с моливите и скицника. Говореше си сама, или на децата, задавайки им какви ли не безсмислени въпроси, просто за да чуват те гласа ѝ. Всеки беше гушнал по една плюшена играчка, цялата в лиги. Ада бе с бяло мече, вече позагубило цвета си, а Берк- лилаво слонче, чието едно око вече липсваше. Мелис я бе предупредила, че малките ще искат да „опитат” всичко с уста, затова Дефне им даваше главно средно големи и плюшени играчки, които можеха да „дъвчат” без никакъв проблем. Колкото по- шарена бе играчката, толкова по- добре. А слава Богу, в тяхната къща играчки не липсваха.
Тъкмо бе довършила скицата и се канеше да я оцени, когато чу Йомер да я вика. Оставяйки всичко на масата, незабравяйки да затвори скицника, тя взе децата и се отправи към кухнята. Тя обаче бе празна.
- Йомер?!- Извика тя, отправяйки се неуверено към трапезарията.
- Спри!- Чу гласа му точно преди да отвори вратата. Не разбираше как той може да знае къде е тя.- Затвори си очите и не мърдай!
- Какво става тук?!- Попита тя, оглеждайки се наоколо.
- Моля те, затвори очи!- Настоя той.
- Готово!- Извика тя, втренчвайки поглед във вратата, зад която се чуваше гласа му.- Можеш да излезеш!
- Дефне! Мислиш ли, че не те познавам! Хайде, заради мен! Просто затвори очи!- Усещаше смеха в гласа му и леко се ядоса.
- Добре, де, добре! Затварям ги!- Извъртя очи към небето тя, след което зажумя.- Сега?!
- Сега ще взема Ада и Берк! Не си и помисляй да поглеждаш!- Прошепна той до ухото ѝ, докато спускаше ръце по нейните.
Усети как тежестта на кошчетата изчезна, мечтаейки си да надникне поне с едно око. Подозираше какво може да е подготвил Йомер, и въпреки това нямаше търпение.
- Така, всичко е готово! Сега се обърни и ела с мен!- Прошепна Йомер, обръщайки я с гръб към трапезарията и повеждайки я навътре в къщата, наляво, после пак, докато не се оказаха пред входната врата.- Всъщност, вече може да отвориш очи!
- Какво става, отиваме ли някъде?!- Попита изненадано Дефне, докато той ѝ подаваше якето и отваряше входната врата, повеждайки я към колата.- Йомер?! Къде отиваме?!
- Отвличам те! И не приемам възражения!
- Но Йомер, как? Какво? Децата?!
- Не се тревожи за нищо, уредил съм всичко!
Настанявайки я на мястото до шофьора и закопчавайки колана ѝ, той бързо заобиколи и седна зад волана. Преди тя да успее да осмисли ставащото, вече пътуваха по улиците на Истанбул.
- Но къде отиваме? Чантата ми, телефонът…
- Няма да ти трябват!- Отсече той, след което се засмя на учуденото ѝ лице.
- Ще ми кажеш ли какво става? Какво е това сега?!
- Осъзнах, че откакто са се родили бебетата, с теб не сме оставали и за ден сами! Винаги има някой около нас, или има проблем в работата, или е празник! Липсваш ми и реших, че имаме нужда да останем за малко само двамата! Поне за няколко часа!
- Но децата... Оставихме ги…
- Сердар и Нихан ще ги гледат, не се тревожи! Тази нощ ще спят у дома, заедно с Исо.- Отбивайки от пътя, Йомер пое извън града.
- Нихан? Батко? Кога…
- Ще пристигнат ли? Тя бяха у дома още преди час!- Смееше се, докато ѝ обясняваше как се е наложило да ги преведе през кабинета, за да не ги усети.
- Но аз бях в хола…
- Но не спираше да говориш, заглушавайки всеки наш шум. Единствено Исо проплака веднъж, защото Нихан му беше запушила устата с ръка, но ти реши, че е Берк. Толкова беше сладка, докато го оглеждаше и питаше какъв е бил този плач, а дори няма и сълзи.
- Помислих, че полудявам и ми се е причуло!- Перна го леко по ръката, докато той се опитваше да не се разсмее отново.- Много ти е забавно!
- Обичам те!
Думите му изтриха раздразнението ѝ, както и смеха му. Произнесе ги с толкова чувство, че на Дефне ѝ се доплака. Макар често да чуваше заветните думички, понякога те просто я сграбчваха за сърцето, карайки я да осъзнае какво наистина има. Сгуши се на рамото му, преплитайки пръсти с неговите, когато хвана ръката ѝ. Остана така, наслаждавайки се на топлината и аромата му, докато той опитваше да се съсредоточи в пътя, който знаеше наизуст. Целуна челото ѝ, шепнейки ѝ колко му е липсвала.
Колата спря пред така познатата им къща. Тук бяха и на върха на щастието, и на дъното на Ада. Вилата пазеше толкова много спомени, макар да бяха идвали броени пъти. Всички лампи светеха, явно очаквайки ги.
- Помислил си за всичко!- Изненадано го погледна Дефне.
В къщата нямаше никого, но камината гореше и ухаеше на нещо много вкусно. Откриха приготвената трапеза, украсена с огромен букет рози и няколко свещи. Всичко бе сервирано сякаш току що и Дефне се огледа, очаквайки някой да излезе зад ъгъла.
- Няма никой, сами се!- Йомер застана зад нея и я прегърна, кръстосвайки ръце под гърдите ѝ.- Само моя си!
Неспособна да каже каквото и да, тя просто се обърна и го целуна. Устните ѝ покриха неговите, носейки им наслада и успокоение. Бавната и нежна целувка премина в сражение, в което всеки се опитваше да опитоми и покори другия, докато и двамата не останаха без дъх. Отдръпнаха се, кръстосали поглед и дишайки плитко.
- Не толкова бързо!- Усмихна се Йомер, галейки устните ѝ с палец.- Имаме предостатъчно време!
- Липсваше ми!- Повтори тя неговите думи, след което се сгуши в обятията му. Усети как ръцете му я обвиват все по- плътно, заплашвайки да я задушат. Тя бе съгласна.- Не мога да повярвам, че оставихме всичко и избягахме. Отново!
- Утре ще се върнем, но имам нужда от тази нощ. Имаме!- Целуна я по бузата, придвижвайки бавно устни към ухото ѝ.- Заслужваме малка почивка.
- Само ти и аз!- Дефне се размърда, сякаш под някаква мелодия.- Само ти и аз!
Танцуваха насред коридора, водени от ритъмът на сърцата си. Тя бе притихнала на гърдите му и Йомер бавно местеше крака, водейки я в някаква друга вселена. Някога бе танцувал така с майка си, в тази къща, опитвайки се да я накара да се усмихне поне за миг. Детското му съзнание бе открило единствено този способ, за да я зарадва и изтръгне от болката, която я измъчваше почти постоянно. Сега в ръцете му бе другата жена, за която би направил всичко, за да е щастлива. Дори и да танцува. Надяваше се, че след време и тя ще бъде сменена и той щеше да прегръща дъщеря си, опитвайки се да я научи на малкото стъпки, които знаеше. Ада щеше да бъде последвана от по- малката си сестра, а той щеше да продължава да повтаря все същите движения.
- На какво се усмихваш?!- Попита Дефне, без да отделя глава от рамото му.
- Представих си друга в ръцете си!- Спокойно изрече той и стегна ръце около нея, когато тя опита да се отдръпне с блясък в очите.- След има няма година ще танцувам така и с Ада, а когато порасне, ще я науча на всички стъпки, на които мама научи мен. Времената се менят, годините минават, а в обятията ми се сменят красавица след красавица. Аз съм истински късметлия!
- Любими!- Притискайки се отново в него, Дефне допря устни до гърдите му през разкопчаната на врата риза.- Единствен мой!
Устните ѝ се придвижиха нагоре по врата му, целувайки и разпалвайки кожата му, оставяйки леки следи от зъбите ѝ по нея. Обви ръце около раменете му, преплитайки пръсти на тила му. Усети тръпките, разтърсили тялото му, и се усмихна точно преди да го целуне. Пръстите ѝ се заиграха в косите му, докато неговите вече галеха гърба ѝ под пуловера.Целуваха се като тийнейджъри, забравили за всичко около себе си.
Йомер направи крачка назад, а тя го последва. Оказаха се в хола, пред горящата камина, а дивана примамливо ги подканяше да се настанят. Йомер обаче имаше друго наум. Събличайки блузата ѝ, той коленичи през нея и залепи устни за корема ѝ. Дефне бе възвърнала бързо форма след раждането и отново бе неговата Кльощавелка. Без да се отделя и за миг от нея, успя да придърпа двете одеяла от дивана и мятайки ги пред камината, дръпна Дефне до себе си върху тях.
Следващата глава е готова, ама не знам кога ще успея да ви я пусна 
, навярно са си помислили,че гало няма, обаче тя / Гупсе/ е заета и много изморена и за нея такива като Аслъ не съществуват и не ще да вижда.......
тази е неспасяем случай, то май всички са ввдигнали ръце от нея 