Между майка ми и мъжа ми

Това е, защото наизуст не можеш да схванеш огромната емоционална тежест и пустота, които обземат човек, когато нещо такова застигне близък човек.

Един от най-живите ми спомени е как се налагаше всеки ден да извеждам дядо ми на 30-минутна разходка навън след операция за вадене на тумор, при която му отстраниха голяма част от дебелото черво. Лекарите бяха казали, че е жизнено важно да се раздвижва така, за да не се залежи, което в такъв момент може да е фатално. Била съм на 11. Милият страдаше, болеше го, ревеше, не беше съвсем на себе си, а аз трябваше да го подканям да продължаваме крачка по крачка. Така ми тежеше всяка стъпка.
Това да виждаш как човек, с когото си израстнал и обичаш се разпада и психически, и физически, и ментално, как губи всякакво достойнство и сили, изсмуква всичката ти енергия и позитивизъм, живееш в крайно стресови условия, буквално си в амок и страх, защото всеки момент може да настъпи влошение - ти трябва да си там, за да реагираш, не си сигурен колко страшно може да стане, всякакви картини ти минават през главата и са 100 пъти по-зловещи от филм на ужасите, защото си емоционално свързан с човека. Съвсем човешко е да искаш край на тия мъки - и твоите, и на близкия, но не стига всичко друго - не можеш да се отърсиш от вината, че изобщо ти минават такива мисли. И ако в този момент ти се появи някоя племенница, която още повече да ти насади вина колко си лош, може и съвсем да се сринеш.

Ами всъщност знам за такива случаи.

Може и да знаеш, ама дали си даваш сметка защо се е стигнало дотам и дали имаш отговор за себе си какво би направила в това положение?

Дотук, с изхвърлянията си, навеждаш на мисълта, че просто би изхвърлила болния до кофите с боклук.

Да, ти имаш страхотна кариера, как да я оставиш.

Видяла съм само в Белгия - тук си е съвсем в реда на нещата хората като остареят, да идат в старчески дом. Мноооооого са луксозни, направо като пет звезден хотел. Грижите за тях са на страшно високо ниво, а самите възрастни или поне тези, които са в състояние да се движат сами, изглеждат прекрасно. Бабите едни нагласени, с прическите, с перлите на врата, едни пухени якета, дънки, някои карат колело, освен това редовно са по кафетата. Те отиват там по свое желание, защото тук повечето хора живеят в къщи и като почине някой от тях, другият отива в дом, защото вече не може да поддържа тая къща сам, а и да е сред хора. Освен това тук не са в кой знае колко близки отношения родители и деца. Обяснявам си го с това, че тъй като майчинството е максимум 3 месеца и то само, ако кърмиш (иначе 6 седмици), и ги дават на т.нар. ясла още от съвсем съвсем малки, затова е така.

По темата - наистина се изнасяйте при първа възможност. Ще се справите, да не сте някакви некадърни ...

Имам няколко приятелки и колега, чиито родители живеят  в Assisted living facility.
Да, скъпо е, но условията и обслужването са чудесни.  Моята асоциация е с дълъг престой в луксозен хотел, гарниран с добър ресторант (меню,  обслужващ персонал и всичко останало)

Когато/ако стигнем до този етап в живота, със съпругът ми се надяваме да живеем на такова място (плануваме да можем да си го позволим) и дано не се налага да бъдем в тежест на дъщеря ми и евентуалното и бъдещо семейство.

В повечето случаи съм на противоположно от мнението на Мамасита, но в случая съм съгласна с нея....
Значи, за най-скъпото-детето ти, човек може да наеме бавачка, детегледачка да го гледат и обгрижват, детски ясли и градини, но стане ли дума за възрастен, "А, нее, не става, ти си жесток и бездушен, че си наел ЧУЖД човек да се грижи за него, а не се пънеш и мъчиш сам!".
Защо за детето е прието и допустимо, а за родителя ти-не?
Значи към детето си можеш да бъдеш жесток и да делегираш грижите на чужд човек, но към родителя си не можеш да приложиш СЪЩИЯ стандарт?
Защо?

Има само един контрааргумент - че може гледачите да не са качествени. Но това важи и при децата.

И аз не виждам никакъв начин да настаня у дома и да обгрижвам възрастни хора на легло. Няма да имам и капка сили за тях. Какъв е смисъла да страдам денонощно и аз, и децата?

Не съм живяла с възрастен роднина под един покрив от над 20 години и не мога да си представя да стане тепърва. По-скоро съм склонна да се ощетя финансово и да се намери начин някой да го гледа у дома му.

И това как нямало да тежат грижите се казва с лекота...? Аз всякак вечер съм изтощена и заспивам на секундата, в която видя възглавница, само след грижите по собствените ми деца - едното е бебе. Даже се чудя как смогвам. Откъде ще ми дойдат нови сили да гледам и човек на легло, и то такъв, с когото не съм свикнала да живея? Да не сме роботи?

Да, съгласна съм.

Всъщност, никой не е против гледачите- доколкото видях, съфорумките се попотресоха от цинизма ти и липсата на елементарно човешко чувство.
Разбира се, че всеки би платил на професионалист да върши нещото, за което е обучен.
Защото, да гледаш дементен човек не са нужни само време и здрава физика.

Хората, които до почти последно не наемат гледач, просто нямат финансовата възможност да го направят.

Да не говорим, че всички си представят под "грижа" някакво готвене и евентуално носене на храна. А в някои случаи може да се иска специализирана грижа, за която обикновеният човек не е подготвен - това, че съм жена не значи, че автоматично имам способностите на мед. сестра.

Аз с ръка на сърце си признавам, че не мога да гледам дори сравнително здрави хора, ако са лежащо болни. Изтощена съм на макс от гледането на децата, работата и досегашните ми ангажименти. Максимума ми е това, което правя в момента и само се надявам да ми стигнат силите да си изгледам децата. Нямам възможност да поема абсолютно нищо друго, в смисъл човек, който досега не е живял с мен, да дойде за обгрижване. Радвам се, че има издържливи хора с хъс да поемат всякакви ситуации, но аз чисто физически няма да успея по никакъв начин.

И аз не бих издържала. Страх ме е от момента, който все пак ще настъпи някой ден - живея под покрива на родителите ми с дъщеря си и в един момент когато те вече са немощни няма да ги изоставя. Ще се грижа за тях, но ако имат нужда от по-спецализирани грижи, наистина ще е трудно и вероятно ще потърся начин да назнача гледач/ка. Моля се само тогава финансовото ми състояние да позволява това, защото към днешна дата едва връзвам двата края всеки месец. И все пак не мога да предвидя нищо от сега. Ще се действа според ситуацията и факторите към момента.

В тази връзка си спомням ситуацията , в която изпадна моя колежка преди около 2 години ( и която малко връща към темата,  защото леко я оспамихме.. Живееше с приятеля си в самостоятелно жилище. Обаче баща й получи инсулт и в резултат имаше силна дезориентация, освен физическите проблеми. Тя и приятеля й го взеха при себе си. Двамата разграфяваха така деня си, че да има човек при болния. В един момент вес пак не се получи, защото работеха и се принудиха да наемат жена. Смениха няколко жени и всички им създаваха проблеми. Нямаха средства да назначат специалист, наемаха пенсионерки и безработни по-млади жени. Всичко това нагнети напрежение между колежката ми и приятеля й. Разделиха се.
Мисълта ми е, че наистина живеенето под един покрив на младите с родетел/ите не е добър вариант. Понякога обстоятелствата го налагат и тогава стискаме зъби, приемаме някак нещата и се молим да не се стгне до раздялата, която настъпи в описания от мен случай. Но когато има вариант да са отделно поколенията, най-добре е така. Майката на авторката вече няма нужда от "компания". Справя се с живота, свиква със загубата. Сега е важно семейството да остане семейство.

Спомням си за един съвсем пресен случай със съседи. Бабата и дядото живееха в едно жилище дълги години. Израснах с внуците им, играехме навън. Дядото получи удар и почина преди време. Бабата остана сама, само единият от внуците й идваше да я види от време на време и се грижеше за нея. Той си й беше любимият внук. В един момент дойде време той да се зажени. Дойде при нея и й каза, ще те вземем при нас, но ни трябват пари да купим ново по-голямо жилище, затова ти предлагам да продадеш твоето и да дойдеш при нас, ние ще се грижим за теб, ще имаш отделна стая и т.н. и т.н. – така го била посъветвала жена му. Бабата на доверие (апартаментът беше неин) продаде жилището си и им даде парите. Те купиха голям четиристаен апартамент. Тя се надяваше да отиде при тях, както й бяха обещали. Оставиха я на улицата. Свърши в дом за стари хора, умря в стрес и самота, без роднини до нея. Какво ли е мислела за децата си преди да си отиде тази жена ?

Друг пример, дядото на смъртно легло, дълги години никой не се интересува от него, чат-пат получавал грижи от сина. Сина пред нас винаги казваше, че много обича баща си, много се грижи за него, ала-бала, но в действителност рядко го виждахме да идва, веднъж на няколко месеца, което за стар и болен човек, който живее сам, е твърде малко. В повечето случаи съседи и ние помагахме на дядото, пазарувахме му, чистехме му, защото беше болен и на практика нямаше финанси да се наеме човек. Когато дядото започна да си отива, сина веднага притича и се превърна в прекрасна болногледачка ! За да може дядото преди да умре да му припише апартамента. Интересно, но същия тоя син, който твърдеше и настояваше, че обича и се грижи за майка си / баща си, в действителност изобщо не се грижеше за него (синът работи като IT и пари колкото щеш, така че тук финансите не са проблем). Но дойде като стана време да се приписва апартамента на някого. В действителност мога само да съжалявам такива хора. Грижи никакви, ама имота важен, да им се припише. Чудя се откъде-накъде изобщо ще претендира за апартамента на дядото, при положение че не му помагаше приживе....А, или може би, защото му е син и все пак законен наследник....Примери като този – бол. Загрижени роднини винаги се появяват като човек почне да умира, най-вече им потичат лигите за наследството, ако го има  А това, че са могли да се грижат за него (финанси и време, колкото щеш при някои), ама все причини да не го правят, явно не се отчита. И чакат да им се връчи апартамента наготово и си мислят, че имат право на такова жилище. Ама това, че грам не са помагали на родителите си приживе, няма значение, важното е апартаментите да вземат.

За себе си бих казала, че варианти винаги ще намеря, само и само да избегна родителите ми да отидат в дом. Грижи за близки никога не са ми тежали, още повече, че обгрижвахме дядото, докато си замина. Напълно съзнавам, че е изнуряващо, стресиращо, отнемащо време, нерви, усилия, понякога си като парцал, но съм израснала в такова семейство, в което винаги сме се грижили един за друг. Ако възрастният човек не изисква болнична обстановка и може да се гледа вкъщи, не бих имала проблеми, защото имам опит вече. По-трудно бих измислила как да поддържам контактите му с хора на неговата възраст, защото общуването не трябва да спира.

Друг е въпроса, че някой път родителите не искат децата да ги гледат, но не знам защо. Имам приятели (живеят в чужбина), които изпратиха родителите си в дом, защото те така пожелаха. Продадоха жилището им и с парите в момента изплащат грижите за родителите в дома. Родителите им са по всяко време с хора на тяхната възраст, не спират да общуват.

Просто зависи от ситуацията, хората, желанието и времето, което може да се отдели за грижи, както и от здравното състояние на възрастния.