♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 66

Събуди го звън на телефон. Стресна се от поредния кошмар, в който Дефне го беше напуснала. Беше сам, викащ името ѝ, а тя се отдалечаваше, без дори да се обърне. Скочи в леглото и погледна часовника- наближаваше 3 след полунощ. Телефонът му никога не звънеше, просто защото никой не знаеше номера му. Или поне той така си мислеше. Беше го купил просто за всеки случай, за да има връзка с външния свят, ако се наложи. Ровеше се из интернет, за да следи новините от време на време, но дори това не му беше интересно.
Напрегнат, Йомер се протегна към апарата, издаващ непривичните звуци. Знаеше кой е, макар да нямаше изписано име. Страхуваше се да вдигне. Знаеше, че ще чуе гласа ѝ. Знаеше, че е тя. Борейки се със себе си, все пак го направи. Затаявайки дъх, очакваше да чуе името си. Но чуваше само плач. Тя плачеше. Сърцето му се сви, искаше да я успокои, да ѝ каже, че е до нея. Но не можеше. Болеше го- за него, за нея, за тях. Не искаше тя да страда въпреки всичко, което му беше причинила.
Можеше да стои цяла нощ така, усещайки я толкова близо и същевременно толкова далеч. Но тя затвори. Проклинайки се, че не успя да ѝ каже дори една дума, той излезе в градината. Защо хората бяха такива- когато трябваше да мълчат, говореха безспир, а когато трябваше да кажат нещо, не можеха. Искаше му се да я прегърне. Да изтрие сълзите ѝ. Да усети топлото ѝ тяло в ръцете си, да погледне в красивите ѝ очи, да почувства любовта ѝ. Не издържаше далеч от нея, трябваше да я види.
Рано сутринта всичко беше оформено като идея в главата му. Събирайки багажа си, Йомер остави бележка на хазяина, че ще му се обади. Беше предплатил за още три месеца, така че нямаше за какво да се тревожи. Натискайки газта, той се отправи към Истанбул. Трябваше час по- скоро да види Дефне, да се увери, че тя е добре. Нямаше да се приближава, искаше само да я види отдалеч. Щеше да наблюдава Пасионис, надявайки се да я засече докато влиза или излиза от фирмата.
Паркирайки близо до входа на сградата, която до скоро беше негов втори дом. Беше обяд и хора влизаха и излизаха почти постоянно, но неговото рижаво чудо го нямаше. Характерните коси на Дефне бяха неговият ориентир в потопа от непознати. Чудейки се дали тя не е напуснала работа, Йомер се замисли къде да я потърси, когато видя познато лице. Синан и Ясемин, смеещи се на нещо, тъкмо се отправяха към фирмата. Той знаеше, че няма как да го видят, затова се втренчи в лицето на човека, когото беше смятал за по- близък от брат. Гневът и болката се завърнаха с нова сила в него, виждайки как всички продължават живота си, докато той гореше в Ада. Той и Дефне.
Изчака края на работния ден, но така и не я видя. Дефне или не беше дошла днес на работа, или вече въобще не работеше тук. Само мисълта, че тя е спряла да идва в Пасионис, за да не си спомня за него, му действаше като удар в корема. Искаше тя да е негова, надяваше се, че все още не я е наранил толкова, че да го зачеркне от живота си. Снощното ѝ обаждане му даваше тази надежда. Макар да не беше чул гласът ѝ, Йомер знаеше, че беше тя.
Отправяйки се към махалата, той се надяваше да я намери. Нахлупил шапка ниско над лицето си, той започна да обикаля по улиците около нейната къща. Чувстваше се като престъпник, но не виждаше друг начин. Минавайки покрай ателието на Садри, видя майстора сам, приведен над поредния калъп. Не успявайки да се сдържи, Йомер влезе в работилницата. Садри дори не се изненада, виждайки го пред себе си. Стана и го прегърна, все едно е очаквал той да влезе всеки момент.
Йомер най- после имаше пред кого да излее чувствата си, но отново мълчеше. Знаеше, че майсторът ще го разбере и без думи. Затова и не се изненада, когато той го попита Дефне ли е дошъл да търси. Поглеждайки го в очите, той сам си отговори.
Няма да я намериш тук, Йомер!- Отговори му кротко той, без да реагира на изненадания му поглед.- Тя си е във вашата къща. Очаква те!
Напълно объркан, Йомер изслуша разказа на Садри за станалото след неговото заминаване. Дефне живееше сама. Не говореше с никого, не допускаше никого до себе си. Не излизаше, не ходеше на работа, не посещаваше близките си. Единственият, от когото имаше нужда, беше той. Защо ли положението ѝ му беше толкова познато?! Изправяйки се, Йомер се сбогува с майстора, заклевайки го да си мълчи за срещата им. Сега имаше цел. Знаеше точно какво трябва да направи!

Дефне се събуди рано. Не беше сънувала нищо. Втора нощ поред спеше без кошмари и беше сигурна, че това няма нищо общо с чистия въздух. Присъствието на Йомер беше оказало своето влияние и тя бе започнала да се връща към живота. Бузите ѝ руменееха, чувстваше се силна, спокойна, спеше без да се стряска. Имаше цел, заради която да се бори. Щеше да си върне щастието, което тайната на Нериман ѝ беше откраднала. Щеше да си върне Йомер.
Беше точно мигът след зазоряване, когато нощта почти е отстъпила пред деня и слънцето все още е само една оранжева топка, отразяваща се в сиво-зеленикавото море. Дефне слизаше, когато замръзна по средата на стълбите. Йомер бе застанал на вратата на терасата, загледан към морската шир. Чуваше се само лекият прибой и някъде в далечината се долавяше бръмченето на мотор от рибарска лодка. Той бе като силует на фона на тази светлина, само по долнище и с разрошени коси, леко развени от нахлуващия морски бриз. Като привидение. Утринната хлад бе оставила своята следа по настръхналата му кожа и на Дефне ѝ се прииска да го докосне, да го помилва, да го приласкае. Йомер се беше загледал в необятното пространство, отдаден на своите мисли. Дори не я беше усетил, докато тя напрегнато го съзерцаваше. Чу се крясък на чайка, тя трепна и неволно извика, а той се обърна към нея. Не го беше виждала такъв- очакващ, измъчен, замечтан. Сякаш бе в някакъв друг свят, от който викът ѝ го измъкна. След секунди вече беше сложил маската на ледения крал, но в съзнанието ѝ остана онзи копнеж, който бе видяла в очите му. Копнежът по нея.

-Попита ме как да ми обясниш, че не можеш да дишаш, да съществуваш без мен?! Няма нужда, скъпа, защото аз изпитвам същото. Тези три месеца бях най- ужасните в моя живот. Веднъж опитал от сладката ти любов не мога никога да се откажа от нея. Дори да изглеждам слаб, без капка гордост и чест, аз съм готов да те моля да ме приемеш обратно, любов моя! Не мога да се откажа от теб, дори и да ме убиеш с тази любов!
Дефне не се нуждаеше от нищо повече. Преди още да е довършил изречението си, Йомер беше в прегръдките ѝ. Устните ѝ намериха неговите, докато пръстите ѝ се преплитаха на врата му. Неговите вече бяха на кръста ѝ, притискайки я към силното му тяло. Вкопчени един в друг, двамата се целуваха като ненаситни тийнейджъри. Всеки се опитваше да покаже на другия любовта, носталгията и мъката си. Изпиваха дъха си, жадни за още. Ръцете им шареха безспир, устните им сякаш никога нямаше да се разделят, а телата им бяха като залепени магнити. Отдръпвайки се за секунди, Йомер взе Дефне на ръце. Носейки я нагоре ѝ шепнеше клетви в любов, докато тя се разтапяше в обятията му. И двамата се молеха това да не се окаже сън.
Поставяйки Дефне на крака, Йомер се отдръпна от нея. Искаше да се увери, че всичко това е реалност. И двамата трепереха, гледайки се в очите. Бяха прекрачили границата и връщане назад нямаше. Без да се замисли, Йомер беше захвърлил и гордост, и минало. И се бе отдал на най- силното и чисто чувство, което някога бе изпитвал. Любовта. Спомените за майка му и думите, които тя му повтаряше като дете, му бяха помогнали. „Когато откриеш любовта, не допускай тя да излети. Пеперудата винаги е привлечена от пламъка, но само когато изгори в него, тя е щастлива!” казваше тя. Той беше изгорял. Сега бе време да е щастлив.
Пръстите му погалиха бузата ѝ, леко, сякаш се страхуваше да я докосне. Спуснаха се по шията ѝ, заравяйки се в гъстите кичури коса. Навеждайки се леко, той помилва с устни носа ѝ, очите, скулите. Бавно, нежно, сякаш за да се увери, че е истинска. Накрая намери устните ѝ. Сладката целувка, в която се сляха, сякаш щеше да продължи вечно. И двамата бяха останали без дъх, но не искаха да се разделят. Намирайки компромисно решение, Йомер се спусна по брадичката ѝ, преминавайки по шията, докато не достигна чувствителната ямичка отстрани на врата ѝ. Засмуквайки нежната кожа, накара Дефне да извика. Ръцете ѝ се бяха вкопчили в раменете му, докато неговите галеха гърба ѝ под тениската. Устните му шареха по ключицата и раменете ѝ, докато бавно набираше дрехата ѝ нагоре. Съблече я пред главата, докато тя разкопчаваше ризата му. Нетърпелив, той просто я раздра, измъквайки се бързо от нея. Прегръщайки Дефне, усещайки горещата ѝ кожа до своята, Йомер си помисли, че сигурно е попаднал в Рая. Целувката им беше изпълнена със страст и желание, което вече трудно контролираха. Строполиха се на леглото, преплели тела. Всеки се опитваше да достигне с устни до тялото на другия, а ръцете им приличаха на змии, увиващи се около тях. Надвесвайки се над Дефне, Йомер взе властта над случващото се. Хванал ръцете ѝ в едната своя, той ги задържа над главата ѝ, докато устните му я изучаваха. Сякаш искаше да опита всеки сантиметър от нея- хапеше, целуваше, дразнеше я с език. Тя гореше, все едно беше в центъра на пожар. Кожата ѝ беше червена, покрита сякаш с хиляди мравки, каращи я да потреперва. Ситни капчици пот покриваха челото ѝ, докато се извиваше под неумолимите и безмилостни ласки на съпруга си. Свободната му ръка се приплъзваше нагоре надолу по тялото ѝ. Ту галеше гърдите ѝ, ту корема. Слизаше опасно надолу, след това пак се връщаше на шията ѝ, оставяйки пътека от пламъци.
Дефне молеше- искаше това мъчение да приключи и едновременно с това да продължи вечно. Устните на Йомер намериха нейните, заключвайки ги в страстна целувка. Освободи ръцете ѝ, който се вплетоха веднага в косата му. Неговите започнаха отново изследването си, сякаш очертаващи всяка извивка на тялото ѝ. Милваха я, галеха, подлудяваха. Плъзнаха се бавно по талията ѝ, заставайки от двете страни на корема ѝ. С влудяваща нежност започна да смъква късото долнище на пижамата ѝ, заедно с бельото. Устните му бяха на корема ѝ, караща я отново да се извива като змия. Слизайки все по- надолу, покриха с почти неуловими касания чувствителната кожа от вътрешната страна на бедрата ѝ. Дефне беше готова да пищи от нахлулите усещания. Желаеше го диво, а той нарочно я измъчваше. Пръстите му заместиха устните, рисувайки различни знаци по горящата ѝ кожа, само на сантиметри от мястото, където искаше да го усети. Устата му беше намерила нов начин да я побърка. Покривайки върховете на гърдите ѝ с устни, дразнейки я с леки вкусвания и успокоявайки с ласкавия си език, той почти я бе довел до кулминацията. Чувстваща се като тиктакаща бомба, която всеки момент ще избухне, Дефне заплака. Усещанията, които я връхлитаха, бяха прекалено много за измъчената ѝ психика. Видял сълзите ѝ, Йомер разбра, че е прекалил. В момента, в който спря с ласките си обаче, Дефне сама го привлече към себе си за целувка. „Моля те!” прошепна в устните му секунди, преди да захапе нежно долната му устна. Успявайки да се съвземе, Йомер се отдръпна само колкото да се освободи от дънките и бельото си. Покривайки подпухналите устни на любимата си със своите, той потъна в нея. Бавно, нежно, сякаш се страхуваше да не я нарани. Изпълнил я до край, той замръзна. Борейки се с повика на собственото си тяло, изчака тя да направи първото движение. Устните му покриваха лицето ѝ с леки въздушни целувки, изпивайки влагата от сълзите ѝ. Усети как Дефне се отпуска под него, приемайки го като част от себе си. Йомер се отдръпна и отново внимателно влезе в нея. Бавният ритъм го подлудяваше, но не смееше да засили темпото, преди да се увери, че тя е готова за това. Полека започна да усеща как тя раздвижи бедра, посрещайки неговите движения. Отдавайки се изцяло на порива на страстта, той доведе и двамата до края. Вълните на удоволствието ги заляха едновременно, оставяйки ги без дъх. Без сили, Йомер се строполи върху Дефне, затискайки тялото ѝ със своето. Отне им известно време, преди да се съвземат. С невероятно усилие той се претърколи от нея, веднага след което я придърпа до себе си. Искаше да я усеща, да знае, че е до него. Сгушени, двамата заспаха, надявайки се сутринта вече всичко да е както трябва.

Йомер виждаше, че нещо измъчва Дефне. На моменти се отнасяше някъде и това го изнервяше. Не искаше да я пита отново, затова реши да действа по друг начин.
- Шукрю, случило ли се е нещо, докато ме нямаше? Нещо, което трябва да знам?!- Попита шофьора един следобед, докато пътуваха сами към някаква късна среща. Дефне се бе прибрала с такси, обещавайки му да приготви романтична вечеря.
- Какво имате предвид, г-н Йомер?!- Объркан го погледна в огледалото той.
- Някой да е притеснявал Дефне, да се е случило нещо, което я е разстроило?!- Опита се да обясни Йомер, без самият да знае какво може да е.
- Защо не попитате нея, г-не? Щом тя не ви е казала…
- Знаеш какъв инат е Дефне, Шукрю! Ще мълчи до края. Ако има нещо и  знаеш, кажи ми!
- Всъщност не знам дали трябва, г-не. Не искам да излезе като че ли съм ви докладвал. А и аз, също като г-жа Дефне, се притеснявам от реакцията ви.- Зашикалкави шофьора, което само ядоса шефа му.
- Шукрю! Какво е станало?!- Натъртвайки на всяка сричка, попита отново Йомер. Значи беше прав, че се е случило нещо!
- Моля ви, успокойте се първо! Не е нещо…
- Шукрю!
- Г-жа Нериман. Дойде една сутрин да посети г-жа Дефне. Не знам какво са си говорили, но след това Дефне много плака.
- Г-жа Нериман?!- Невярващо попита той.- Какво още иска от нас тази жена?!
- Г-н Йомер, моля ви! Не ме карайте да съжалявам, че съм ви казал!
- На всичко това трябва да се сложи край! Отиваме при нея, Шукрю! Веднага!
Страхувайки се какво може да стане, той обърна колата. Йомер го караше да натисне газта, докато все повече се ядосваше на действията на леля си. Какво си въобразяваше тя? С какво право тормозеше отново Дефне, след като я бе предупредил да не приближава до нея?! И Дефне, защо мълчеше?! Защо не му разказа?! Всеки следващ въпрос засилваше гнева му, както и болката в слепоочията. Идеше му да удари нещо, но опита да се успокои. Нямаше да реши нищо с насилие.
Излезе от колата в секундата, в която тя спря. Позвъни настойчиво и щом Мине му отвори, нахълта в къщата.
- Къде е г-жа Нериман?!- Попита на висок глас той прислужницата.
- В градината.- Заекна тя. Никога не бе виждала Йомер такъв.
- Г-жо Нериман!- Извика той, отправяйки се натам.
- Йомер, пиленцето ми, скъпият ми той, единственият на леля!- Скочи да го посрещне тя, неочаквайки да види гневните искри в очите му.
- Какво си мислите, че правите?! Как си позволявате волността да притеснявате съпругата ми?! Не ви ли е достатъчно всичко, което ни причинихте? Защо не ни оставите най- после на мира?! Какво ви е направила Дефне, че продължавате да я тормозите?!
- Йомер, аз не съм…
- Не искам да ви слушам! Всяка ваша дума е лъжа, всяко действие- с изгода. Не мога да ви гледам в очите дори!- Йомер стоеше пред нея, стиснал юмруци и треперещ от едва сдържания гняв.
- Какво ти е наговорила онази малка вещица?!- Реши да премине в атака Нериман. Щом Дефне можеше да настройва Йомер срещу нея, тя можеше същото.- На нея ли вярваш, или на мен! Аз съм ти леля, а тя коя е?! Някаква беднячка от махалата, на която платих, за да се ожени за теб! Ако не ѝ бяха харесали толкова парите, сега щеше да си живее някъде с 400-те хиляди, за които се бяхме договорили! Но нали усети сладостта на богатството, реши да те заслепи и да измъкне всичко от теб! Тя е една никаквица, използвачка, която е с теб само заради парите ти! Йомер, моля те, сладкия ми племенник, отърви се от нея вече и ми прости!- Жалостната ѝ физиономия само доразпали огъня в гърдите му, но тя дори не забеляза.- Прости ми вече, миличък! Аз те обичам и искам само най- доброто за теб!
- Стига!- Йомер беше стиснал зъби, опитвайки се да се удържи, за да не удари нещо. Или някого.- Престанете, г-жо! Всяка изречена току що обида се отнася само и единствено за вас. Използвачка, която живее само заради парите сте вие! Нима не сте толкова години с чичо ми само заради парите и името му?! Г-жа Ипликчи за вас означава повече, отколкото което и да е чувство на чичо към вас?! Направихте всичко това именно заради пари и наследство, нали така?! Не се замислихте през какво ще премине Дефне, момиче, напълно непознато за вас, което вие хвърлихте в огъня! Не ви пукаше как ще се чувствам аз, независимо дали планът ви ще успее или ще разбера за него! Не ви интересува нищо, абсолютно нищо друго, освен парите! Прогонихте дори собствената си дъщеря от дома си, само и само за да си спестите скандала, който може да опетни фамилията ви!- Нериман го гледаше невярващо, неочаквала бурята да се разрази чак дотам.- Искали сте най- доброто за мен?!- Изсмя се той, макар въобще да не му бе до смях.- Това ли си мислехте, докато ден след ден унижавахте Дефне, принуждавайки я ту да се отдалечава, ту да се приближава до мен?! С това ли успокоявахте съвестта си, когато виждахте каква развалина сме и двамата, и то по ваша вина?! Не знам какъв човек сте вие, г-жо Нериман, но съм сигурен в едно: Не искам никога повече да чувам името ви! Не искам да виждам лицето ви! Не искам по никакъв начин, за нищо на света, да се приближавате до мен или Дефне! Никога!
Йомер освободи Шукрю и сам седна зад волана. Обикаля из тихите улици на Истанбул, опитващ се да се успокои. Отдавна беше нощ и Дефне сигурно умираше от притеснение за него, но не можеше да се прибере такъв. Не искаше.
Отключи си и влезе тихо, надяващ се тя да си е легнала. На сутринта щеше да ѝ разкаже какво е станало и да я попита защо е мълчала. Сега бе прекалено изморен.
Приготвената маса с догарящите свещи му подейства като удар. Дефне му бе обещала романтична вечеря. Какъв глупак беше! Оглеждайки се я видя заспала на дивана, стиснала телефона в ръка. Идеше му да си удари главата някъде.
- Любима, събуди се!- Приклекна пред нея той.- Дефне, отвори очи! Съжалявам, че закъснях! Аз съм глупак!
- Йомер!- Дефне го погледна сънено, опитвайки се да разбере какво става.
- Хайде да си легнем, утре ще поговорим!- Уморено каза Йомер, докато я вземаше на ръце.- Утрото е по- мъдро от вечерта.

Дефне се стресна в съня си. Огледа се, незнаейки къде е. Беше заспала на дивана, но сега бе в спалнята. Йомер спеше кротко до нея, скрил лице във възглавницата. Гърлото ѝ бе пресъхнало, явно бе сънувала нещо, но не помнеше. Стана и се отправи към банята, за да си налее чаша вода. Изпи я на един дъх, припомняйки си вечерта. Тревожеше се къде е бил Йомер, но реши да го попита на сутринта. Сега просто се върна в леглото и повдигайки ръката му, се сгуши до него. Ясно усетил присъствието ѝ, той я притисна силно до себе си, промърморвайки нещо в съня си.
Йомер отвори очи, когато ръката на Дефне случайно се спусна под корема му. Тя все още спеше, въртейки се в ръцете му, явно сънувайки нещо. Той я разтърси леко, опитвайки да я събуди. Когато очите им се срещнаха, нейните бяха изпълнени със страх.
- Къде беше снощи?!- Попита тя, отдръпвайки се от него.- Умрях от притеснение, докато те чаках. Не си вдигаше телефона, батко Шукрю също. Какво е станало?!
- Бях при г-жа Нериман!- Виждайки как само името ѝ накара Дефне да настръхне, отново побесня.- Защо не ми каза, че е идвала?!
- Не исках да те тревожа!- Призна си Дефне, макар да знаеше колко глупав е доводът ѝ.- Не исках да се карате допълнително!
- Да ме тревожиш?! Вместо да ми признаеш всичко, ти предпочете да се измъчваш цяла седмица! Аз имах право да знам, Дефне! За да взема мерки това никога повече да не се повтори!
- Какво си направил?!- Изплашено попита тя, надявайки се Йомер да не е преминал границата.- Защо си ходил при нея?
- Поговорихме си! Тя имаше нужда някой да я постави на място. Щом чичо не може, ще го направя аз! Трябваше да чуе някои истини, които дълго ѝ бяха спестявани! Но не ме притеснява тя, Дефне, с нея мога да се справя! Тревожа се за теб!
- За мен?! Но аз съм добре!- Опита се да се усмихне тя, но усмивката не стигна до очите ѝ.
- Не си! Защо не ми каза, че е идвала?! Какво искаше от теб?!
- Тя не ти ли каза?!
- Не я попитах. Питам теб.
- Искаше да те убедя да ѝ простиш.- Тихо изрече Дефне, избягвайки погледа му.- Обвини ме за всичко случило се и каза, че щом аз съм ви разделила, аз и трябва да ви сдобря. Но аз не можех и затова реших да премълча.
- Любов моя!- Привлече я до себе си Йомер и тя скри лице в гърдите му. Сълзите ѝ намокриха тениската му, докато той галеше гърба ѝ.- Нищо от това, което е казала, не е истина! Знаеш го, нали?!
- Да, но…
- Няма но, Дефне! Това, което тя направи, е непростимо! И няма никакво право да стоварва вината за нещо, което тя е сторила, върху теб! Ти си най- чистото и истинско нещо в моя живот.
Думите му само засилиха плача ѝ, но бяха истина и той нямаше да се извини за тях. Просто продължи да я държи в обятията си, докато не се успокои. Отмятайки косата ѝ, той прекара палци по бузите ѝ. Мразеше да вижда очите ѝ пълни със сълзи.
- Обещай ми, че това е последният път, в който плачеш!- Сериозно каза той.- Не мога да понасям да те гледам така и да съм напълно безпомощен, за да ти помогна. Особено като знам защо плачеш. Не си заслужава, скъпа, тя не заслужава дори една твоя сълза.- Целуна носа ѝ, а след това попи и последната влага по лицето ѝ с устни.
- Толкова ме беше срам от всичко, което тя каза. От това, че имаше истина в думите ѝ. Макар да не исках, се страхувах от нея.
- Тя не може да ти направи нищо. Абсолютно нищо!- Целуна я нежно той, за да я успокои.- Нека затворим вече тази тема. Нека остане в миналото, а ние да гледаме само напред. Към нашето бъдеще!
- Към нашето щастие!
Йомер я целуна и тя се притисна към него. Имаше нужда да го усети, да почувства любовта му. Ръцете ѝ галеха тялото му, докато езикът му предизвикваше нейния. Страстната им игра премина в разразяваща се буря, в която нямаше да има победител и победен. Освободиха се от дрехите и Дефне се надвеси над Йомер, обхващайки с крака талията му и приплъзвайки се бавно надолу. Устните ѝ изследваха всеки сантиметър от гърдите му, докато пръстите ѝ се преплитаха с неговите. Пое го в себе си бавно, сантиметър по сантиметър, затаявайки дъх. Усещаше как се напрягат мускулите на Йомер под устните и ръцете ѝ, които сега лежаха на раменете му. Впивайки нокти в тях тя се размърда. Първоначално нежния и лек ритъм се ускори, понасяйки ги на вълната на удоволствието. Финалът им бе бурен и главозамайващ, оставяйки ги без сили за друго, освен да дишат. Поемайки си трудно въздух, Йомер я претърколи и прегръщайки я плътно до себе си, отново потъна в сладък сън.

Свети Валентин по Каролински