♡~ Любов под наем ~♡ Време за щастие ~♡ Тема 67

Публикувана: 26 фев. 2018, 20:22 ч.

Последно мнение: 4 дек. 2019, 14:28 ч.

116 698

740

tempestad - Почетен член

# 564 19 март 2018, 23:26 ч.

НАШАТА ПРИКАЗКА

Глава 160

Когато и последният гост си тръгна, Дефне въздъхна с облекчение. И нетърпение.
-   Сега какво?!
Йомер бе казал, че има изненада за нея. Дефне очакваше романтична вечеря някъде, затова вече обмисляше коя рокля ще облече. Ипек щеше да спи отново тук, за да гледа близнаците, а и за да може да свикне. Макар още да не бе говорила с Йомер по този въпрос, Дефне виждаше, че той няма нищо против идеята ѝ.
-   Сега ще се качиш горе и ще облечеш нещо удобно. Тениска и джинси, да речем! Може да вържеш и косата си, или поне си вземи ластик! Чакам те след петнайсет минути в колата!- Целуна я по носа, след което отиде в хола при Ипек и децата. Гласът му се чу през смях.- Побързай!
Озадачена, Дефне последва съвета му. Навличайки първите попаднали ѝ дънки, тя избра една от любимите си тениски и дънково яке за всеки случай. Сплете косата си на плитка, която нави на хлабав кок. Нанасяйки само гланц на устните си, тя реши, че е готова. За каквото и да беше подготвил Йомер.
Целуна малките, извинявайки се отново на Ипек, че я оставят сама с тях. Уверявайки я неколкократно, че няма никакъв проблем, момичето успя да каже просто Дефне само веднъж. Размахвайки шеговито пръст срещу нея, Дефне изпрати последни целувки към нея и децата и излезе, чувайки клаксона на колата.
-   Тук съм! Как е?- Завъртайки се пред Йомер, тя се почувства като ученичка.- Доволен ли си от тоалета ми?
-   Идеално!
Самият Йомер беше облечен по същия начин, което означаваше, че вечерята в изискан ресторант отпадаше напълно.
-   Вече може ли да знам къде отиваме?- Слагайки колана си, Дефне погледна към него.- Или ще ме измъчваш до последно?!
-   Знаеш ли, осъзнах, че ние с теб не сме нормална двойка. И никога не сме били!- Каза ни в клин, ни в ръкав Йомер.
-   Какво имаш предвид?- Изненадано възкликна Дефне.
-   Ами така е! Замисли се, колко от нещата, които правят нормалните двойки, правим ние?
-   Зависи какво разбираш под „нормална двойка”! При нас никога нищо не е било обикновено! Какво имаш предвид, скъпи? Не мога да те разбера?
-   Например, никога не сме ходили на кино! Или на мач, макар да знам колко обичаш футбола! Колко пъти просто сме излезли така, да се поразходим, само двамата? Колко пъти сме стояли на брега, хванати за ръце, гледайки морето?
-   Но ти не обичаш такива неща?!
-   И затова ти се примиряваш.
-   Не е така! До теб никога нищо не ми липсва! Щом си до мен, аз съм доволна!- Разкопча колана си и се наведе, целувайки го няколко пъти по бузата.- Нищо повече не ми трябва, за да съм щастлива!
-   Не прави повече така, разсейвам се!- Стискайки по- силно волана, Йомер я чу да се смее.- Луда!
-   Но ме обичаш точно такава!- Лукаво се подсмихна тя.
-   Така си е! И сега искам да видя цялата тази лудост в действие!
Йомер паркира и оглеждайки се, Дефне ахна. Бяха пред лунапарк, явно работещ все още, въпреки късния час.
-   Хайде, да те върнем в детството!- Йомер слезе, бързайки да отвори вратата ѝ.- Веселието ви очаква, рожденичке!
-   Откъде ти дойде наум? Страхотно е!- Оглеждайки с обожание атракционите, примамващи ги със своите светлини, Дефне се хвърли на врата му.- Благодаря, благодаря, благодаря!
-   Сердар ми подсказа идеята! Попитах какво, освен да гледаш звездите, е било любимото ти забавление като дете. Без колебание, той отговори лунапарка. И ето ни тук сега!- Повеждайки я навътре в царството на спомените, Йомер наблюдаваше щастливата усмивка, огряваща лицето ѝ.
-   Рядко можехме да си позволим това удоволствие, затова толкова го обичах. Баба ни водеше обикновено за рождените ни дни, тайно от мама. Тя все мрънкаше, защото нямахме пари. Но за да ни зарадва, баба правеше всичко възможно да успее да ни доведе. Със Сердар бяхме доволни дори и само да обикаляме, без да се качваме на люлките.- Усещаше тъгата, примесена със щастието, в гласа ѝ.- Нашият парк беше по- малък, но и това ни стигаше. Когато се преместихме тук, вече нямаше кога да мисля за такива неща. Проблемите се редяха един след друг, а баба вече не можеше да се справя сама. Мама си тръгна, Пчеличката бе малка, а Сердар си е Сердар. Знаеш.
-   Точно затова днешната ни задача е да събудим децата, заспали вътре в нас! Хайде, кое искаш първо?- Опитвайки се да я изтръгне от неприятните спомени, до които бе стигнала, той я повлече към първата попаднала му машина.- Нали не те е страх от високо?!
-   До теб не ме е страх от нищо!
Прекараха почти три часа, изпробвайки почти всички атракции. Макар да не бяха вечеряли, ядоха захарен памук и лепкави целите, се целуваха до забрава, застанали под откритото небе. Бяха като две щастливи хлапета, пуснати на свобода. Тичаха, смеейки се, в опит да хванат другия. Дефне пищя, когато виенското колело стигна най- високата си точка, скривайки лице в гърдите на веселящия се Йомер. И не само тогава. Смелата на думи Дефне се превръщаше в ужасена страхливка винаги, когато се издигнеха на високо. Съпругът ѝ се забавляваше истински- и заради преживяването, и заради нея.
-   Мисля, че ми стига толкова адреналин!- Сядайки до него на стъпалата, водещи към една от въртележките, Дефне си направи вятър с ръце.- Не помня от кога не съм се забавлявала така! Благодаря!
-   И аз! Забравил бях какво е преживяването!- Йомер я прегърна през раменете, едва сега осъзнавайки колко е студено.- Ти си ледена!
-   Не ми е студено, сигурно е от вълнението. В колата имам яке.
-   Ако си готова, да тръгваме? Вечерта не е свършила!
-   Сега на къде?
-   Мисля, че е време за вечеря!
Хапнаха нещо, което Дефне никога нямаше да си представи дори, че Йомер ще опита. Шокирайки я отново, той спря пред едно от крайбрежните ресторантчета, поръчвайки и за двамата сандвичи с кюфтета и айрян. Дефне не можеше да каже и дума, наблюдавайки ставащото и опитвайки да не се разсмее истерично. Изяждайки послушно вечерята си, следвайки примера на Йомер, тя се остави да я поведе за ръка по брега, забравяйки за колата. Вървяха почти час, наслаждавайки се на нежния бриз, аромата на морето и милионите звезди, мълчаливи свидетели на тази специална нощ. Беше захладняло, но топлината от дланта на другия им беше напълно достатъчна, за да се стоплят. Усмивките, неслизащи от лицата им, бяха абсолютно доволни.
Когато се върнаха отново в колата и Йомер потегли, Дефне мислеше, че се прибират вкъщи. Отпуснала глава на седалката, тя се унесе, повтаряйки му колко го обича и колко щастлива я е направил днес. Тихата музика, която звучеше в колата, успя да я приспи и когато отвори очи, тя осъзна, че е в ръцете на Йомер. В асансьор!
-   Къде сме?- Опитвайки да се ориентира, тя видя единствено премигващото табло, показващо, че са на 35-тия етаж. И се изкачват.- Йомер?!
-   Тихо! Остана съвсем малко!
Първото, което усети Дефне, щом излязоха, бе хладният въздух. Бяха на покрива на една от най- високите сгради в Истанбул и пускайки я, Йомер ѝ позволи да изтича и да се огледа. Градът беше навсякъде около тях, разстлан като на длан пред нея.
-   Невероятно е!
-   Като теб!- Усети ръцете му, прегръщащи я и кръстосващи се на гърдите ѝ.- Ти си като иглата, скрита в тази купчина слама. И аз съм най- големият късметлия, защото те открих!
-   Любими!- Дефне се обърна и го целуна, след което се огледа около тях.- Какво е това?
-   Нашето легло тази нощ! Ела!
Надуваемият дюшек, почти същия като в Ризе, я накара да се засмее.
-   Какво ще кажат собствениците на сградата?!- Попита тя, сочейки леглото, оградено с кръг от розови листа.
-   Бурак няма нищо против, повярвай ми! А и ми е длъжник!- Вдигна я бързо на ръце и забил коляно, нежно я положи в импровизирания креват.
-   Щом е така!- Усмихна се Дефне, привличайки го за целувка.- Винаги съм искала да спя под звездите! А с Истанбул около нас, сякаш съм в Рая!
-   Ти си моят рай!
Дефне се сгуши до него, вперила поглед в премигващите светлинки над тях. Падащата звезда, проблеснала за миг и изгаснала, ѝ позволи да си пожелае още едно нещо днес. И тя знаеше точно какво ще е!

Виж целия пост