Миналата година есента се развива случката. Първи ден лекции, закъснявам. Роклята, сандалите и бързам. Качвам се първо в автобуса, който е полупразен и си сядам. Срещу мен обаче сяда някакъв господин. През целия път не отлепя поглед от мен. Гледа мен, гледа ми краката, усмихва се. Гледа мен, гледа ми краката, усмихва се. Аз вече започвам да се оглеждам и аз да не би да ми има нещо пък да не виждам - да не ми се е олющил лака, да нямам нещо на краката. Както и да е, де. Идва моята спирка и слизам, мислейки си, че съм се отървала и отивам в метрото. Отново същото - влакчето полупразно, аз си сядам и този точно същия човек отново сяда срещу мен и се повтаря случката от автобуса. Гледа мен, гледа ми краката, усмихва се. Вече започнах да се плаша и си мисля как ще сляза на Сердика, за да се прекачвам и там ще ме загуби в тълпата и всичко ще е наред. Едвам изчаквам да дойде спирката и се изстрелвам към Линия 1. Чакам си влакчето вече спокойна, че успях да се отърва от странния тип докато не усещам как някой ме потупва с пръст по рамото. Обръщам се - пак този човек. Вече сериозно започва да ме хваща страх докато не чувам, че той нещо мърмори под носа си и гледа към краката ми. Понеже не го чух добре попитах дали може да повтори и въпросът му ме застреля:
- Имате перфектни пръсти на краката. Може ли да ви ги посмуча малко?
![Flushed](/img/emojis/faces/flushed.png)
![Flushed](/img/emojis/faces/flushed.png)