Привет, привет!!!
Как вървят "Искрите на отмъщението"?
Свекърва ми докладва -
"Много красива ..., ама и той с тези сини очи,
също какъвто беше моя човек.
Ще видим какво ще става по-натък."
Ето и един линк, където качват сериите >>>
https://btvplus.bg/produkt/seriali/12636
За съжаление важи само за територията на страната.
Жената до Туба,отдясно на нея(с чантата) е Томрис Гиритлиоулу!Предполагам си чела новата версия на Уикипедия,направена от Дива !Там е записано името й,сега ти я показвам на снимките,има я и в интервюто!
Злати, благодаря и извинявай, че отворих спойлера!
Катето, е чела, та даже ми помогна много с редакцията на текста.
Използвала съм едно интервю с Томрис,
като източник на достоверна информация,
не само за страницата на Туба.
Смятам също, че това интервю на Айше Арман с Томрис,
трябва да се прочете от повече потребители.
Благодаря за превода на Лили и за съхраняването на Дъга!!!
Пускам го в открит текст >>>
Едно интервю с една специална жена - Томрис Гиритлиоглу.
Да се откажеш, значи да бъдеш победен!
Айше Арман - 05.05.2013
Томрис Гиритлиоглу
Превод: LiLiSy
Тя е жената, която промени представите за сериал в тази страна. Тя е жената, която сложи пред нас травмите на това общество и на тези, които искат да забравят за тях каза: Няма да забравим, и да забравите няма да ви позволим!
Varlık Vergisi, Mübadele, 6-7 Eylül, 12 Mart, 12 Eylül, Diyarbakır Cezaevi…
Наби ни в очите историята, която знаем, но която искаме да забравим. Беше свързана страстно с работата си, в продължение на години се труди като луда и когато двата й сериала (”Това сърце може ли да те забрави?” и „Град”), които й бяха като деца, бяха свалени от екрана, тя се разболя. И когато като допълнение към това загуби и майка си, сложиха име на болестта й - рак... Разбира се за тази болест допринесоха и други фактори като генетична обремененост, нездравословно хранене, пушене и стрес. Вече живее по-спокойно и по-уравновесено. И „Изгубеният град” беше свален от екрана, но тя вече не тъжи толкова, както преди. Вече е победила и болестта, но непрекъснато ходи на контролни прегледи.
В къщата й в Ортакой проведохме репортажа. Весела, топлосърдечна, с чувство за хумор, много интелигентна жена. Много се харесахме двете. Ще продължава да ни радва с нови проекти.
Айше Арман: Как стана така, че докато учехте в Хаджет тепе английски език и литература, киното се превърна за вас в страст?
Томрис: След първата ми година в университета по време на лятната ваканция баща ми ме прати в Лондон. Там пред едно кино видях голяма опашка. Чакаха за билети за филма на Тарковски „Децата на града”. Аз дори не бях чувала за този филм. Влязох да го гледам само от любопитство, но този филм разтърси живота ми като земетресение. Тогава разбрах, че всичко, от което се интересувах като изкуство е съсредоточено в едно - в киното. И същата нощ написах писмо на родителите си: „Искам да оставя университета и да уча тук за режисьор. Какво ще кажете?” Отговорът на баща ми беше следният: „Все още не съм готов да се разделя с теб. Завърши си образованието и след това прави каквото искаш.”
Айше Арман: А после?
Томрис: Влязох в конкурсния изпит на TRT. Мястото на TRT-те в живота ми е много важно. Много добро училище е. Първо снимах един документален филм: „От таблета към касетата”, после „Бейоглу”. И двата филма спечелиха награди в чужбина. После снимах „”От Канто към Танго”. След като беше излъчен го поискаха от фестивала в Истанбул. И така се запознах с киното. После дойде продължението.
Айше Арман: Направихте прекрасни филми и сериали. Дадохте облик на травмите на обществото. Какво по-точно ви вълнува? Историята или разчистването на сметките с нея?
Томрис: Не, моето не е слабост към историята. Историята я научих от разследванията, които съм правила заради работата си и я почувствах много близка. За мен е много важно чувството, което изпитвам след разчистването на сметките. Аз вярвам, че една от основните задачи на хората на изкуството е да умеят да показват проблемите на обществото, в което живеят.
Айше Арман: Колко би ви натъжило това, че някой спира от екрана онова, което вие сте направили?
Томрис: Вече не толкова много, колкото преди. Намирам за много тежко състоянието на телевизията в последно време. Сегашните групи, по които работи рейтинговата система не са като групите от предишната рейтингова система. И затова не ги вземам много на сериозно. Преди в основата на АВ групата стоеше образованието, а сега стои икономическата мощ.
Айше Арман: Има ли сериали, които гледате и които харесвате?
Томрис: Да, два са. Единият е „Мерхамет”, а другият е „Галип Дервиш”. Гледам да не изпусна тези два сериала. Разбира се, че и „Великолепният век” е хубав сериал. Тимур Савджъ се осмели да направи нещо дръзко и успя. Но аз обичам по-различни неща.
Айше Арман: Вие сте известна с това, че спечелихте за киното много млади таланти. На какво се дължи тази ваша способност да ги откривате?
Томрис: Май предусещанията ми са много силни. Наистина се превърнах в ловец на звезди. Сближавам се с тях искрено и сърдечно и им крада сърцата. Колкото те са ми длъжници, то толкова съм им длъжница и аз. Например Нежат Ишлер го бях гледала в една пиеса да играе сам. Беше много млад. После забравих за него. Но от една страна съм в търсене. И после внезапно го срещнах пак. Отне ми два месеца да го убедя. Казваха ми: „Ти луда ли си? Защо все още се занимаваш с този мъж?” Отговарям им: „Не, има нещо в това момче. Това момче ще изгрее и ще заблести.” И за Nik Xhelilaj казвам същото. И това момче ще изгрее и ще заблести.
Айше Арман: Според какво можете да прецените това?
Томрис: За мен е много важно да бъда искрена и сърдечна с тях. За мен не е важно дали са учили за това. Нито за актьори, нито за режисьори. Разбира се, че трябва да имат и нещо заложено като талант, но в актьорството е важно ума и сърцето да действат в синхрон. И разбира се да почувстват онова, което играят. Затова казвам, че всеки би могъл да бъде актьор, стига да иска това от сърце.
Айше Арман: Да се върнем към „Изгубения град”. Защо сериалът не можа да получи висок рейтинг?
Томрис: За три месеца бяха излъчени 16 серии, като през това време денят на излъчване беше променян три пъти, а часът на излъчване беше променян пет пъти. Според мен това попречи на покачването на рейтинга на сериала. Но каналът подкрепи изцяло сериала.
Айше Арман: Има ли нов проект?
Томрис: Има. Работя над една романтична драма. 2014 година ще бъде годината на романтиката. Новият ни сериал ще започне през септември 2013 година. Мъжът в главната роля ще бъде строителен работник. Казват: „Томрис ще окачи там билбордове, на които ще бъде показана лява ръка вдигната”. Така се забавляват с мен. Не, това ще бъде романтична драма. Също така има и друг проект „Три Истанбула”. Обичам докато говоря за миналите дни, да говоря и за настоящите дни. И този проект го подготвяме за септември 2014 година.
Айше Арман: Има ли проект, който да сте искали да осъществите, а да не сте успели?
Томрис: Има, но не такъв, който да не съм успяла да осъществя, а такъв, с който не успях да се справя - Танпънарския институт за сверяване на часа. Аз съм режисьор, който е влюбен в Танпънар. Но в Турция няма нито сценарист, нито режисьор, който би могъл да отдаде дължимото на Института за сверяване на часа.
Айше Арман: Актьорите печелят много пари от тази професия, а как е при сценаристите и режисьорите?
Томрис: В момента най-много печелят актьорите и сценаристите. Аз никога не съм позволявала да ми дават пари повече от тези на актьорите и сценаристите. Но е вярно, че звездите печелят адски много пари.
Айше Арман: Доколко оказва влияние върху сериала това, че в сериала участва звезда?
Томрис: Само с тях не би минал 5 в тотала. Вярвам в нещо, докато правя сериал. Самият проект е звездата. Ако проектът ви не е добър, работете с колкото си искате звезди. От това няма да има никаква полза. Първо е идеята, после сценарият, следва кастингът и разбира се режисьорът.
Айше Арман: Вие от тези хора ли сте, които благодарение на професията си придобиват навика да успокояват хората?
Томрис: Не, точно обратното е при мен. Побърквам хората около себе си. В продължение на години се хранех буквално със спречквания. Но после знаех как да им искам прошка и как да ги благоразположа отново към себе си. Когато обидя някого, идвам си в къщи и после цяла нощ плача. Но и от години не мога да отвикна да наранявам хората.
Айше Арман: Каква е вашата работа? Да излагате пред очите на хората онова, което всеки знае, но всеки предпочита да забрави.
Томрис: Да, точно така. Моята задача е да сложа пред тях онова, което искат да забравят и да им кажа: Не забравяйте това! Да ги накарам да не се срамуват от недостатъците си и да не допускат пак същите грешки. Но това общество е такова общество, което не се отказва да повтаря грешките си.
Айше Арман: Според вас коя е най-страшната травма на обществото?
Томрис: Затворът в Диарбекир. Именно там са били положени основите на проблема, наречен ПКК(кюрдска партия), който днес така ни вълнува и засяга. И ние в сериала „Спомни си, любима” поднесохме на зрителя травмиращи сцени от там. Една жена от Зивербей е затворена в този затвор. В продължение на дни и нощи е подложена на зверски изтезания. След това я отвеждат в една стая, слагат пред нея вестника, в който има новина за смъртта на съпруга й. И после й отвързват очите. След дни изтезания първото, което вижда жената е новината за смъртта на съпруга й. За човек какво по-страшно от това би имало.
Любовта и през ум не ми минава!
Айше Арман: Не бихте ли искали в живота ви да присъства любовта? Тя би ви помогнала да преживеете този труден за вас период.
Томрис: Категорично не искам. Даже и през ум не ми минава. След бившия ми съпруг Айджан, имах връзка с мъж, която продължи 12 години. Но за да държите любовта жива един цял живот, и жената и мъжът трябва да полагат много усилия. И когато се откажеш да ги полагаш тези усилия и хоп любовта свършва. Мисля, че в живота на човек настъпва един период, когато вече не е важно дали е влюбен. В живота приоритетите ви са други. Тогава и влюбването става трудно. Човек става по-избирателен. Разбира се, на 70 години бих искала да имам до себе си някой, който да ми държи ръката. Възхищавам се на жените, които са успели да постигнат това. Аз не успях. Защото след известно време престават да харесват жените, които са доволни от самите себе си.
Аз съм от момичетата, които са влюбени в баща си.
Айше Арман: Имате ли черта от характера си, който от детството ви досега да не се е променила?
Томрис: Имам. Това е инатът ми! Уморявам човека, но не се отказвам. Това не го пише в моята книга.
Айше Арман: Къде израсна това инато дете?
Томрис: Баща ми е от Антакия, а майка ми е от Адана. Детството ми премина между тези два града. Беше много хубаво.
Айше Арман: Баща?
Томрис: Аз съм от момичетата, които са влюбени в баща си. Беше най-демократичният мъж на света. Беше много добър правист, но всъщност беше поет. И колко красив беше! Баща ми беше моята голяма любов.
Айше Арман: Майка?
Томрис: След като загубихме татко, осъзнах колко много приличам на майка си. Беше смела жена с лидерски дух. В живота ми присъстваше и фигурата на баба ми(майка на баща ми). Тя командваше цялото семейство. Тя имаше слабост към баща ми, той беше любимото й дете и следователно и аз бюх най-любимата й внучка.
Айше Арман: Брат или сестра?
Томрис: Имам. Много добре се разбираме. Живее в Анкара.
Айше Арман: Нещо много важно от детството ви, за което още да си спомняте.
Томрис: Когато бях малка претърпях страшна катастрофа. И станах кривогледа. Родителите ми веднага ме заведоха в Швейцария. Там ни казаха, че няма начин да се оправя. Че за да могат да направят нещо трябва да изчакаме да стана на 18. Слава на Господа, че очният лекар от Антакия се зае с мен. Почна да ме лекува със съвсем нов метод, който тогава още е бил в етап на пробване. Започнах да нося очила и цяла година ходех с едно затворено око. Но травмата, която ми остана от тази катастрофа не беше това, че станах кривогледа.
Айше Арман: А коя беше?
Томрис: Страхът, че когато почне училище съучениците като ме видят за пръв път така ще се уплашат от мен и ще избягат. Защото в класа беше дошло едно момиче с дебели вежди, с големи очила и с едно око, затворено с памук. На всичко туй отгоре и окото, което се вижда е кривогледо. Никой не пожела да седне до мен. Спомням си, че тогава преживях голяма мъка, мислех си, че това никога няма да отмине. Избягах от училище със сълзи на очи. След години осъзнах, че на тази катастрофа дължа много неща. Както сега и на рака ми.
Айше Арман: Защо?
Томрис: Понякога точките на пречупвания, които преживяваме в живота си, занапред ни помагат да се справяме с много трудни ситуации. Д-р Джафер ми каза, че ако искам по-бързо да ми се оправи окото, трябва много да уча. И аз учих, учих, учих... След завършването на прогимназията аз избрах да уча руска и английска литература. Благодарение на тази катастрофа обикнах четенето и ученето.
Айше Арман: Добре, а после?
Томрис: Баща ми на 42 години беше избран в Касационния съд. И после подай ръка Анкара. Влязох в университета ТЕД.
Айше Арман: Винаги ли бяхте ученолюбива?
Томрис: Да. Рано научих, че в живота без да полагаш усилия не можеш да постигнеш нищо. Да имаш талант помага донякъде. Нужни са още дисциплина, решимост и трудолюбие.
Айше Арман: Родителите ви живи ли са?
Томрис: За съжаление загубих и двамата. Баща ми умря от парализа, а майка ми умря от рак.
Айше Арман: Актьорите, които спечели за екрана.
Томрис: Туба Бююкюстюн, Берен Саат, Бюлент Инал, Нежат Ишлер, Аху Тюркпенче, Йозгю Намал, Бегюм Биргьорен, Берк Хакман, Онур Сайлак, Джансел Елчин, Селма Ергенч, Гюнай Караджаоолу и др.
Не тъжи за мен.
Томрис: Когато се разболях, казах на сина си: Не тъжи за мен. Защото живях един много хубав живот.
И през целия си живот съм правила онова, което съм искала. Тези думи ми ги беше казал баща ми. Каза ми: Несъмнено след мен теб ще те боли най-много. Но винаги мисли за следващото, дъще. Изживях много красиви любови в живота си и имах живот, изпълнен със стихове. И затова не тъжи за мен.
Не се страхувам.
Томрис: Хората, когато научат, че са болни от рак, нека не се страхуват. А да търсят начини за преодоляване на болестта. Важното е да повярват в това и да не се предават. За последно преди 20 дена отидох при Ник Молинас на преглед. Каза му: Стига вече с тия контролни прегледи. Нека на година веднъж ги правим. Отговори ми: Не може. Ти остави зад гърба си първите две години. Но пред себе си имаш още три години.
Аз и от тези три години не се страхувам.
Айше Арман: С генетичната обремененост ли си обяснявате рака?
Томрис: Не, за появата на рака няма само една причина. Вярно, че бях генетично обременена с нея. Но аз много се уморявах. Работех до сутринта.
Айше Арман: Какво сега? Не трябва ли да работим толкова много?
Томрис: Аз съм свързана с работата си прекалено емоционално и страстно. Изпипвам всичко до най-малките детайли. Перфекционистка съм. Това например не било много правилно. Да се трудиш до самозабрава в един момент карало тялото си да се бунтува срещу това. И разбира се, ако прибавим към това стреса и мъката.
Айше Арман: „Град” и „Това сърце може ли да те забрави?”… Тези два сериала бяха спрени в този период. Мислите ли, че това е повлияло на болестта ви?
Томрис: Разбира се, че е повлияло. И с двата сериала бях обвързана много. Имах чувството, че се разделям с децата си. След това загубих и майка си. И когато това се случи едно след друго, появата на болестта ми е била благоприятствана от това.
Айше Арман: А за първи път как разбрахте, че сте болна?
Томрис: Откакто се зная съм енергична и хиперактивна. Но започнах да се чувствам отпаднала и почнах да кашлям. Докторът ми каза, че трябва да направим РЕТ сканиране чрез скенер. Преди да започна „Есенни страдания” също беше искал да ми направят такова изследване, но тогава не откриха нищо. Отчасти се успокоявах с това и повече не отидох. Но наистина имаше нещо странно. Дори не ми се влизаше в монтажната стая, а обожавах да влизам там. Но краката ми сякаш правеха крачка назад. Първият признак беше отпадналостта ми. Но не можех да оставя работата си. След 4 месеца синът ми и един приятел режисьор ме хванаха от двете страни и ме заведоха на сканиране. Направиха го.
Айше Арман: Резултатът?
Томрис: Когато ми казаха, че трябва да повторят сканирането, разбрах. Попитах ги: Колко е голямо? Отговориха ми: Все още е много малко?
Попитах ги: Злокачествено ли! Отговорът им беше:Да!
Айше Арман: Добре, а какво направихте? Спокойно ли приехте тази новина? Ако работя толкова много, би трябвало да очаквам това, ли си казахте?
Томрис: Първото изречение, което ми мина през ума беше: Най-накрая се случи. Отначало възприемах болестта си като нещо, което не ме засяга, сякаш не аз бях болната от рак. Когато човек си казва, че това може да му се случи на него, всъщност не вярва в това, изключва тази възможност. После осъзнах, че не съм готова да се разделя със сина си Илгаз. Помежду ни има прекрасна връзка между майка и син.
Айше Арман: Какво става с човек като научи такава новина? Бива сломен? Или губи надежда?
Томрис: Не се чувствах сломена, но вече знаех, че нищо няма да е както преди. Много дълго време въобще не плаках. Сякаш се наблюдавах отвън като страничен наблюдател. Съпругът на братовчедка ми - Мете Дюнер, е много добър лекар. Уреди за мен най-доброто лечение. Започнах химиотерапия и радиотерапия. Онкологът ми Ник Молинас Вандел, радиотерапевтите ми Уур Селек и Ясемин Балюкбашъ ми приложиха блестящо лечение. Моят рак е бил от вида, който се разпространява бързо, но въпреки това резултатите от всичките ми изследвания са много добри. Вече стана почти две години, чувствам се много добре, но винаги съм под контрол.
Айше Арман: Успяхте да се справите с рака.
Томрис: Когато човек се разболее от рак, първо трябва да лекува себе си. Няма само един метод за това. Аз съединих класическата медицина с алтернативната. Отказах се от цигарите, промених начина си на хранене. Започнах да спортувам повече, четох много книги за това. Правех терапия на дишането си и все още продължавам да го правя. Ходя на биорезонанс. Преди да се разболея, бях казала на психотерапевта си: Вътре в мен живеят две жени. Едната е опърничавата в работата, а другата е покорната у дома. Искам да ги сдобря тези две жени, за това съм дошла при вас. Разбира се, че двете не успяха да се сдобрят. Аз това сдобряване го почувствах за първи път след като разбрах, че съм болна. Или с други думи това сдобряване на двете личности в мен го дължа на рака си. Станах по-уравновесена и по-спокойна.
Айше Арман: Че колко неспокойна и опърничава бяхте преди това?
Томрис: Имах много лоша слава. В работата си съм много взискателна към себе си и очаквам хората в замяна също да са толкова взискателни към самите себе си. И затова, което се появеше някаква пречка или някакво забавяне, се ядосвах много и наранявах сърцата на хората около мен. Но вече съм по-различна. Как го разбрах? Разбрах го тогава, когато „Изгубеният град” беше свален от екрана. Не го преживях толкова зле, както когато свалиха от екран „Град” и „Това сърце може ли да те забрави?” Понесох го много спокойно. Тогава разбрах, че аз наистина съм се променила.
Айше Арман: Вие през тези две години сте водили невероятна борба.
Томрис: Да, в истинския смисъл на думата. И ще продължавам да се боря. Да се откажеш означава, че си победен. Това е житейската ми философия.
Томрис означава „жена-боец”
Томрис: Името на първата младежка любов на баща ми е било Томрис. Племенница на Халит Челенк. Заради една глупава пра не са се оженили. Защото и двете семейства живеели в конак. Семейството на момичето казало, че искат младите да живеят в техния конак. Нашите не са се съгласили. Заради такива неща се е получило. Но баща в тетрадката си за стихове е написал, че ще нарече първото си дете на името Томрис. От това мое решение дори и Господ няма да може да ме откаже, е писал. И после се влюбил в майка ми. Преди мен са им умрели три деца от дребна шарка. И когато съм се родила аз, баща ми е показал на майка ми написаното в тетрадката си за стихове. Майка ми му казала: Защо не ми го показа по-рано? Изпълнила е желанието на баща ми. Но също така е прибавила и към името ми Яшар(нека да живее), за да живея.
Томрис означава „жена-боец”... Това е името на кралицата на амазонките...