Майка ми разказваше един случай. Мисля, че става въпрос за Варна. Военен/ моряк и съпругата му осиновяват бебе. След няколко години срещат на улицата директорката на дома. Виждайки, че детето е в инвалидна количка, на им казва, че могат да го върна и ще им дадат здраво. Бащата казва:"Не. Такъв ни бил късметът". Възхищавам се на майките, които имат силата и куража да си излязат от родилното с увредено дете, още повече, когато прогнозата на лекарите е, че от него човек няма да стане - няма да ходи, да говори, да вижда, да чува. Вместо да го изоставят те поемат по трудния път на ежедневната борба и постигат чудеса. Виждала съм такива деца. И същевременно не мога да съдя тези, които не са имали сили, подкрепа и средства, за да приемат такова предизвикателство. Не вярвам, че тези жени не мислят ежедневно да нещастните си рожби, които се е наложило да изоставят. Те носят своя кръст до гроба.