Халит Ергенч и Бергюзар Корел в "Ти си моята родина" и след това - тема 24

Три неща дръж постоянно в Живота си:
Мир, който почива в Сърцето, Светлина, която обитава в Ума, и Радост,
която работи в Душата...

Добро утро, Приятели 🤗

Светъл ден!
Светло Утро! ⛅
Честит нов ден!




Светлината и добрите мисли в нас са много добра предпоставка да усещаме
всеки ден като празник.
И така още от рано сутрин можем да започнем с празничните пожелания:
Имай хубав ден с добри мисли и действия! ☀️................

           

         

          Прекрасно да Ви е 💟💟💟!

Когато миналата година откриваха детския арт център, изграден със средства събрани от фенове на Берг, си обещах, че за следващия й рожден ден непременно ще се включа и аз.
Затова вчера се свързах с Ейлем, която движи цялата организация.

Няма определена сума, която се иска.
Може да се изпрати и символична сума.

Ако някой желае да се включи, пишете ми на лични съобщения.
Ще ви дам координатите на Ейлем, на която се изпращат парите.

Крайният срок е 10 август.

Привет!

Варна, благодаря за инфото, относно РД на Берг!


Из ТТ се върти някакъв материал за Халит, но не знам доколко е нов.

Milliyet Cadde yazarlarından Özay Şendir, Vatanım Sensin dizisiyle ekranda büyük bir iz daha bırakan Halit Ergenç’in başına gelen bir olayı köşesinde yazdı.

https://televizyongazetesi.com/alisveris-merkezinde-halit-ergenc … tm_medium=twitter

2013 г.






Онур Сайлак

Хубаво е да мечтаеш...

  

Малко по-различни стари снимки.

Днес и прозорче не се появи от сета  

Може и да почиват.  

И от мен нещо старо от сета на ББГ





И една много любима снимка 

                                  И от мен нещо ....Хубаво

         

         

Превод от турски на разказа на Берг



Името на моето чудо: Баща ми



     204, 205, 206, 207, 208...Не помня от колко време броя крачките си. Вдигам глава. Ледено студената,  още по- осезаема през зимата сянка, падаща от сградата на болницата и студеният вятър, биещ в лицето ми,  ме карат да се съвзема. Някога, вървейки от селската ни къща до училище, си измислих тази игра, за да измества вниманието ми от премръзналите  пръсти на краката ми. Замислих се, че продължавам да броя крачките , въпреки че вече съм на средна възраст и работя като лекар в града. Изкачвам на бегом стълбите. Миризмата на болничните коридори, с която съм свикнала от години, първо опарва ноздрите, а после изпълва дробовете ми. Лекарства, дезинфекционни препарати, мирисът от болничната кухня, човешки дихания...

Влизам в кабинета си. Поръчвам си горещ чай, изваждам геврека от тънката кесия, в която продавачът майсторски го е увил, слагам на масата и крема сирене, което като студентка си купувах само, ако имах късмет и в джоба ми се намираше някоя пара.  Толкова е приятно. Усещам се развълнувана, сякаш съм дошла за закуска в някой луксозен ресторант с изглед към Босфора. Назиф ми носи чая. Говорим си на крак, както всяка сутрин. Казва ми, че бременността на дъщеря му върви добре.
„Чака мъжа си, г-жо доктор. Малко остана, ако е рекъл Господ, ще се прибере преди да се роди бебето.“
   Дай Боже, Назиф“, казвам аз.
„Дай Боже, ако всичко е наред, зет ти ще се е прибрал много преди това. Как ще кръстите детето?“  питам , слагам обилно захар в чая и го разбърквам .
„Арас“, отговаря.
„Колко хубаво!“
„В нашия край Арас означава лазурен, небесносин“, казва, отвръщайки  на моето искрено любопитство.
„Искаме да бъде свободен като  небето, необятен като морската синева, животът му да бъде чист и плодотворен” казва и продължава, сякаш пристъпва към най-интригуващата част от историята.
„Името му ще е Мехмед Арас. И той ще бъде храбър и безстрашен, ще обича родината и народа си, ще е себепожертвователен като баща си“.
Казвайки това, смалените му от годините борба с теглилата очи се свиват още повече от щастие, гордост и вълнение и сякаш леко се навлажняват.
„Хайде, донеси ми още един чай, Назиф“, казвам аз, усещайки смущението  му от промъкналата се тъга.

Използвам излизането му и откъсвам със зъби парче от геврека, със спокойствието, което настъпва, когато останем сами. Отпивайки от чая премахвам сусамовите зрънца, влезли между зъбите ми, топя в сиренето останалото от геврека  и с една глътка довършвам чая.
Улавям се, че мисля за Назиф, за това, че е изучил дъщеря си и се е борил да не стане съучастник в убийствата, които в неговия край се приемат за отколешна традиция. След това пред очите ми се завърта собственият ми живот. Някой чука на вратата. Назиф ми носи втория чай, взема мръсната чаша и излиза без да каже дума. Назиф си знае мястото и не злоупотребява с взаимната ни привързаност. Сигурно чете и пише малко по-добре от първолаче, но  дали заради всичко, което е преживял или заради тежестта, която носят хората, родени в неговия край, не знам, но в моите очи той е мъдър и начетен човек.

С Назиф сме земляци.

В нашия край съдбите на хората си приличат. Момичетата имат една съдба, момчетата друга. Има и изключения като мен, разбира се, но родиш ли  се по нашите земи, ще те накарат да повярваш, че трябва да се случи чудо, за да получиш шанс. Момичето от мига на раждането си е просто жена, момчето е цар, господар. Моето чудо беше татко. Също както Назиф.

Седем деца сме. Три момчета и четири момичета. Баща ми беше работник. По нашите места мъжете се ползваха с предимство във всичко. Ако някой от семейството щеше да учи и трябваше да се избира между сина и дъщерята, животът винаги беше на страната на момчето. И баща ми беше възпитан, че  така е редно. Един от братята ми завърши основно образование, а след това подхващаше каквато работа намери. На 18 години взе книжка и стана шофьор. Всяко пресичане на границата ни носеше страх и болка, всяко негово завръщане се превръщаше в празник за цялото семейство. Другият ми брат завърши начално училище на село, след това татко го изпрати в града. Живееше в общежитие, а в края на всяка седмица се прибираше вкъщи. Всъщност, не всяка седмица, защото  автобус до селото нямаше. От едно място нататък му се налагаше да върви с километри, за да стигне до дома, а мама не откъсваше очи от пътя. Когато си идваше без да ни предупреди,  тя леко разтваряше устни в усмивка и виждахме красивите й зъби. За мен истинското щастие бяха две устни, разтворени в усмивка. И до днес по това се ориентирам, когато се опитвам да разбера дали някой е щастлив или не. Устните на мама останаха плътно запечатани след като батко, първата й рожба, загина като войник. По нашите земи на майките, погребали дете, им е забранено да се смеят, но заедно с усмивките  помръкваха и очите им. Другите ми двама братя прекарваха всеки ден и всяка нощ далеч от дома ни и това направи майка ми още по-мълчалива. Затова, когато забележех, че по устните й плъзва лека усмивка, в мен бликваше неудържима радост.

По-големите  ми сестри не ходеха на училище. Продължиха живота си по обичайния път. Но благодарение на татко, който стоеше като планина зад нас,  успяхме да изградим живот, в който  ние бяхме главни героини,  въпреки съдбата да се родим жени по онези земи. Все си мисля дали онзи черен ден, в чието утро се събудихме, беше изиграл някаква роля. Но знам, че след него никой не можеше да ни откъсне от здравите като чинар, сигурни и грижовни ръце на татко.

Студената пътечка, по която броях крачките си и Хазер, с която споделях мечтите си... Беше като принцеса, излязла от приказките- с дълги до кръста къносани коси, с кехлибарени очи, в които се преплитаха жълти и зелени нишки. Миглите й, потрепващи като опъната от туземец тетива, бяха готови всеки миг да разбият нечие мъжко сърце. След дългото вървене розовото по бузите й ставаше кърваво червено от топлината, когато влезехме в класната стая. Хазер беше винаги красива. Винаги трудолюбива. Винаги добра. Наистина си мислех, че живеещите някъде далече приказни принцеси, за които знаехме от учителката ни, приличат на Хазер. Искаше да учи и да стане адвокат. Мечтите й бяха непонятни за детския ми ум. Толкова пъти бях се уверявала лично, че по нашите земи мечтите са затворени между четири стени. Но тя вярваше и когато ни разказваше за своите планове, сякаш ни даваше сили. Всички момичета в класа черпеха сила от Хазер. Пътят до училище звънтеше с гласа на смеховете и мечтите ни, а когато беше много студено просто брояхме крачките си.  

Всяка сутрин се срещахме в началото на криволичещия път и вървяхме заедно до училище. Една сутрин Хазер не дойде на обичайното място. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Но имаше нещо особено. Сякаш небето леко се спускаше над главите ни. Падащият сняг беше по-студен, вятърът по-мразовит. Знам, че природата се опитваше да ми каже нещо. Когато се прибрах вечерта, казах на майка, че Хазар не е дошла на училище. Дори и днес ми е трудно  да изразя онова, което почувствах, когато  думите, отронили се от запечатаните й устни, стигнаха до ушите ми.

„ Хазар ще става булка, баща й нямало да я праща  вече на училище .“

Сега разбрах, защо се чувствах така по пътя. Бях права. Природата се е опитвала да ми каже, че съм изгубила приятелката си. Ето, случи се. Бях толкова сигурна, че моята съдба ще бъде различна, че не бях забелязала как най-добрата ми приятелка се изплъзва от ръцете ми. Но какво можех да направя? Не можеше ли татко да я спаси? Да я отвлечем? Да избягаме заедно в големия град? Ръка за ръка...Вкопчени в мечтите си. Не беше ли възможно? Тръшнах вратата и изтичах към дома им. Не ме уплаши нито студът, пронизващ лицето ми, нито спусналият се мрак. Заблъсках  с юмруци по вратата. Хазер отвори без да каже нищо. Погледнах ръката й, на пръста й имаше окова. Жълта, матова и блестяща окова- годежният й пръстен. Прегърнахме се.

„Няма да те изоставя“, казах аз, а тя се разрида.

Не вярваше, че можем да променим съдбата й. Опитах се да не забележи, че сякаш земята се изплъзна под краката ми, когато чух, че баща й решил да я омъжи за човек на неговите години. Стиснах здраво ръката й и я прегърнах още по-силно. Исках да кажа нещо на приятелката си, но от устата ми не излизаше нищо.

Хазер стана невеста.
Изрисуваха я като кукла, от онези, които ние никога не сме имали.
На 12 години я продадоха на 40-годишен вдовец. Той я затвори вкъщи. Щом се върнех от училище, отивах пред дома им и чаках. Хазер сякаш усещаше присъствието ми и лекичко разтваряше завесата. Беше ми достатъчно да знам, че е добре. Правехме го всеки ден. Живееше като пленница в дома на края на пътя, водещ до училището и всеки ден леко отваряше пердето на каменния прозорец, преграждащ живота й. Единственото, което можех да направя, е да й казвам с усмивка „Тук съм“, за да не се чувства самотна.

Един ден отидох, но Хазар не отмести пердето. Отидох на другия ден, пак я нямаше. Tърсих я и на следващия, и на по-следващия... Нямаше я...
Свекървата, с която живееха заедно в дома, на чиято врата ме беше страх да почукам, се оплакала от Хазар на сина си.

„Очите на това момиче са все навън. Ще те посрами, за пет гроша чест няма да ти остане. Не може да се оправи с нея, взе си младо момиче, а не му стига мъжка сила. Така ли искаш да започнат да приказват?“ и с думите си насърчила сина си да пребие невестата си до смърт. „Не се обаждай, той ти е мъж, или се дръж като съпруга, или ще те изхвърлят на улицата“, така я учили съседите, убеждавайки я да не говори за станалото.

Един ден дойде вестта, че Хазер е бременна. Цялата предна година не успя да забременее и плащаше за това с бой. Може ли да се радваш, че най-скъпата ти приятелка,  дете на твоята възраст е забременяла? Аз се зарадвах. После се засрамих от това, а хълцанията ми се смесиха с благодарствените молитви.
Бях благодарна.
Казвах си: „Сега няма да я бият, поне няма да страда“.
Все още не знаех колко много греша.

Минаха месеци. И в онази сутрин, онази черна сутрин, в която си помислих, че слънцето никога повече няма да изгрее, дойде вестта за Хазар.
През нощта получила ужасни болки.
Нито свекърва й, нито мъжа й  обърнали внимание.
Казали й „Лягай и спи, нищо ти няма, сякаш само ти си бременна“.

Болките не отслабвали. Едва, когато видял, че леглото й е плувнало в кръв, мъжът й се разтичал. Селската акушерка пристигнала,  събудена от виковете, но Хазер вече била загубила много кръв. Трябвало да я отведат в болница, а кола и път нямало.  Метнали я като някоя вещ в каруцата и по снежния път, по който брояхме крачките си, по пътя, който ехтеше от звънкия глас на смеховете и мечтите ни, последното дихание напуснало потъналото в кръв крехко тяло на Хазер . Моята Хазер...Моето другарче... Хазер, която мечтаеше да се бори за свобода, да стане адвокат, да помага на слабите и онеправданите, воювайки с престъпниците... Моята Хазер с кехлибарените очи и дългите къносани коси...

Когато се откъснах от спомените си, чаят вече не пареше дланите ми. Тръпка полази по гърба ми, обърнах въртящия се стол на другата страна и погледнах навън. Кой знае колко време беше минало...Слънцето в прозореца заслепяваше очите ми и едва различавах бездушните сгради и хаотичния трафик. После неволно вдигнах глава към небето. Замислих се за живота ми, който се беше променил след онази сутрин. Онази сутрин, в която реших да стана лекар, а вътре в себе си таях огромен гняв към всичко. Наистина към всичко. Към мястото, на което се бях родила, към хората, които се примиряваха със старите традиции, към камъните, към дърветата, към земята, към всичко. Започнах да уча преди  гневът ми да се уталожи. Трудих се много. Сякаш се страхувах, че ако яростта ми премине, няма да успея да променя съдбата си, обричайки така всички момичета, които бих могла да спася. Баща ми се хващаше на всякаква работа. Когато дойде време да се задомя, застана като стена пред всички в селото, които говореха, че ако продължа да уча, ще тръгна по лош път. Баща ми беше загубил един син и особено след случилото се с Хазер не ме лиши нито за миг от своята подкрепа.

Един ден ме извика при себе си и ми каза.

„Дъще, не мястото, на което сме се родили, е виновно за това от години да живеем  като пленници. В манталитета, в мисленето на хората е причината тази прелестна зема да е напоена с кръв, братя и сестри да не се поглеждат, момичетата да минават под венчило, докато още играят на улицата, да не им позволяват да учат, товарът за всяко решение в семейството да лежи все върху плещите на бащите. Не мога да променя съдбата на тези планини и гори, но съдбата на семейството ми е в моите ръце. Виждам, че учиш много. Само мечтата за бъдещите дни ме кара все още да стоя здраво върху тази орисана с черна съдба земя. Време е да те изпратим в града. Ще дам цялата си сила, всичко, на което съм способен, за да не страдате ти, братята и сестрите ти.  Не знам дали ще доживея да го видя, но съм сигурен, че ще сбъднеш мечтите си, красавице. На добър път!“

Хлопването на вратата ме върна към реалността. Една от медицинските сестри  в цветна униформа, в чиито засмени очи веднага разпознах приятното вълнение, каза: „Г-жо Дилба, пациентката Ви е тук. Първото ни бебе за деня  е вече на път.“

Облякох бялата си престилка. Щях да държа за ръката бъдещата майка и да й вдъхвам спокойствие, гледайки я в очите, докато приключат всички процедури и я подготвят за операционната. Излязох и тръгнах, за да бъда до родилката и развълнуваното й семейство. Този път без да броя крачките си. Правех го заради Хазер, заради всички момичета, които не са успели да променят съдбата си и чийто живот е бил ограбен само, защото така е отсъдила географията.

Казвам се Дилба. Родена съм по земите, които всички знаете, че съществуват някъде там, далече, към които често изпитвате съжаление, понякога им помагате, но в повечето случаи просто не ги забелязвате. Изучих се благодарение на неспирния, тежък до смърт труд на баща ми, който не склони глава под натиска на съселяните ни, благодарение на майка ми със запечатаните завинаги устни, на братята и сестрите ми.

Учих, трудих се много.
Нито аз, нито семейството ми приехме предначертаната ни тежка участ.
Никой от нас не може да смени мястото, на което се е родил, но променяйки себе си, имаме шанс да докоснем света.

Варна Прекрасно е, точно в стила на турските народни приказки. Колко типична история за техните далечни земи.

Варна, благодаря за превода на разказа!  

Варна, 

Благодаря за превода!

Привет!
Най-вероятно днес е почивен ден за екипа.
От друга страна им остават някакви 20 дни за снимки...Предполагам,  че трябва да са приключили до заминаването на Енгин. Може да изскочи днес някоя изненадка.
Много интересна събота ви пожелавам и усмихната да е!

Добро утро и хубав ден!  

Снощи не можах да напиша нищо за разказа.
Докато го превеждах не се разплаках, но когато го сложих в темата го прочетох два пъти, за да го редактирам и очите ми се насълзиха.
Берг не е написала "разказ по действителен случай", но на практика това е истинската история на хиляди момичета. Знаем, че има такива места "някъде там, далече", но четейки се замислих, че капризите на географията е можело да направят така, че и аз да се появя на бял свят в селото на Хазер. Ужасно е като си го представиш. Момичетата се раждат, имат един едничък живот, а той си отива неизживян, съсипан от варварски манталитет и обичаи.

През последните 10 години съм имала толкова много поводи да се чувствам щастлива, че Берг и Халит са мои любимци. И ако бъда честна, най-много съм се радвала не на професионалните им успехи, а на безбройните примери за човечност и смислен живот, които са ни давали.
Обичам и ценя хора, които въпреки че са си построили и подредили своя свят, имат чувствителност за болките на онези, към които животът е твърде суров и несправедлив.

Берг е чиста, светла душа и затова всичките й постове в подкрепа на децата и животните получават огромен отзвук. Защото е последователна в непримиримостта си, в текстовете й има плам, ярост, укор, понякога са крайни и безпардонни, но винаги откровени и съдържащи искрена загриженост. А хората усещат това.
Много трудно ще се случи промяната, но в Турция все още има просветен елит. Най-хубавото е, че след толкова изгубени битки тези хора не се предават, не падат духом. Не си спомням скандално действие или поведение от каквото и да е естество да е било посрещано с мълчание и апатия в турското общество.
Съпротива има.
И в това е надеждата хората с предначертана черна съдба да стават по-малко.







===================


Халит, вчера в Хилсайд